Изкуството като възможен изход, вътре в света
„Институт по ентропия“ в София, сн.Катя Матеева
В края на септември 2012 София стана вторият град след Берлин, в който се появи, за да изчезне, временното работно пространство Институт по ентропия, иницирано от едни от основните фигури на съвременния танц в Германия – арт-дуото Катрин Дойферт и Томас Плишке (Дойферт & Плишке). Съчетавайки елементи на фестивал, академична ситуация, хореографски проект и мащабен пърформанс, продължилият три дни „организиран хаос“ свърза множество географски, времеви и идейни точки в града, за да създаде живо, пулсиращо събитие, максимално въвличащо публиката. Преките „отговорниците“ за предизвикването на този творчески “безпорядък” в София бяха Галина Борисова (хореограф), Арнд Веземан (Германия, танцов критик, гл. редактор на сп. Tanz), Барбара Грайнер (Германия, мениджър), Боян Манчев (философ), Вили Прагер (изпълнител), Майя Стефанова, Ален Франко (Германия, композитор), както и самите Дойферт&Плишке с подкрепата на Гьоте-институт в София.. Ина Дублекова разказва за случилото се и се срещна с artistwin, както те се определят, за да научи повече за цялостната концепция на Института по ентропия, който се провежда в различни градове и с променливо съдържание.
Институтът по ентропия буквално и преносно „протече“ през центъра на София, следвайки линията на Канала, случвайки се и пренасяйки се от независимото пространство за култура „the fridge“ до наскоро появилата се институция „Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство” (САМСИ). В алтернативния „the fridge“ публиката чу по-традиционните като форма, но провокативни като съдържание, лекции на Боян Манчев („Що е критическа институция”) и Арнд Веземан („Театърът принадлежи на пазара, танцът – на празника”). Тук се състоя и есхатологичната лекция-акция на Камелия Спасова и Мария Калинова („Липсващото едно”), посветена на мита за Медуза, в която с размисли се включиха Боян Манчев и Миглена Николчина, а със сценично действие и прочит допринесоха Ани Васева и Леонид Йовчев.
Музейното пространство на „САМСИ“ на свой ред стана център на надеждата, в който последователно прозвучаха трите части на концерта-лекция на композитора Ален Франко „Музика и екзодус“, изследващ музикално изхода както като проклятие, така и като спасение. И вероятно за да може всеки присъстващ да преведе на езика на личното си преживяване своето разбиране за изход и спасение, като го нарече и пожелае, след края на лекцията във въздуха се пускаха балони с написани върху тях желания.
Публиката беше активен съучастник през цялото време на Института по ентропия, но най-ключовата й роля бе включването в подробно планирания преход между двете пространства всяка вечер. Той имаше формата на шествие, през първата част на което участниците получаваха слушалки, за да чуват вървейки радиопиеса, разказваща за митичните Медуза и Арахне, и едновременно с това приканваща към рефлексия върху конкретната ситуация на случващото се. Пред Паметника на съветската армия ходенето се забързваше в танцувални движения, структурирани според предварително раздадени инструкции, и в ритъма на музиката, свирена на живо от “Браз вилидж”, като така всички ставаха част от хореографски концерт. А след празничния ексцес, шествието продължаваше по Канала с фенери, и в препоръчително мълчание, към крайната дестинация.
За цялостната идея зад всичко това и още много разказват artistwin:
Катрин Дойферт & Томас Плишке, artistwin, сн. Катя Матеева.
Едно от първите неща, които правят впечатление в описанието на Института по ентропия на интернет страницата ви, е твърдението „Институтът по ентропия” е активен театър, а не театрален активизъм!“. То изглежда валидно за всичко, което правите. Но каква е разликата и защо е важно да бъде заявено?
Да, така е! Това е новото ни мото. Всяка година публикуваме на страницата си твърдение, обобщаваща мисията ни. Предишното гласеше: „Изкуството не се създава само от артисти, изкуството се създава от много хора“, защото собствената ни среда и работа са част от социалната конструкция на артистичната ни концепция. В рамките на Института по ентропия идеята, че правим активен театър, а не театрален активизъм, много се разви. Без съмнение с това твърдение ние донякъде се конфронтираме с хората, които вярват в театралния активизъм и смятат, че театърът става политически, когато изкажеш някакво политическо твърдение на сцената като „Джордж Буш е лайно“, например. Нашето убеждение и главна теза са, че макар и да приемаме някои форми на театрален активизъм, никога не бихме го практикували. Такъв вид политически изказвания са ясни на всички, особено на хората, които ходят на театър. Всъщност театърът може да стане политически чрез своята форма, чрез естетиката на проявлението и вида си. Той има способността да създава активност вътре в самия себе си, доближавайки се към хората и въвличайки ги. Ние мислим и работим в тази посока от поне седем години, но преди седем години това, което искахме да правим, все още не беше изкристализирало. Институтът по ентропия катализира идеята за активен театър, макар че тя все още е в начален етап и ние много се надяваме да продължим да работим в тази посока.
Още в самото заглавие събирате на едно място две противоречащи си понятия – „ентропия“ и „институт“. Как ги карате да заработят заедно и какво се получава от това съчетание?
