Драгана Алфиревич: Съвременният танц е форма на изказване на позиция

 Драгана Алфиревич (р. 1976 г., Белград) е изпълнител и автор на редица представления, координатор на Номадска танцова академия, съосновател на Balkan Dance Network и основател на  „Stanica – сервиз за съвременен танц”, Белград – и двете вече част от мрежата Jardin d’Europe. Като мениджър си поставя за цел предизвикването на съществуващите културни политики, особено на Балканите. Фокус на работата й като артист е отношението между естетическо и етично, между политика и изкуство, изследване на безпокойствията на пола, както и тялото и неговите безкрайни (не)възможности. Драгана беше участник в срещата на Jardin d’Europe в София, а в програмата на „Антистатик” представи своето соло „Мозайка”.

 

  Драгана, ти едновременно участваш във фестивала „Антистатик” като изпълнител, а в ролята си на културен мениджър участваш в срещата по проекта Jardin d’Europe. Как се включи в него  и каква е целта на тази среща?   

В Сърбия, където съм родена и живях допреди няколко години, основах организацията „Stanica – сервиз за съвременен танц”. Сега живея в Словения и в рамката на Jardin d’Europe представлявам по-скоро регионалното ниво на Номадска танцова академия. В проекта се включихме, когато преди 3 години балканската танцова мрежа Номадска танцова академия получи покана от една от най-големите мрежи за съвременен танц в света DanceWeb за съструдничество в рамките на Jardin d’Europe. И така ни се отвори възможност да продължим академията още пет години. На срещата обсъждаме развитието на проекта, нашите роли в него, все практически неща. Самата Номадска танцова академия се роди вследствие на разбирането ни, че в нашите страни, за да достигнеш някакво ниво и да комуникираш равностойно с другите, които разбират малко повече, е необходимо да положим усилия в няколко посоки – да развиваме образованието в областта на съвременния танц, да обърнем внимание на промотирането на танца, на писането за танц, танцовата драматургия, теория. Това са ни целите за следващите няколко години и си казахме, че тук няма да се явяваме като артисти, каквито повечето всъщност сме, а като мениджъри. Защото когато си в позицията да решаваш живота на някакво изкуство, трябва да си обективен и прагматичен.

В описанието на проекта Jardin d’Europe е посочено, че особено внимание се обръща на танцови институции от Централна и Източна Европа с цел изграждане на устойчив пазар на съвремемен танц. Какви са всъщност ползите от сътрудничеството между по-утвърдените западни танцови институции и по-новите централно- и източно европейски, обединени в мрежа в рамките на Jardin d’Europe?

Ползите от сътрудничеството в Jardin d’Europe е и за двете страни – от една страна за балканската мрежа, от друга страна за западните танцови институции. За нас е важно да се свържем с по-голяма мрежа с много повече опит. А тъй като изкуството е такова, че много бързо се изчерпва, западът има нужда от нова енергия и нови хоризонти. Там хората са много уморени и преситени и искат да контактуват с нови свежи идеи и хора, а Балканите са съвсем ново пространство на съвременния танц. Помагайки на нас, развитите в областта на танца държави помагат и на себе си да открият на нови неща.

А те могат ли директно да влияят на културните политики на отделните държави в региона или това става през местни организации?

В Номадска танцова академия много се занимаваме с културни политики. Ползваме всяка възможност да работим с хора от министерството и хора на отговорни позиции, вземащи решенията. В някаква степен успяваме да променяме процедури, финансови параметри и изобщо да прокараме идеята за съвременния танц като равнопоставен на другите изкуства. Това става по различни начини  – с фестивали като този, които от миналата година също съществуват и в Белград, Сараево и Скопие. Те са необходими, за да видят хората какво означава съвременен танц, защо изобщо трябва да има такъв.  Хората от Jardin d’Europe имат много повече опит и в техните страни съществуват отдавна установени системи в културните политики и те наистина могат много да помогнат. Но не директно, а със своя опит, както и със своите позиции. Защото, отново повтарям, те са много силни фигури и разбират ползата от това да влияят на културните политики. Това е важно както за нас, така и за тях, за да имат силни партньори, които да могат да застанат зад проекта дългосрочно.

