Анна Данкова за новото танцово представление с хореограф Марион Дърова.
Снимки: Михаил Новаков, Лина Кривошиева
За Марион Дърова „Свободно падане“ е „територия, небелязана от бинарността на мисълта“ (цитатът е от анонса на представлението). И наистина – очевидно тя гради свят, свободен от полова детерминираност. Съществата, които бавно пропълзяват изотзад или заявяващо „набиват крак“ на авансцената, са буквални физически материализации на образи, идентифициращи се едновременно както с женския, така и с мъжкия интегритет. Очевидно двойствеността, двойността, двоичността – както и да изберем да го наречем – е важна тема тук, дори и заради заявката за отказ от нея. Възможна ли е обаче свободата от бинарност? Ще започна от начало.
Представлението стартира с празна сцена, на която виждаме единствено минималистичната бяла скулптура – „айсберг“, на съвременния визуален артист Викенти Комитски. Още там, между бялото и черното, между хоризонтала на пода и вертикала на „айсберга“, сцената започва да говори – за противоположностите, за противоборстващи релефообразуващи сили, оформящи „пейзажа“ в поредица от вертикални и хоризонтални драматургични линии – синусоида на физичното. Така изсечената в черно и бяло „природна“ картина на изначалния живот контрастно изобразява на сцената физичните сили на съществуването като привличане-отблъскване, хоризонтал-вертикал. Същите тези „геоложки“ сили Марион Дърова идентифицира като „ужас“ и „наслада“ (отново цитат от анонса на представлението). Очевидно в същата синусоида, прочетена като психически процес, водят битка „релефообразуващите“ сили на нагона (драйв, воля) едновременно както към дъното, така и към върха; както към живота, така и към смъртта. Пейзажът на неодушевената, нарочно минимализирана и стилизирана природна форма чертае графиката на техния нескончаем танц за двама, на драматургията на техните драматични (драматургични) отношения.
После: от невидимата страна на „неживата“ материя на айсберга бавно изпълзява странно същество – чудновата органична фигура на шест крака, приличащо най-много на паякообразно чудовище. Сдвоена фигура, създаваща се от телата на Жана Пенчева* и Яница Атанасова. Фигурата се движи трудно, бавно, тежко, но възможността ѝ да съществува е очевиден резултат на изключителна и целенасочена воля (нагон) – физическа и психическа. Тя е ниска, близо до земята, „лази“, но успява да се оттласне на две педи височина. Фигурата е максимално сдвоена – двата торса на изпълнителките са „залепени“ един в друг. От време на време това примитивно, архаично, трудно артикулируемо същество извършва сложни акробатични движения, за да смени центъра на движещата сила от единия торс към другия. Това е фигура на земята, на първичния нагон, на физическото сдвояване. Напомня примитивния първообраз на общия родител (майката и бащата заедно) – сдвоен, творящ, непонятен, движен от ужасяващи, невъзможни за осъзнаване импулси, всяващ страх, но (и) едновременно с това е дълбок, изначално познат, интимен, част от нас, сътворящ целостта ни. Себепредставата на всеки човек се гради от една такава индивидуална за всеки смесена фигура на майката и бащата заедно. Тази фигура е като в съвкупление, в сътворяване, всеки произхожда от нея.
