|Delrevés, „Guateque“, сн. Фелия Барух|

 Хумор, сарказъм, самоирония и дори самоунижение присъстваха на сцените на Националния дворец на културата по време на петото издание на Международния фестивал за съвременен танц Sofia Dance Week. Тази година седмицата на танца включваше изключително разнообразна програма, не само за възрастни, но и за деца – нейна кулминацията бе спектакълът на унгарската танцова компания Negative Varieté „Jugglers Illuminate” – приказка от сенки и светлина.  

            Събитията от съпътстващата програма започнаха много преди официалното откриване. Всичко това създаде в София атмосфера на очакване, която имаше за цел да увлече „в танца” все повече и повече зрители, да ги направи бъдещи зрители на съвременния танц. Паралелната програма включваше три  документални филма за танц, уъркшопи за деца, вертикален танцов спектакъл, случил се на фасадата на НДК, както и танцов джем сешън. Всичко това беше безплатно за зрителите, които проявиха интерес и направиха усилие да присъстват. За жалост явно за българската публика събитията в полето на съвременния танц са свързани именно с полагане на усилия, тъй като в залите тя наистина беше малко.

 Изключенията в това отношение винаги са приятни. Спектакълът на испанската компания Delrevés „Guateque” събра истински многобройна тълпа на площада пред  НДК. Шоуто заслужаваше публиката си. Испанските танцьори провиснаха на фасадата на сградата и в продължение на целия спектакъл (около 40 мин.) изпълняваха шеметни движения, прескачания и завъртания. Интересното тук беше сменената гледна точка. Испанската трупа постави под съмнение традиционната позиция и перспективата от която зрителят наблюдава и възприема определено събитие. Публиката беше принудена през цялото време да наблюдава спектакъла с вдигнати нагоре глави, докато танцьорите бяха изправени перпендикулярно на сградата.

Фестивалът на съвременния танц успява да покаже едни от последните тенденции и форми от световната танцова сцена. Така редом до познатото вече в България име на Пиер Ригал застана и това на Хираоки Умеда от Япония. Както заяви директорът на организаторите на събитието от сп.„Едно” Асен Асенов по време на пресконференцията преди откриването – фестивалът ще търси излаз и в Азия. Първата крачка бе направена. Японският хореограф и танцьор представи последните си два спектакъла „Haptic” и „Adapting for Distortion”. Те са минималистични като танцово изпълнение и апокалиптични като визуално въздействие. Хараоки Умеда и неговите миниатюри извикват у зрителя представа за заобикалящата ни среда, която се разпада от самосебе си. Те носят еднакъв заряд и въздействат изключително силно върху сетивата. „Haptic” активизира слуха, като го напряга почти до краен предел, а „Adapting for Distortion” е изключително визуален спектакъл, който напряга зрението до болка. Проектираната мрежа от светлинни линии зад изпълнителя модулира пространството, като създава у зрителя усещане за движение без такова да съществува в действителност. Танцьорът и в двата спектакъла не променя позицията на тялото си спрямо сцената. Той е в центъра, а движенията му са съсредоточени изцяло около тази точка. Минималистичното  изпълнението на Умеда е в ярък контраст със средата около него. Те наподобяват импулси, преминаващи през тялото му и отразяващи се във видеостената зад него.

Хироаки Умеда, „Adapting for Distortion“, сн. Фелия Барух

В хореографията на двата спектакъла Умеда контролира тялото си до най-малкото движение и потрепване. Импулсите които преминават през него сякаш идват от медията на екрана или от звуковата среда. През мрачното осветление на сцената проблясват елементи от танца – само там, където е необходимо, конвулсно потрепване на главата или истерични жестове на ръцете. Визуалната среда в спектаклите сякаш вкарват зрителя в някаква стая за оптическа измама, в която влизаш и не знаеш дали тези стени действително се движат и дали няма да те премажат някъде по средата.

            Петото издание на фестивала показа, че представата за танца не е ограничена единствено до хореография на телата в пространството. Изключително важен фактор в съвременната хореография са новите медии. Това е тенденция не само в съвременния танц, но и в театъра като цяло, която започва още в началото на 70-те години в Съединените щати, но днес достига вече апогея на възможностите си. Интернет, портативната камера, лазерната проекция, видео прожекцията и дигиталните технологии се превръщат в равностоен на живия танцьор на сцената елемент. Това не означава, че класическото възприятие за танца като движение на телата в пространството е отишло на заден план или вече е излязло от употреба и се смята за остаряло. Напротив, спектакълът на Томас Нуун от две части – „Glitch” и “Bound”, го доказаха. Двете миниатюри са фина и деликатна работа на хореографа и танцьорите.