Да поговорим за твоето представление „Мозайка”. То е резултат от работен процес, в който ти си изследвала различни идеи и теории и си ги организирала в представление с помощта на драматург. В какво се състоеше вашето сътрудничество?

В Сърбия и Словения, където живея сега, сътрудничеството с драматург  или по-добре казано с теоретик, който има функция и на драматург, на някакво външно око, е много силно. В Словения съществува отдавна, а в Сърбия  е практика от няколко години. Върху този пърформанс работих с Ана Вуянович от Белград. Тя е теоретик, но в моя процес участваше и като драматург. Много исках да направя представление, в което се събират различни картини, без задължително да имат помежду си някаква връзка, но да са част от моя история, нещо съвсем лично. Ана беше много полезна в добавянето на референции, изпитването на всички възможни начини представлението да се чете и как всъщност можем да направим така, че да се чете по-добре. Като се включи и в работата, която драматургът прави по принцип по сглобяването на цялото. Мисля, че работата с драматург е задължителна. Дори танцът още повече има нужда от драматург, отколкото театралното представление, което си има текст, режисьор и други опорни точки и ориентири. Танцовите спектакли, особено солата, са много лично нещо, в което можеш много бързо да се загубиш и имаш нужда от такъв човек, който да те води.

Посочваш конкректни теории и изследвания, на които си се базирала. Как от книгата се стига до сцената?

Според мен е невъзможно да работиш, като се затвориш в свой свят и не си даваш сметка за съществуването на историята на изкуството, на литературата, на обществото. Моето представление е така направено, че ако се разпознават отделните референции, картини и намигвания – добре, но ако това не се случи, няма проблем да се разбира за какво става въпрос. Процесът, чрез който подхождам към дадена тема, прилича на картографиране на темата, което обаче е ограничено и лично, но ти помага да си дадеш сметка какво се е случило в историята, с което можеш да направиш връзка.  

В представлението ти остава отворен въпросът дали всъщност подриваш или утвърждаваш лексиката на феминизма.

Да, трудно ми е да го обясня, но и двата подхода са валидни. За мен феминизмът е само още една идеология, с която не съм съгласна, както не съм съгласна с комунизма, фашизма и т.н. Според мен има още  какво да се помисли по нея, а не само да се „купува” като продукт, продаван най-вече на жените. На интелектуално ниво с някои от позициите съм съгласна, разбира се. В представлението има подигравка и на двете нива. Искам да задам въпроса дали ние, които присъстваме на представлението, се съгласяваме с това или имаме други въпроси и мисли. Феминизмът сам по себе си, особено радикалният феминизъм, заради който разбираме феминизма като такъв, е много ясен. И хората остават с впечатлението, че той е нещо хомогенно, което ни се предлага и ние трябва просто да го възприемем. Всъщност не се съгласявам именно с това. А и моят случай е малко особен. Когато започнах да мисля за това представление, не бях бременна. После, в началото на процеса, забременях, а на премиерата бях вече в напреднала бременност. Няколко пъти го играх бременна. Опитвах се да не използвам това в представлението, а да го третирам просто като факт, както някой е дебел, а друг – слаб. Но на психологическо ниво ми беше много трудно, защото всичко, което ме беше накарало да започна да правя това представление и да задавам подобни  въпроси, по някакъв начин изчезна. Единствено изпитвах насладата от бремеността си. Намирах се в ситуация, в която интелектуалното се конфронтираше с емоционалното. Жените сме специални с това, че биологията много влияе и освен интелектуално и разсъдъчното, трябва да се взема предвид и емоционално-биологичното ниво.

Какви реакции е имало на твоя пърформанс?

Повечето жени реагират навсякъде по подобен начин. Те много лично се свързват с темата. Но от мъжете най-многото, което съм чувала, е че съм секси или нещо такова.  Което все пак е отговор на това, къде се намираме. И мисля, че е важно, че жените имахме историческа възможност да постигнем напредък в това да имаме възможност да изразим какво искаме и какво не искаме.

Как се отнасяш към тенденцията в танца движението да се редуцира до минимум? Мислиш ли, че ако актьорът на сцената подрива идеята за перформативност, то и зрителят в залата, който така или иначе е дошъл, за да участва в така заявен акт на перформиране, ще саботира и своята част от договора – а именно идеята за spectatorship.