Докато дефилира бавно и безшумно към своя финал, иззад фигурата на айсберга се появява вторият жив образ в представлението. Тук светлината деликатно се усилва, става по-реалистична, но все още е в естетиката на съновното, в театралността на несъзнаваното. Втората фигура е отново чудновата и сдвоена, представлявана е от Цвета Дойчева и Николай Марков. Тя също е митична, неясна и озадачава, като да извира от бездънното и недосегаемо дълбоко (не)познаване на сътворението. Тя се движи по-леко, в нея има вертикален елемент – от главата на Николай Марков като да е пораснало вертикално тяло (Цвета Дойчева), артикулирано като човешко – стъпило с краката си на земята и с глава, ориентирана нагоре към небето. За разлика от първата фигура, тази изглежда доста по-лесно подвижна и е изградена от по-автономни в съществуването си тела. За разлика от първата, тя има една единствена точка на свързаност, на споделяне на физическия център и личната тежест. Тази точка е главата (вратът) на единия и гениталиите на другия. Тук отново идват митологични асоциации за родени деца от главата на бога, но и за раждането, което по презумпция е генитално. Свят с артикулирани хоризонтали и вертикали, в който гениталиите и главата се съвкупляват, където главата и гениталиите се „раждат“ едни от други. Митологичното рационално „небе“ и „плодотворящата“ земя се срещат. Някакво архаично знание за раждането като процес едновременно на материята и на ума; ражда както плътта, така и съзнанието. Няма съзнание без материя и материя без съзнание, човекът и вселената му са единение на плът и ум. Втората фигура е фигурата на разделящата се след съвкупление, на раждащата двойка. Във втората част на сцената им телата се разплитат и по взаимно съгласие се движат в синхрон.
Органична фигура три идва от дъното на сцената и носи със себе си обект за сдвояване, партниране, игра – футболна топка. Тя носи качества, които драстично променят разказа – идва от различно място – не иззад подземието на сцената, а като от отвъд, от небесата; самостоятелен, изправен на двата си крака силует, застава в ослепителен бял кристален спот, поставящ край на ерата на предродилното незнание. Фигурата е представлявана от Мартина Апостолова, озарена в „небесна“ ярка светлина, е облечена в бял футболен екип, има ангелски и (или) еросови криле, дриблира сръчно, влиза в контакт с публиката като я „заплашва“, че ще отправи шут към нея. Изглежда като това да е естетиката на фигурата на „роденото дете“ (младенец) помежду съзнанието и гениталността. Образът е облян в светлина, облечен в бяло като надеждите, които носи: момиче е – ще ражда, ще носи красота; момче е – ще се бори и ще е силно, ангелски невинно е, пакостливо е като бога на любовта, ще е звезда, светът ще е в краката му като топката, с която си дриблира. Този образ е образ на младенеца, роден от сдвояването на тялото и съзнанието, съвкупност от символизирани материализации, натоварен с идеализации, с перспективи и очаквания, изначална материализация на света на идеите..
Разказът за етапите на човешкото развитие продължава и на сцената се появяват две момчета (Николай Марков и Пламен Кънев), които развиват „огледална“ картина. Огледалната фаза се случва приблизително в периода на шестмесечната възраст на детето – времето, в което то изправя гърба си, и за пръв път може да разглежда околния свят и да вижда обектите около себе си в тяхната цялост. Благодарение на този факт точно в този период детето осъзнава себе си като отделна личност. В огледалото то вижда, че освен майка му, в отражението присъства и то самото, разпознава се за първи път, идентифицира се като отделно от нея същество. Играта със себе си и с огледания образ е основополагаща в развитието на личността. Картината на „огледалния“ образ по интересен начин коментира идентичността и бинарността. Като да е възможно да се идентифицираме като един (индивид), благодарение на двойността (отражението си), да мислим и заявяваме себе си единствено като обект (нещо второ, последващо самия мен).
Следва картина на героя. Яница Атанасова създава тялото на нещо (като кон, кентавър, амазонка). Тук двоичната фигура (на кон и човек) се реализира от едно физическо тяло и на свой ред изгражда двоична асоциация – по-скоро мъжката конотация за кон, кентвър се реализира в тялото на гола, бледа, дългокоса, еротична, красива жена. Този образ освен физически (като атлетичност и сила), е и еротично, прелъстяващо компетитивен. Той е осъзнал съществуването на обектите около себе си и пребивава в епохата на личната сила и конкурентност. Осъзнал е двойката на родителя (както и която и да е последваща двойка) и ще се бори за преорганизирането ѝ по канона на едиповата фаза, ще трупа преживелищност. Образът на Яница Атанасова създава тялото на отделения, на този, който побеждава, завладява и реконструира реалността безпардонно и всевластно, комбинация от първични сили и воля на водач. Тази фигура като фигурата на коня и кентавъра транзитира между дивото, буйното, суровото, от една страна, и културата, цивилизацията и ценностите, от друга. Отново типично за възрастта, която репрезентира – времето, в което детето започва да се социализира, да става обект на културата, но и да иска да повелява и руши.