Това е труден въпрос, които ни задават често. И двете понятия – „ентропия“ и „институт“ – ни провокират. От известно време мислим върху тях и сега ги събрахме заедно. И със сигурност се получава парадоксално съчетание, защото ентропията е хаос, липса на информация, висока концентрация на нещо, което не може да бъде разбрано в линеарна, логическа и историческа последователност. Но с времето трябва да се научим да разбираме хаотичното роене и разпространение на нещата, защото то е много близко до разбирането на процесите в изкуството. Изкуство се прави с хора и никога не знаеш какво ще се получи накрая. От друга страна, връзката с „институт“ е по-трудна за обяснение. За нас смисълът е в това, че като артисти ние не можем да бъдем изцяло срещу институциите. Антиинституционализмът беше много популярен покрай движенията от ’68 г. и днес все още виждаме неговото наследство, защото продължаваме да срещаме хора, които казват: „Долу университета!“, „Долу Академията!“. Но дори когато говорим за така наречената „свободна театрална и танцова сцена“, няма как да сме напълно независими от всичко и всички. Защото изкуството се нуждае от пари, видимост, инфраструктура. Дори историческите примери като „Фабриката“ на Анди Уорхол го доказват, защото самата тя се превръща с годините в институция. В този смисъл е нужно ясно да определим какво означава институция. Още повече, че ние винаги сме били обвързани с преподаване и водене на ателиета. Това е важно за работата ни като артисти. Всъщност ние не разделяме този вид дейност от артистичната ни практика. По тази причина винаги сме работили с институции. Това не означава, че не сме критични към тях, но по същия начин, по който можеш да бъдеш критичен към едно общество само когато си част от него.
Съществена част от концепцията на Института по ентропия е, че той се появява и изчезва на различни места. Но как трае?
Вестникът на проекта винаги пътува с нас, също така интернет страницата е много важна, защото там могат да се видят текстове, видеа и реакции на публиката. Но Институтът трае и чрез участниците си. Ние много държим да има продължителност в нещата, които правим и в които, освен нашият артистичен тандем “artistwin” („артисти-близнаци“), в който Томас и аз работим заедно вече единадесет години, са въвлечени още много хора, които постоянно каним. Например Алан Франко е един от тях. Неговата увлекателна лекция придава продължителност на Института, пренася нещо от едно пространство, от един град в друг. Но като цяло Институтът се развива самостоятелно във всеки град и много зависи от хората на съответното място. Затова представите за ентропия и институт биват преоткривани всеки път според спецификата на мястото. Точно това се случи и в София. Тъй като не можахме да намерим едно пространство, в което да поместим цялото случване, си помислихме: „Добре, нека тогава да създадем една диаспора, преминаване от едно място към друго и нека самото вървене да стане част от Института“. Не знаехме какво да очакваме, но идеята проработи много добре, защото хората избраха да ни последват.
И след като стана въпрос за публиката – коя е желаната публика на Института по ентропия?
Ние често говорим за публиката в социален и политически смисъл. Но никога не създаваме нещо за конкретна публика. Според нас така може само да се провалиш, защото накрая винаги идват много различни хора. Поради това е по-добре да създаваш своето изкуство и да не мислиш много за публиката. Но разбира се, изкуството не съществува без публика. Затова не може да се работи само на принципа „изкуство за самото изкуство“. Когато става въпрос за публиката, винаги се надяваме – и понякога се получава – да достигнем до хора от различни поколения и да не работим за затворен кръг. Желанието ни е при нас да идват хора от всякакви възрастови групи, артистични и социални среди. Ако можем да имаме такова разнообразие, би било много, много хубаво.
София е втората спирка на Института след Берлин. Предстои той да се появи и изчезне в Хамбург, Брюксел, Амстердам. Има ли конкретна причина защо проектът пътува от град на град и умишлено ли „свързвате“ именно Берлин със София или е по-скоро въпрос на ентропични обстоятелства?
Това е много добър и обширен въпрос, който още не са ни задавали. Сигурно именно защото София е втората спирка след Берлин сега е правилният момент да бъде поставен. С Томас като „artistwin” сме си мислили да съставим нещо като „карта на приятелствата“, защото наистина има артисти и философи, с които се чувстваме силно свързани в истинско „работно приятелство“ и сме убедени, че трябва да си сътрудничим постоянно с тях. По този начин се свързват и отделните градове. Разбира се, важното е в тях да имаме и условия за работа, иначе няма как да се осъществи такъв проект. От друга страна, ние сме любопитни, ако едно нещо в Берлин е проработило добре или не е, как то ще се случи в София, какви ще бъдат реакциите. Ето, например в Берлин Институтът се състоя в Университета по изкуства, където човек отива, знаейки, че там се случва изкуство. Това е напълно различна ситуация от тази в други градове, където публиката изрично избира да дойде при нас или случайно се оказва на местата на случване. Като например хората пред Паметника на Съветската армия в София, които си разхождаха кучета, бяха със семействата си там и т.н. И това е огромна разлика. Разбира се, има постоянни елементи, които винаги присъстват. Но трябва да продължим да разсъждаваме и да научаваме повече за връзката и продължението между градовете и Института по ентропия.
Разкажете повече за това как се случи Институтът по ентропия в Берлин?
Както споменах, той се състоя в Междууниверситетския център за танц към Университета по изкуствата, където се провежда и нашата обучителна програма. Там има четиринадесет студия, театър и всичката необходима „инфраструктура за създаване на съвременно изкуство“. Направихме цялата продукция на едно място, където много неща се случваха успоредно – хореографски концерт, лекция, концерти, игри на маса, посветени на теми като страховете, които имаме в града. Също така полски танцьор проведе с публиката игра върху ентропията като движение и беше много интересно. И разбира се, митовете за Арахне и Медуза също бяха част от Института. Но като цяло, пространствената концепция беше доста различна, тъй като всичко се случи на едно място. Също така и институционалният контекст бе коренно различен, зададен от Академията като една установената институция за създаване на съвременно изкуство.