„Звукът, образът, викът, тялото, плътта…”

За пърформанс естетиката на Иво Димчев и солото „Париж”, създадено за танцьора Христиан Бакалов и част от програмата на  Sofia Dance Week 2012 – от Асен Терзиев.

 „Париж” е заглавието на солото, което през 2008 г. Иво Димчев създава за танцьора Христиан Бакалов. То бе показано в Зала 11 на НДК на 3 октомври 2012 г. в рамките на най-големия международен фестивал за съвременен танц у нас – Sofia Dance Week (Софийска танцова седмица). За онези, които познават отпреди ексцентричния сценичен автограф на Димчев, то се превърна в очаквано с интерес преживяване, за тези които се сблъскаха за пръв път с него – вероятно шок.

За всеки, интересуващ се от съвременен театър, танц и пърформанс, Иво Димчев е добре познато в световната сцена име. В последните години той е базиран в Брюксел, където основава и собствено пространство за съвременен пърформанс Volksroom и се радва на изключително голяма международна популярност. Със сигурност много хора още помнят неговото оригинално и неподлежащо на сравнение присъствие в авторските спектакли, които направи докато беше още в България. От тях си струва да отбележим първия (и единствен досега) български буто-танц спектакъл „Заспало куче” (2001, в колаборация с Масаки Ивана от Япония), „Градината на пеещите фикуси” (2002), както и официалния му дебют като соло артист в Център за култура и дебат „Червената къща”: „Лили Хендел – кръв, поезия и музика от будоара на бялата курва” (2004). Макар Лили Хендел – едновременно шизофренно театрално тяло и артистично алтер его на Иво Димчев, да бе оценена в доста скромен, предимно  професионален и приятелски кръг от ценители в България, тя успя да го изстреля до едни от водещите сцени и фестивали по света (дори през 2011 г. получава номинация за наградата Bessie за представление на годината в Ню Йорк). От друга страна, Иво Димчев и досега продължава да се радва на възхищението и на театралните среди – едва ли някой би забравил неговите виртуозни актьорски изпълнения в продуцираните от МТФ „Варненско лято” спектакли: „Археология на сънуването” от Иван Вирипаев, реж. Галин Стоев (2002) или „Психоза 4:48” от Сара Кейн, реж. Десислава Шпатова (2005). От чисто професионална гледна точка кариерата му представлява любопитен пример, над който театралната система в България си струва да помисли, тъй като тя можеше да понесе Иво Димчев единствено като добър актьор, но не и като оригинален артист, който е едновременно режисьор, драматург и изпълнител на своите собствени сценични светове. 

  Христиан Бакалов в“Paris“, конц. и хор. Иво Димчев, сн. Фелия Барух

През годините Иво Димчев успява да работи върху повече от 30 представления, в най-известните от които (споменатата вече „Лили Хендел…”, „Som Faves”, както и „I–on” и „X–on”, в които работи със скулптури на Франц Вест) – той е и основен изпълнител. Макар и те да са инспирирани от различни идеи, тъкмо в неговия силно характерен и уникален сценичен почерк ужасно много си приличат. Най-подходящото определение за тях би било „физически пърформанс” както заради категорично поставения акцент върху тялото като основен материал и изразно средство, така и заради жанровата близост едновременно с пърформанс арт-а и театралното представление. Изобщо светът на Иво Димчев е силно театрализиран и всеки, който пожелае да надникне в него, трябва да се подготви за вълнуващо зрелище от ексцентрични изпълнения, необичаен реквизит и перуки, вместо за изчистени концепции и действия. Той умее и обича да играе, да пее, да танцува, да гримасничи и жестикулира, да си преправя гласа и да се появява в странни костюми и предмети – всеки, който е виждал голата „бяла курва” (ако не броим токчетата, прашките и перлите около главата) Лили Хендел с тромпет вместо лице, знае какво имам предвид. Като шизофреника от „Анти-Едип” на Дельоз и Гатари, той разкроява пред очите ни своето собствено тяло и го превръща в поле на интензивности. Онова, което създава, е физиологичен текст, текст на тялото, подчинен на естетиката на новите драматургии, т.е. когато логиката на драмата бива пренесена в самата физическа реалност на представлението: „…звукът, образът, викът, тялото, плътта, кожата, жестовете, телесните течности се превръщат в същия драматургичен материал, какъвто е била (и продължава да бъде) драмата”.[1]

