Предмиграционна треска

Перформативната инсталация „Предмиграционна треска“ на Марен Щрак (Германия) и Брейн Стор Проджект (България) бе представена в галерия „Академика” в края на м. септемри. Марен Щрак е скулптoр, хореограф, танцьор и музикант. Докато учи скулптура, тя усилено се занимава с фламенко и постепенно интересът й се насочва към различните форми на взаимодействие между скулптурата и движението/танца. Така достига до заниманието с кинетични инсталации. Интердисциплинарният й подход се пресреща с търсенията на Брайн Стор Проджект в съвместния им проект  „Предмиграционна треска”. Пърформансът, както и по-долу представеният проект „Отвличане”, изигран също в рамките на 2 дни, поставя с нова актуалност въпроса за разпространението и публичността на съвременните изпълнителски практики и независимите театрални проекти. Разговор с изпълнителите Ива Свещарова, Мила Одажиева и  Вили Прагер, дизайнера Нели Митева и с Марен Щрак за концептуалните и естетически мотиви в работата им.

 Какво ви събра заедно в „Предмиграционна треска“ ?

Вили Прагер: Всичко тръгна от програмата „BеGlobal –bEUnique”, в рамките на която искахме да работим с немски артист от друго поле на изкуствата. И консултирайки се с Гьоте-Институт, научихме за Марен Щрак. Истински се впечатлихме от интернет-страницата й,. Много харесахме работата й и се свързахме с нея. И след няколко взаимноопознавателни срещи започна  съвместния ни проект.

Какъв интерес ви водеше в него?

Нели Митева: За мен беше особено интересна комбинацията между материя и  пърформанс. Тук се пресрещнаха интересите на всички ни. Ние самите от „Брейн Стор Проджект”  съчетаваме различни изкуства – аз съм дизайнер и работя много с формата, докато другите са изпълнители  и досега сме изследвали тази комбинация. Когато се запознахме с работата на Марен, се оказа, че тя е и неин обект на интерес. Това послужи като наша отправна точка.  

Марен Щрак: Да, действително ние имаме доста сходна отправна позиция. Аз съм и скулптор и много работя с материята, работя в сферата на визуалните изкуства. Много интересно се пресрещнахме в един момент. Съчетахме различните си подходи към материята и изпълнителските изкуства и за изключително малкото време, с което разполагахме, се получи доста добър екип. Нямахме право на грешки и мисля, че и не допуснахме.

Какво конкретно искахте да постигнете с това представление?

Мила Одажиева:  За нас беше важно крайният резултат да е единен, да се окаже, че правим едно нещо с различни средства, да се оформи една инсталация, едно произведение на изкуството. Целта ни беше да комбинираме до възможна крайна степен различни изразни средства, за да се получи накрая една картина.

Кои бяха основните ви опорни точки?

Мила Одажиева:  Основното предизвикателство беше да намерим баланса между различните изкуства. Както стана ясно, Марен  идва по-скоро от визуалните, а ние – от изпълнителските, и задачата ни е да търсим драматургията, мотивацията на движението. Мисля, че всеки от нас тръгна от своя собствена гледна точка и накрая се пресрещнахме. Открихме общ път и мисля, че това беше нашето постижение.

А как се появи социалният феномен на миграцията като тема?

Вили Прагер:  Появи се във връзка с феномена на „гастарбайтера в сферата на културата”. Ние като артисти трябва да работим и в други страни, защото нямаме условията да го правим единствено в България. В този смисъл сме като някакви „културни гастарбайтери”, работейки къде ли не. Но нямаме предвид само негативното значение на думата, а и нейния позитивен смисъл. Артистите са като номади, те пътуват непрекъснато и това е нормално.  Оттук дойде образът на птиците в представлението. Птиците прелитат до други страни, търсейки по-добър живот.

Привнасяте и темата за вирусите, които се разпространяват по пътя на миграцията и които днес предизвикват особена истерия. Смятате ли, че артистът може да функционира като вид „вирус” в обществената система? 