Тук вече става въпрос за география, за това къде какво се прави и каква история се е случила. Не е едно и също дали правиш нещо в България или в някоя друга страна. Така че по-скоро бих могла да говоря от гледната точка на човек, който се занимава с образование в областта на танца и с образоването на публиката. Мисля, че е много важно да се работи с публиката, за да се оформи едно ниво, на което представление и публика да могат да комуникират. По отношение на моя спектакъл, въпреки че е много личен и затворен, нямах усещането, че не комуникира. Много ме радва, че тук публиката, поне тази, която беше на фестивала, е отворена и има нужда от подобен вид изкуство. Имам опит и с фестивала „Конденз”, който правим в Белград – там публиката е гладна за такива неща.

Какъв тип публика посещава фестивала?

По-млада, студенти. А и самите пърформанси са за малки зали, сола, които по-лесно комуникират. Но и големите фестивали представят подобни неща. Но например БИТЕФ в Белград, който е авангарден фестивал или поне беше такъв, вече не върши услуга на хората, които искат да правят по-авангардни представление, защото публиката, която така или иначе ходи на БИТЕФ и много го обича, когато види такова представление, ще се откаже, защото не го припознава. От голямо значение е как се рекламира, как се обговаря тази продукция и това също е част от нашата работа – развитието на контекста.

Как възприе пърформансите, които видя досега на фестивала „Антистатик”?

Фестивалът потвърди нещо, в което много вярвам – не е толкова важно какво прави човекът на сцената, а как го прави. Това отваря много повече поле за размисъл. Виждам, че личността на изпълнителя е много по-важна от образованието и техниката, които има. Техниката дори може да не се вижда. Изобщо съвременният танц много се отклонява от танца изобщо. Аз дори държа да не го наричаме танц, защото вече не става въпрос за това. Виждам съвременния танц повече като лично изказване на позиция (statement), отколкото като техника или естетика.

А какво те интересува сега?

Това, което ме интересува в момента, е занимание с архива. По време на резиденция в Австрия, където ще работя с австрийски танцьорки и една художничка, искам да направя представление, в което да събера сцени и картини, които са ми харесвали от други съвременни представления, които съм гледала, и един вид да рециклирам онова, което ме възхищава. Това е доста по-голям експеримент, защото може да се възприеме като документ на това, което сме гледали и носим със себе си като наши лични архиви, които се сглобяват в ново представление. То по някакъв начин коментира, но и съществува отделно. Мисля в новото си представление да поставя въпроси като какво е авторството, кой е автор, какво означава да вземеш нещо съзнателно и да го ползваш като свое. В съвременния танц се появяват много взаимни референции. Това са и някакви подсъзнателни процеси. Като се има предвид, че отправна точка на съвременния танц между другото е и балетът, където копирането, възпроизвеждането на формата е основно.

Как възприемаш диалектиката изток – запад по отношение на съвременния танц? Така или иначе ние нямаме никаква биография в това изкуство и си я набавяме като ползваме западния опит.

Особеността на балканиските държави се състоеше и в това, че хората нямаха възможност да пътуват. В момента, в който вече можеш да пътуваш, преживяваш много повече влияния, ставаш по-отворен. Много по-важно е защо артистът решава да вземе някаква форма, което е последица от работата му с определен хореограф или танцьор. А западните артисти очакват нещо по-екзотично да дойде от изтока и в много случаи се разочароват, защото виждат само лоша имитация на това, което те правят, и това може би понякога наистина е вярно. В Номадската танцова академия много се занимаваме с това какво е да си от Балканите, какво означава това. Политическите етикети много бързо се променят. В един момент сме Балканите, в друг – Югоизточна Европа и т.н. Така че ние взимаме Балканите като географска рамка, но искаме да дадем нов смисъл на това понятие. Особено когато има партньори от страни от бивша Югославия, които имат много повече натрупан товар на гърба си. Искаме да го разчистим и да видим днес какво това може да означава след всичко, което се е случило. Не да бягаме от него, а да видим новите възможности, които общото минало ни дава. Надявам се това да окаже влияние и върху естетиката на танца.

                                                         Разговор на Ангелина Георгиева и Мирослава Мариянова