Свободната сцена на фокус

Катлин Дохърти: Нуждаем се да осъзнаем къде искаме да стигнем

 

Катлин Дохърти е танцов артист от Ирландия и работи в Дъблин и Любляна. Завършва Northern School of Contemporary Dance. Като танцьор работи за Dance Theatre of Ireland, Ffin Dance (Уелс), Irish Modern Dance Theatre. Репетитор е на Threads Dance, Лондон. В София тя направи през юли уъркшоп по съвременен танц в Дерида Денс Център и представи своя трети соло проект “Chasing Shadows” (“Преследване на сенки”) в рамките на резидентската програма на Центъра. Елена Ангелова разговаря с Катлин Дохърти и написа и отзив за представлението.

 

Като танцов артист как възприемате връзката между физическото и емоционалното тяло?

Винаги се опитвам да работя на границата на физическото и връзката, за която питате, за мен съществува, когато работя със себе си. Като цяло целта ми е да правя представления за уязвимостта. Отивам в залата, импровизирам, създавам движения и за мен тази връзка се състои в момента на осъществяване на движението със съзнанието, че уязвимостта е моята цел. Затова начинът, по който преминавам през движението, е емотивен. Неговата физикалност произлиза именно оттук. Мисля, че във всеки един танцов елемент може да се вкара емоция. Тази емоция би променила движението, качеството на движението. Затова моята цел е да имам колкото е възможно активно физическо присъствие и да съм колкото е възможно честна емоционално. Тези две неща се свързват.

Работите също като репетитор. Говорите за собственото си тяло, но как подхождате към друг тип физика?

Съвсем различно е когато говориш за тялото на друг.  Като репетитор аз наблюдавам танцьорите и трябва да разбера всеки един от тях. Това е като пъзел, аз трябва да отключа в тях онова, което ги спира изпълнят цялостно едно движение. Затова тази работа е свързана с доста разговори за да открия от какво се нуждаят танцьорите и как да стигнат определено ниво.

Това е свързано донякъде и с психология.

Да, трябва да накараш някого да се почувства удобно като танцъор – да си позволи да бъде по-сериозно натоварен физически без да се притеснява „О, сега ще се нараня!” или просто да им се създаде чувство за сигурност, безопасност.

Гледах видео запис от представлението Ви „Broken Warmth”. В него има някаква съноподобност, не е като „поставеното представление”.

Като цяло ми харесва да поставям големи неща на сцена, но в собственото си изкуство предпочитам да кажа, каквото имам да кажа… Аз съм мечтателка. Разсъждавам по много интензивен, деструктивен начин и чувствам, че това, което искам да дам е всъщност да покажа на публиката част от моя свят. Всичко останало просто не би било честно.

Да, като че ли навлизате в пространството на личното, интимното…

Точно така. Мисля, че като танцьор, като творец имам отговорност да дам нещо на публиката. Представям си го като да привлека хората към моя свят и може би това би ги накарало да се замислят или да почувстват нещо, може да ги извиси или просто преживеят момент спокойствие. Към това се стремя.

Бихте ли описала накратко своя танцов проект „Преследване на сенки”? Как бихте го определила жанрово – като танцов театър, пърформанс или съвременен танц?

Нямам идея, съжалявам. Но не е танцов театър. Обикновено правя съвременен танц, импровизация. Работя за компании, които се занимават с това. Предпочитам да танцувам, наистина да танцувам.

Катлин Дохърти в „Chasing Shadows“

Какъв тип съвременна танцова техника използвате в своята работа?

Техниката е като научаването на един език и след това го използваш, за са се пазиш физически и да си верен към собственото си тяло. Техниката е една платформа, която, ако искаш, можеш да използваш, за да структурираш идеите си.

Как съчетавате индивидуалността и техниката?

Аз работя с различни компании и мисля, че е наистина важно да запазим техническата подготовка. Именно затова работя интензивно както емоционално, така и технически. Смятам, че ако техниката напълно се изостави, ще се загубят много зрители, които не биха разбрали мисловния ти процес в представлението или начина, по който съвременният танц работи. Намирам за важно да се работи с нещо, което хората все пак разпознават.

Вие работите в различни държави – Ирландия, Словения, Обединеното кралство… Какви са наблюденията Ви за мястото и значението на  независимите сцени в културния контекст на тези държави?

С приятел бяхме отишли на огнено шоу, беше много зрелищно и сред публиката се чуваха викове „Уааау, това е страхотно!”, но всъщност нямаше никакво съдържание. Мисля, че ние носим някаква отговорност и не бива само да забавляваме зрителите, но също така трябва да запълним пропастта между комерсиалното и съвременното. Ако се държим като прекалено интелигентни, губим много публика. Смятам, че във време като днешното, когато всеки е депресиран, стресиран, тревожен или ядосан, ние, изпълнителите трябва да извисяваме, да се раздаваме, да правим нещо над обикновеното ежедневие. Трябва да излезем от интелектуалното и да бъдем по-емоционални, може би дори донякъде по-зрелищни…  Но ние имаме нужда  да се създаде общност, да говорим повече, да сме заедно. Нуждаем се да осъзнаем къде искаме да стигнем, като цяло. Трябва да започнем да мислим в по-голям мащаб от „Аз съм сам в студиото…”.  Аз също работя сама в студиото, но всеки е добре дошъл на клас, всеки би могъл просто да седне и да наблюдава как работя. Бих споделила каквото мога. Бих била отворена към всеки по отношение на творческия процес, той не е само мой. Не бих се криела и страхувала, че някой ще открадне моя идея… Вече всичко е правено.  Нашата работа е да го поемем и да го направим свое. Трябва да вземеш една идея и да бъдеш щедър с нея… Неразбирането на това дърпа назад развитието на танцовото общество в глобален план.

 

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.