Когато един толкова характерен почерк трябва да бъде овладян от друг изпълнител, остава риска той да прозвучи като сурогат или бледо копие на оригинала. Не това се е получило за щастие с Христиан Бакалов в „Париж”, на когото екстремната и граничеща с гротеска физическа лексика на Иво Димчев пасва като втора кожа. Още с началото на представлението, в което Бакалов стои неподвижно на сцената, застинал в изкривена гримаса, след което започва хореографирано да прави налудничави физиономии и да грухти, размахвайки един GSM, разпознаваме експресивния и винаги многозначителен език на Димчев. Въпрос на гледна точка е дали тази сцена е иронично преобръщане на театралните конвенции и изпълнителят всъщност ни напомня, че трябва да изключим своите GSM-и, защото сме в театър, или вече се е появил „персонажът” на представлението, който изглежда и се държи като типичния луд от улицата, и „художествено” (т.е. по силата на актьорското внушение) ни пренася в неуютния и агресивен свят на емиграцията – основна тема в спектакъла. Тази именно колебливост на означаването, която работи с крайни и внушителни по силата на своята експресивност решения и вечно изплъзващ се смисъл, произвежда тръпката и драматизма в показваното – то става непредсказуемо, интригуващо и увличащо зрителя в своята собствена енигма.                                                                                       

Иво Димчев винаги е успявал със силна внушителност да превръща в драматичен спектакъл цял арсенал от дребни, неудобни или срамни движения на човешкото тяло – като смученето на пръстите, например. В неговите „хореографии”, ако изобщо тази дума е подходяща, „играе” всичко – тялото на Христиан Бакалов застава в изящна балетна поза, а после се гърчи или монотонно подскача, лицето се огъва в експресивни гримаси, гърлото се дави, гласът се спъва в хрипове и оригвания… Всичко на сцената се движи, всичко „изразява” и „работи” –торсът, крайниците, предметите, костюмът, водата – тя потича внезапно от скритото с черна шапка като на престъпник лице на изпълнителя, а по-късно той-подскача френетично на колене и я разлива от две бутилки. Но преди да сте си помислили, че това е някакъв абсурден човешки фонтан, той изкрещява „Аз съм евтино такси”. Цветовете в „Париж” са също част от драматургията, почти като действащи лица. Черното на якето сякаш се разцепва от яркочервената тениска, когато изпълнителят започва бавно да го съблича; по-късно тялото е вече почти голо, в ослепителна белота и крехкост като оживяла статуя. В друг момент Бакалов демонстративно изсипва върху белия под на сцената червен прах, което първоначално е ироничен коментар на цветовете от френския национален флаг, но след малко, заради водата и потта по сцената, се превръща в стъписващ в своя хиперреализъм образ на разлята кръв.

 Фактически Христиан Бакалов, работил с такива имена като Робърт Уилсън, Ян Фабър, Жером Бел, се оказва не просто добра глина в ръцете на Иво Димчев, но  и нещо повече – през неговата радикален стил танцьорът успява открие точните сценични „думи” за своята лична биография. Наративната рамка на спектакъла е изградена от натрапчиви и повтарящи се лайтмотиви, кръжащи около една основна тема, която изпълнителят изрича на глас и може да се сведе до следното: „Живях 15 години в Париж и го ненавиждам”. И го казва така, че сме убедени в истината и силата на  неговите чувства. Представлението дава пространство и израз на тази омраза, на дълбокото усещане за празнота и изоставеност (в един момент Бакалов разказва как всички хора в парка са намръщени, как всички негови приятели са нещастни по свой начин; в друг се гърчи по земята и крещи „Никога няма да разбереш това чувство!”). На места се стига и до истински крайности като сцената, в която той се просва гол на пода и забива френското знаме в задника си.

„Париж” обаче не е спектакъл на първосигнални националистически провокации и се цели в нещо, което разказва човека отвъд неговата националност. Агресията и съзнателно търсения шок са всъщност протегната ръка, призната истина и болка. Те за пореден път затвърдиха в мен убеждението, че при цялата си разточителност и понякога преднамерено търсена зрелищност, в основата на своята спектаклова архитектура Иво Димчев продължава да вгражда оголената емоция и нейния експресивен жест. „Париж” не е за Париж, а за всеки човек във всеки град, понякога.

 Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.