            Отриващият спектакъл, “Standards” на френския хореограф Пиер Ригал постави шеметно началото на танцовата седмица в София. Седем танцьори разбиваха клишета, съществуващи в едно общество. Спектакълът въздейства с енергията и динамиката, които танцьорите създават на сцената и предават в залата. Темата за стандартизираното социално поведение, необходимостта да се държим по един определен начин и да показваме чрез кодифицирания език на тялото обвързаност с конкретна обществена група, са подложени на съмнение и на преоценка.

Танцьорите преминават от движения в синхрон към движения в асинхрон, които постепенно започват да наподобяват хаос. В едно хомогенно общество започват да се открояват различни индивидуалности. Изградената структура в представите ни за общност постепенно се разрушава и на преден план излизат личностите. Структурата се разпада на отделни малки елементи, които са различни едни спрямо други. Основните елементи, чрез които се постига този ефект в спектакъла, са елементи от стрийт танците, синхронните и асинхронни движения, като се намесва и френското знаме. Смесването на различни танцови стилове и използването на отделни елементи от тях директно заявява желанието на авторите да очертаят индивидуални характеристики на всеки един. Уникалността на личността и стремежът към утвърждаване на тази уникалност. От друга страна прекаленото желание за показ и привличане на вниманието на обществото върху конкретна личност е иронизирано чрез дефилето, което Ригал е вмъкнал сред вихрените танци.

Liquid Loft, „Talking Head“, сн. Фелия Барух

Един от най-ярките спектакли за Sofia Dance Week 2012, заедно със спектакъла на Хираоки Умеда, беше „Talking Head” на австрийската танцова компания  Liquid Loft и хореографа Крис Харинг. Той използват като основа на своя спектакъл парадокса в съвременното общество, наложил се като начин на живот за голяма част от хората – интернет общуването. Темата за съвременния начин на общуване е представена чрез историите на няколко двойки, които по различни причини си общуват чрез скайп. Днес това е едно най-удобните и бързи средства за комуникация и няма как да бъде по друг начин, като се има предвид динамиката на живота. От друга страна, реалната представа за човека отсреща – от другата страна на линията, се загубва и се свежда единствено до формат, подобен на този от снимката в паспортите ни. Спектакълът няма за цел да идеализира един или друг вид общуване, а просто ни напомня, че представата ни за хората понякога е изкривена – пречупена през средството, което използваме.

На сцената двамата изпълнители (Стефани Къминг и Люк Байо) преминават през различни деформации на лицата си благодарение на приложение за скайп. Върху разполовен екран пред зрителите те биват проектирани, докато водят диалог помежду си. Хореографията на лицата е преплетена и с хореография на телата. Няколко гледни точи и перспективи се допълват, противопоставят се и си взаимодействат, за да разкажат за самотата във виртуалното пространство.

Хореографът използва за структура на постановката обикновени и ежедневни разговори между различни двойки хора, които чрез програмата придобиват гротесков характер. Апликацията, която е използвана в спектакъла, е на принципа на кривите огледала. Тя деформира фигурата и конкретно лицето на човека и гласа му, като създава от тях образи, подобни на тролове и други фантастични същества. По този начин авторите ни предоставят възможност да погледнем на ежедневието през призмата на иронията и дори леко да се надсмеем над себе си следващия път когато застанем пред компютъра.

Иво Димчев, „Paris“, сн. Фелия Барух

Българското участие тази година бе на Иво Димчев и неговият спектакъл „Париж” в изпълнение на Християн Бакалов. А темата – самотата и изолираността на емигранта. Провокиращ и дори шокиращ, Иво Димчев е краен във всеки един свой пърформанс. Макар в случая на сцената да е друг изпълнител, екстатичността, характерна за неговите изпълнения, присъства с не по-малка тежест.

            Тази година Sofia Dance Week определено предложи разнообразие от стилове и събития, които ще продължават да отекват. Тук е необходимо да се отбележи, че фестивалът е приел задачата да възпитава публика за съвременен танц много отговорно и следва тази линия последователно. Несъмнено ще очакваме с нетърпение да разберем как екипът ще продължи да развива аудиторията си и с какво ще ни изненадат и следващата година.

 

Албена Тагарева

  Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.