С образа на жената-кон приключва първата драматургична част на спектакъла. Следва втора част. Марион Дърова обича да работи с двоичността – и предишното ѝ представление “Woman” е изградено от две ясно обособени естетически и тематично части. Тук част две се заявява чрез нови костюми, осветление, движенчески ключ, физическо действие, отношение на физическите тела към заобикалящата ги среда… в общи линии всичко. На сцената отново са обособени две ясни тела – от ляво стои белият айсберг, а срещу него застават шестимата изпълнители, разположени в такава близост и ред един спрямо друг, че могат да бъдат мислени като едно общо тяло. Телата извършват едни и същи движения, действат в синхрон, като едно. Движенията са енергични, мотивирани, координирани, могат да бъдат изпълнени коректно единствено благодарение на непрекъснато броене и концентрация, общото усещане от картината е за самоутвърждаване, за заявка за овластеност. Дори меките поклащащи в ханша и кръста движения, които се появяват от време на време, не могат да бъдат интерпретирани като съблазнителни, а по-скоро като демонстрация на висш контрол над тялото. Заявява се тотална власт над всякаква рефлексна и автономна склонност на организма, 100 % осъзнатост, мотивираност, воля. Шоукейс на личността. Личността естествено е сложна, изградена е от много елементи – тук са шест отделни фигури; но личният ѝ драйв (нагон, желание за живот) е толкова мощен, че поддържа всички елементи в перфектен ред, в статут на съвършено сработен механизъм. Във времето конкретни елементи от механизма взимат лидерство за малко (проявяват лична воля, драйв за нещо), като сменят ротация, движение и т.н. Но общият организъм, представляван от останалите пет тела, автоматично „репликира“ леката мутация и продължава живота на цялото тяло в хармония и здраве. Индивидуалните тела (вътрешни роли, аспекти на личността) в конкретни моменти се енергизират, натрупват концентрация на нагон до такава степен, че трябва да го разредят и освободят чрез действие. Те хукват нагоре по айсберга, стигат до някъде, нагонът се изчерпва и те се свличат празни и „разредени“ отново към основата, за да се върнат обратно в общия организъм. Личността на Марион Дърова е като армия – мотивирана, координирана, сръчна, изкусна, организирана, енергична – ето тя (или по-скоро отлъчените от нея части) тръгва на „поход“ нагоре към покоряването на върховете на желанията (докато другите аспекти стоят долу, за да пазят целостта).
Желанието е важна човешка тема. Дотолкова е важна, че като да не може да се мисли за нея директно, подлежи на защита. Мисълта за желанието е винаги символизирана, не може да бъде друга. Един нагон трупа енергия и психичното някак трябва си се справя с него чрез сделка (за да се съхрани личността) като го цензурира и му даде някаква символична форма, в която то да дефилира пред съзнанието и да заяви воля за изпълнение. Символизацията може да артикулира каквото и да е, принципно най-простото и най-познатото, към което да се втурнеш. В този случай образът на отвесите на айсберга вършат работа за който и да е обект на желанието (символизация на нагона) – бял отвес е горе-долу всичко, в това число и добра основа да пофантазираме и посимволизираме по своему. Айсбергът е образ, ясно артикулиран в психоанализата като фигура, символизираща съзнанието. Фройд дефинира ума като айсберг, чиято видима част е равносилна на съзнаваното, а невидимата, която е много по-голяма и заема всъщност над 80 % от общата фигура на айсберга – на несъзнаваното, до което нямаме достъп.