Ива Свещарова: Искам да ви представя моя вирус – вируса „Ива”. Прихванах вируса на Марен и постепенно всички изградихме вирусна верига помежду си и накрая постигнахме нов вид вирус, с който се надяваме да можем да мигрираме в София и в чужбина.  

Стана въпрос предимно за „позитивната” страна на артистичното номадство. Но от това, което представихте в представлението, то не е толкова оптимистично. Говорите за умрели птици, за напреганото състояние на птиците преди миграция, за вируса, който предизвиква тревога и враждебност. Остава впечатлението, че смисълът не е единствено позитивен, но има и нещо трагично.

Вили Прагер:  Да, действително има нещо трагично. За нас това е огромен проблем. Благодарение на Марен то доби красив вид. Ако го бяхме направили сами, нямаше да е толкова красиво.

Марен, а вие как се отнасяте към този въпрос?

Марен Щрак:  В момента  и аз самата се явявам „гастарбайтер”. И изобщо, ако погледнете повечето международни танцови компании, в тях има танцьори от цял свят.  Просто артистът работи така. Аз живея в Берлин – град, към който артистите се стичат. Аз също се преместих там от друго място. И е чудесно, че в този град има такова изключително многообразие. Но често и го напуснкам, защото смятам, че е необходимо да се постига обмен с други контексти. Но мисля, че самите птици дават чудесен отговор на този въпрос.  Преди да потеглят на път, те изпадат в специфично състояние на предмиграционна треска, на особен прилив на енергия и единственото, което им остава, е да полетят надалеч. Много от тях умират по пътя, но онези, които достигат до крайната точка, наистина намират по-добри условия. Подобно е и с артистите. Дали ще успееш или ще се провалиш по пътя зависи до голяма степен от това колко добре си поставил фокуса си, дали си избрал точното място, на което да отидеш и пр.

Но представлението е нежно, деликатно и някак иронично и не внушава тревожност и страх, а по-скоро усещането, че да, така стоят нещата, това е нормално, животът тече така. Марен, ако се върнем на начина ви на работа – вие всъщност сте скулптор, занимавате се и с танц, а също и с музика. Кое е онова, което обединява различните полета на дейността ви?

Марен Щрак: За мен всъщност те по принцип са свързани. Един удар с крак създава звук, който, като се организира, може да се превърне и в музика. Движението може да се превърна във вид скулптура и така да се получи цялостна инсталация. Изобщо през последните години тези области все повече се доближават и стават неразделни. Бих казала, че фокусът ми е комбинацията между скулптурна инсталация и движение. В моите представления-инсталации аз много използвам движението, ползвам машини, които се движат и скулптури. Ползвам и видео, но най-вече като средство за създаване на ритъм. За мен всичко е въпрос на ритъм, както и това представление. Това е начинът, по който аз възприемам нещата. Интересувам се от изкуствата, поставени във времето.

В „Брейн Стор Проджект” се стремите да подхождате перформативно към тази взаимовръзка между изкуствата.

Вили Прагер: В последно време ми става все по-трудно да кажа какво точно правя. Обикновено се представям като актьор, защото имам такова образование. Но театърът сам по себе си или визуалните изкуства, танцът и т.н.  сами по себе си не ме интересуват. Те са средства, но не и цел. Интересен ми е онзи краен резултат, към който достигаш в свободата да съчетаваш различни средства, които просто са необходими за твоята цел и за това, което искаш да кажеш.

Ива Свещарова:  За нас е важно развиването на лична естетика. Ако си достигнал до нея и знаеш как искаш представлението ти да изглежда, вградил си в него собствена гледна точка, вече си свободен да използваш всички средства на изкуството и да изградиш перформативната структура, драматургията и действието в крайното представление.

Разговора водиха Ангелина Георгиева, Ани Васева, Мирослава Мариянова