А защо избрахте да работите именно с митовете за Арахне и Медуза? И звучат ли те различно, когато се слушат по улиците на София?

Арахне може да бъде наречена „домакин“ на Института, но умишлено не уточняваме как и защо. Занимаваме се с мита за Арахне вече от седем години и го познаваме добре, а Медуза е все още „нова и млада“ в работа ни. Като цяло да пренесем мита на улицата е отдавнашна наша мечта. Ние сме убедени, че много митове всъщност са налични на улицата. Те изобщо не са толкова далеч от нас! Ако се замислите за добре познатите ни Едип или Нарцис – те са напълно разпознаваеми в обществото! Част са от споделения ни опит. А никой не знае за Арахне и Медуза. 

В този смисъл те не са „ мейнстрийм“?   

Да, именно. И е важно да се каже, че ние се интересуваме точно от непопулярните митове. Интересуваме се още от митовете на улицата, в културата, във всичко, което заобикаля човека. Това е и причината, поради която възможността да пренесем радиопиесата като аудио-тур на улицата и в парка беше изключителна за нас. Без съмнение слушалките създават усещането на „аз съм затворен в моя свят“, но едновременно с това ти вървиш и продължаваш да общуваш с хората наоколо чрез езика на тялото – усмихваш се, докосвате се, спираш да изчакаш. Оглеждаш се тревожно, чудиш се какво слушат другите. И въпреки че е клише, аз наистина много харесвам връзката между текста и движението. Да вървиш и да слушаш, да мислиш, това е отдавна измислена форма, типична за висшите академични среди, но аз вярвам, че много лесно можеш да накараш хората да вървят и да мислят.

  „Институт по ентропия“ в София, сн. Катя Матеева

Скорошни събития като финансовата криза, Арабската пролет, движението „Окупирай“ провокираха сериозен дебат, за това, че капитализмът далеч не е просто икономическа система, а се е превърнал в начин на мислене. И изглежда най-голямото предизвикателство днес е да успеем да си „представим“ модели извън неговите структури и идеология. Според вас предоставят ли митовете и митологията възможни средства за справяне с тази „криза на въображението“ ?

Според нас все повече си даваме сметка за тази криза. Дори самата дума „криза“ стана модна покрай финансовата криза. Но човечеството изглежда е в криза от самото си възникване. Но да, сега сме крайно заети с реалността като функционалност, като нещо, което може да се „ремонтира“ и което трябва да работи, мислим бъдещето си като „дали ще имам достатъчно пари“, „дали децата ми ще имат добър живот“. Като че ли за определен период от време в изкуствата не беше толкова „модно“ да се работи с наративи и мотиви от други времена, но защо не? Винаги е било важно изкуството да дава надежда на хората. Надежда в смисъл на осмисляне на собствените им дейности и мисли, да им показва, че не са изгубени и слаби.

И че има възможен изход?

Да, възможен изход, който не е отвъд света, а е вътре в него. Има много възможни изходи и входове чрез въображението и въображаемото. И последното е особено важно за това, по което работим през последните месеци – „театър на близостта“ (theater of proximity). Цялата ни идея за зрителите като действени участници  се основава на желанието ни наистина да стигнем максимално близо до първоизточниците на емоциите и афектите на другите хора, а не да се превръща в участие насила. Разбира се, наясно сме с всички рискове, които такова доближаване крие, защото подобна връзка не е като любовната или еротичната и съответно не е задължително да е приятна. Но стремежът ни е да скъсим дистанциите в нашето нееротично, прагматично, силно капиталистическо, биологично общество, в което подобни отношения се случват изключително рядко на ежедневно ниво. Поради това ние се стремим да доведем тази еротична близост до много, много ежедневна форма, което е трудно да се постигне. И наистина сме съвсем в началото на тази идея, но държим да продължим да работим по нея.

Съществена част от концепцията на Института, свързана  с проблема за близостта, е постоянното усилие не просто да се създава изкуство, но и среда за неговото съществуване. Както знаете, в България има хора, които работят много усилено за развитието на независимата сцена и те също трябва да правят това – да създават висококачествени артистични продукти и едновременно да развиват средата. Предвид вашия опит, какво мислите за тази ситуация?

Важно е, че го споменавате, защото ние дълбоко вярваме, че развитието в изкуството идва от независимата, експериментална сцена. В традиционните институции няма как да се случи такова развитие, защото твърде много неща зависят от бюрокрацията и администрацията. Затова творческият потенциал без съмнение е в независимата сцена. И единственото, което бихме пожелали на българската свободна сцена е достатъчно близост до институциите, да не остават встрани, защото ще им бъде трудно да имат достъп до съществени неща като финансови средства и видимост. Ако си стоиш в стаята, няма как някой да те види. Трябва да се научиш как да разговаряш с институциите, да накараш министърът на културата да разбере, че танцът е нужен на града и не може да става въпрос само за класически балет, а има и много други форми. Също така това е свързано и с въпроса за писането на  интелигентни аналитични и концептуални текстове и  проекти. Философите трябва да ги пишат заедно с артистите. И не става дума за манифести, които да се публикуват  по лъскави списания, защото министърът вероятно никога няма да ги прочете. Но трябва да сме способни ясно да формулираме исканията си, така че институциите да ни разберат. Трябва да умеем да си сътрудничим, без да се превръщаме в статукво или в нещо политиканско. Разбира се, съзнаваме, че това е по-лесно в някои градове, където експерименталното изкуство вече има известна традиция.  Но пък там има други опасности, скрити в храстите, и затова в друго интервю казахме: „Не си мислете, че има чак толкова голяма разлика между София и Берлин!“. Защото сме убедени, че свободната сцена постоянно има проблеми за решаване. И проблемите се променят, но никога няма да ни е свръхлесно, а ако ни стане свръхлесно, това ще означава, че сме станали статукво.

 Институтът по ентропия е своеобразна „творба в процес” “, която постоянно се развива. Какво ще си вземе от София?

Ще видим, но едно от много  сполучливите неща бе частта с аудио-тура, с движението. Излизането извън театъра. То е стара наша мечта. Когато работиш постоянно в студиото, рамката е твърде добре позната, там има твърде много традиция. А съществуват толкова много други възможности за рамкиране и трябва да помислим за форми, които все още не са открили своите рамки, а може би и никога няма да ги намерят и нямат нужда от тях. Идеята за картината без рамка е силно вдъхновяваща. Така че вероятно това е една от бъдещите посоки на Института. Друга възможна посока е да се доближим още повече до идеята за „институт”, защото ми се струва, че не сме достатъчно критични и за целта ще ни е нужна помощта на философи като Боян Манчев. Следващият град ще ни покаже колко далече можем да стигнем, как можем да съжителстваме с другите артисти, философи и самото изкуство, създадено като част от проекта. Точно смесването на артисти, философи и хора от други сфери е онова, което дава живот на театъра, който правим. Мисля си, че в София се получи много добре и това, че  ние двамата не се появявахме много, а присъствахме само чрез радиопиесата. Беше  хубаво, че други участници  като Вили Прагер, Мая Стефанова,  Галина Борисова и Боян Манчев бяха по-видими. Това е елемент, който също  подлежи на промяна от град на град, но в момента на нас наистина ни харесва да изчезнем в работата си и да оставим други хора на преден план.

  Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.