В случая сценичният айсберг, стоящ за изобразяване на символизираните вече желания, достъпни за съзнанието нагони, по много симпатичен начин „изобразява” собственото си съдържание като демонстрира факта, че е „създаден“. Той е съвсем нарочно естетизиран, минимализиран е, като така предизвиква чудна мисловна дейност, подобна на съновната, в която образи символизират вербални смисли (минималистичният айсберг като да седи за вербалния смисъл за минимализирано желание, нагон, който е умален чрез символизация и превърнат в нещо като желание, искане, воля, прищявка…). Това сякаш изначално създава договорката, че всяко изкачване, което изпълнителите правят, е символизиране на онзи нагон, до който нямаме достъп, защото той е долу под личната ни сцена, принадлежи на невидимата част от айсберга, на несъзнаваното. Сцената с изкачването на желанията е в някакъв смисъл близка до жанра на отчуждението в театъра – цивилизационен жест на саморефлексия, че с желанията може да опитваш да си говориш само на уж, само на игра, само когато ги символизираш в нещо обозримо, поносимо, постижимо, нещо, което може да се побере в границите на артикулирания човешки език.
Последната картина на представлението изглежда идилична. Всички изпълнители се подреждат по хоризонтала и съзерцават прожекция на слънцето, на небесата. И някъде там като да идва отговорът на това какво е обратното на свободното падане, онова, което изправя телата ни нагоре към небето във вертикал. Като да идва отговорът на въпроса за падането, по който представлението е танцувало от началото до този момент. Образът на слънцето се появява като онази противодействаща гравитационна сила, теглеща телата нагоре; онази, която ги кара да се повдигнат от повърхността на земята на височина от две педи като първата фигура; тегли ги през всички останали картини и ги кара тичат нагоре по пирамидата в последната част. Силата, противоположна на падането (свободното), очакваният полет, но и генезисът на всяко пропадане поради височината, която създава. Свободното падане се оказва детето на взаимоотношенията между бинарно привличащите гравитационни сили на слънцето и на земята; оказва се функция на космогонични отношения, може би затова за него Марион Дърова пише, че носи безкрайно удоволствие и вцепеняващ ужас (отново в двоичен ход).
В анонса към представлението авторката му рисува драматични картини – образи на склон, на пропаст, на фигури, които са на ръба помежду артикулиранотото отвесно тяло на волевото равновесие и свободното пропадане надолу в нищото. И двете действия носят наслада, но (и) не са противоположни. През поредиците на пространството и времето си, на вертикалите и хоризонталите си, представлението реди картини, материализиращи процеса на жизненото развитие като „съвкуплява“ във взаимен танц нагона за живота и нагона за смъртта, гравитацията надолу към земния физически център и гравитацията нагоре, с която слънцето тегли земята и нас към „небето“ ни, вдишването и издишването, изкачването и пропадането, будността и съня, осъзнатостта и несъзнаваното. Противоположности, които не просто не се изключват помежду си, но и не могат да направят процес една без друга.
За финал имам нужда да се върна отначало, към заглавието „Свободно падане“ и към заявената тема за бинарността. Оказва се, че в територията на танца на Марион Дърова да изследваш свободното падане, онова „сънувано“, бленувано, неотменно и неизбежно пропадане става единствено като изследваш противоположното му – чрез изграждането на вертикални, мотивирани, енергични, балансиращи, умели физически тела, които с всяка своя артикулирана стъпка във всичките ѝ стадии настояват, че се изкачват нагоре към волята за собствената си реализация. Изкачването и пропадането, ужасът и удоволствието са сили, които формират всички фигури на представлението – сдвоените родителски фигури, свръхенергичните и всемогъщи образи на детството, личността с вътрешно-принадлежащите ѝ роли и аспекти.
Някъде в точката на свръхактивността на сънотворенето си Марион задава екзистенциалния въпрос за механизма на съществуването и реди картини на неговото зачатие, развитие, разцвет и зрялост.
„Свободно падане“ може да се гледа в РЦСИ „Топлоцентрала“ на 5 октомври 2022 от 19:30 ч.
* На мястото на Жана Пенчева вече участва Изабел Миткова.
СВОБОДНО ПАДАНЕ / FREEFALL
Материалът е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
