На 5 и 6 октомври в Червената зала на Център за култура и дебат „Червената къща“ протече театралната акция–маратон „Отвличане“ с автор Младен Алексиев по документалното интервю на Кристиян Брюзер (Австрия) с Халед ел-Масри (германец от ливански произход) (2006) и други документи. Представлението през погледа на Момчил Христов (докторант по социология) и Диана Папазова (докторант по културология).  

Персонажи с маски, без лица, без глас; агресивна тишина и резки жестове, които я накъсват. Телата непрестанно сменят позициите си на доминиращ и доминиран, упражняващ насилие и насилван. Като в същото време дефилират пред нас без каквато и да е кокетност или маниеризъм. Просто тела, които подиумът (а не сцената) някак естествено задвижва пред погледите ни. И ето че се хващам да обърквам „гледам” и „участвам”. Всъщност аз съм сред тях, тъкмо защото ги наблюдавам; моят поглед, който те улават, е знак за моето присъствие. Аз съм пълнокръвен съучастник в тази игра на господство/насилие.

 Изглежда, че „Отвличане” само на пръв поглед се занимава с терористичното отвличане на индивиди (или групи) и техниките на изтезание-контрол, чрез които терористите произвеждат подчинените им субекти. Залозите му лежат по-дълбоко и се разгръщат в два плана, които се наслагват и системно се произвеждат един-друг:

 1. Това е представление, което се движи по границите на онова, което сме свикнали да разбираме под този жест: тъй като не става дума за представяне в собствения смисъл на думата. Целта му е да проблематизира установените  културни кодове, в които се разгръща всеки спектакъл с неговото фундаментално разграниение между „зрител” и „актьор”, между „гледам” и „гледан съм”. И оттук да извади самия зрител от пасивната позиция, като го трансформира в съ-участник, какъвто той в действителност е, без винаги да го осъзнава.

Можем ли в такъв случай да кажем, че „Отвличане” е ‘анти-представление’? Тъй като „представлението” принадлежи на режима на спектакъла – визуална силова структура, която контролира възприятията и границите между видимо и невидимо, между пасивно наблюдение и действие, и в случая – между образите на един терористичен акт и тези на „войната за освобождение на един потиснат народ”. Това е логиката, която структурира медийното производство на реалност и на нея дължим голяма част от нашите представи. Тъкмо тази логика обаче се оказва деконструирана посредством минималистичната естетика на „Отвличане”. Тя се състои в един привидно простичък мисловен експеримент: Е, добре, нека за момент си представим, че целият визуален реквизит на разграничението, което учредява медийният спектакъл – униформи, лица, знаци, дискурси, места – хвръкне във въздуха. На какво друго остава да се крепи тази логика, освен на един чист акт на насилие, който ни полага като негови зрители и всъщност като негови жертви?

 2. „Отвличане” обмислено размива границите между легитимно и нелегитимно насилие, между онова, което един невидим за нас навик ни е приучил да определяме като политика и неговия традиционен антипод – (терористичното) насилие. Тезата: в основата на това културно-политическо разделение, което организира нашето всекидневно възприятие за социалния свят, стои един фундаментален акт на насилие, който се е самоконституирал като легитимна политическа власт, определяйки с това своето друго – насилието. Така границите между политика и насилие намират своето институционализиране посредством норми, които определят на какви изисквания трябва да отговаря едно действие, за да бъде класифицирано като политическо (т.е. легитимно) или насилствно (т.е. нелегитимно, терористичен акт). „Отвличане” проблематизира тъкмо изначалната легитимност на този фундаментален самоконституиращ се акт: кои са маскираните лица – жертви, терористи, полицаи, военни или пък просто тайна секта, която търси своето перверзно групово удоволствие в изтезанията и униженията? Насилието не е област, разположена извън архипелага от държавни институции (както непрестанно се опитват да ни убедят), а се произвежда от него; на първо място чрез категориите, които той ни доставя, за да мислим разликата между политика и насилие.

 Дяволското в „Отвличане” се състои тъкмо в освобождаването и разиграването на тези два плана: планът на активното гледане и планът на всепоглъщащото и вездесъщо насилие. Това е критическа операция, чието парадоксално следствие е не установяването на граници, а поставянето под въпрос на всяко разграничение в полето на театъра и в полето на политиката. Внушението й е ясно: всички ние сме заложници на една международна политическа система, чиято визуална властова рационалност ни произвежда като субекти-обекти на насилие и излага окаяната ни ситуация на собствения ни взор. We’re [all!] showroom dummies. (Разбирай: Всички ние сме лицата на външната политика.)

 В тази връзка обаче, без да го цели, „Отвличане” повдига важен въпрос, на който не отговаря: Какви тактики на съпротива имаме на свое разположение и/или трябва да произвеждаме срещу тази властова логика?

––––

Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“                         

Отвличане

 по документалното интервю на Кристиян Брюзер (Австрия) с Халед ел-Масри (германец от ливански произход) (2006) и други документи

Автор: Младен Алексиев

С участието на: Виолета Витанова, Елена Димитрова, Станислав Генадиев, Христо Петков

Повече по темата: тук