Мира Тодорова за режисьорския метод на Йерней Лоренци в новия му спектакъл на сцената на Народния театър по едноименния роман на Георги Господинов.

„Физика на тъгата“ на Георги Господинов е многопластов, фрагментарен, личен, емоционален, смешен и най-вече дълбоко хуманистичен роман. В него се смесват лични, обществени, митологични, документални и фикционални истории, пластове времена, персонажи от различни редове на частното и публичното живеене, своеобразни теми и дискурси – сложен лабиринт от посоки, асоциации, странични пътеки и идейни разклонения. Словенският режисьор Йерней Лоренци прави своя авторски прочит на сцената на Народния театър, без да подхожда към романа като към повествование, което трябва да пренесе на сцена, или като към материал, който трябва да конструира драматургично в нова система. За него романът е вдъхновение, смисъл и структура, които се опитва да възстанови и съживи на сцената, като запази мрежовидната драматургия на лабиринта. Първоначалният импулс на режисьора е интуитивен, почти телесен. Преди да се превърне в концепция, интерпретация или режисьорско решение, текстът трябва да бъде преживян. Именно това първично свързване с материала определя и по-нататъшния ход към изграждането на спектакъла: вместо да извлече от романа система от идеи и разкази, които да организира в сценично действие, режисьорът създава пространство, в което неговите теми и мотиви да продължат да работят – този път чрез актьорите на сцената и връзката с публиката. Драматургията не е организация на събития, конфликти и персонажи, а начин на свързване на човешки преживявания. Тя е нелинейна, асоциативна, изградена от фрагменти и прекъсвания, без да губи вътрешна цялост; лабиринт, в който отделни пространства се отварят едно към друго, а една история може да се окаже вход към множество други. Нещо повече – именно липсата на единен повествователен център прави възможно създаването на колективно театрално преживяване на множество индивидуални перспективи, съществуващи едновременно.

Лоренци не изгражда персонажи, той работи с актьорите в качеството им на конкретни хора със собствена биография, спомени и чувствителност, които той деликатно отключва, като много внимателно борави с тази крехка и уязвима тъкан на личното им автентично присъствие. Това междинно пространство между театралното и реалното е особено важно за естетиката на Лоренци. За него е важно актьорите да участват със себе си, да присъстват човешки, което е етически въпрос и предполага доверие. Споделянето на лични истории не може да стане по режисьорска принуда, затова неговата работа започва с личните му разкази, което го позиционира в хоризонталния ред на всички участници в процеса, а не като носител на концепцията и авторитарния жест. Общността и колективът, чувството за свързаност и емпатия не са просто тема или послание на спектакъла, а негов принцип и тъкан, която минава отвъд сцената и приобщава и публиката. При това в този процес важно е не съдържанието на историите, а самият акт на споделяне и разкриване, който провокира лични процеси, спомени, преживявания у другите. Този резонанс е възможен поради общите културни смисли, които споделяме – лични и обществени, – което ни прави не само близки, но и по-смирени, защото явно не сме толкова уникални, колкото си мислим.

В книгата си „За свободата“ Тимъти Снайдър пише, че именно емпатията и свързаността с другите правят свободата възможна. Той обръща конвенционалната представа за свобода: индивидът срещу света, като на нея противопоставя идеята, че индивидът става свободен именно чрез отношенията си със света и с другите. Изолацията ни прави много по-уязвими към страха, пропагандата, манипулацията, икономическите зависимости, алгоритмите, авторитарните наративи. За да можем да си представим свят, в който сами избираме правилата и пренастройваме унаследените йерархии и структури, трябва да имаме обща мечта, споделяна от достатъчно много хора.

Едни от важните теми на спектакъла и на книгата „Физика на тъгата“ са паметта и миналото. Колкото по-трудно ни е да си представим бъдещето, толкова по-настойчиво присъствие има миналото. Това не е просто носталгия, а активно търсене на основания и смисъл в миналото, което се идеализира за сметка на настоящето и бъдещето. От култура на бъдещето, каквато е западната култура от модерността насам и която е мислила историята като нестихващо движение напред, се превръщаме в култура на миналото. Във „Физика на тъгата“ паметта не е само индивидуален опит, но и начин, по който обществото изгражда отношение към историята си. Личните истории са неотделими от политическите и социалните условия, в които са възникнали. Семейната памет, спомените от детството, представите за миналото и колективните образи на определена епоха се преплитат в сложна мрежа, в която личното и историческото непрекъснато се взаимопроникват, а границите между тях се изместват. За режисьора един от големите рискове в начина, по който се отнасяме към миналото, е склонността да го идеализираме или демонизираме. Две позиции, които изглеждат противоположни, но всъщност споделят една и съща логика. И двете превръщат историята в еднозначен разказ, който премахва противоречията и затваря възможността за разбиране. Миналото се превръща или в изгубен рай, към който трябва да се върнем, или в абсолютен кошмар, от който се дистанцираме. И в двата случая сложността на човешкия опит е подменена от някаква идеология. Лоренци открива алтернативата именно в романа на Георги Господинов – приемането на тази сложност. Обръщането към миналото не означава черпене на смисъл и идентичност без критическа рефлексия. То е опит за разбиране на времето и хората в него – без да ги свеждаме до нещо просто и едностранчиво. Емпатията може да преминава не само през пространството, но и през времето – в опит да разпознаваме страховете, желанията, чувствата на хора, живели при различни исторически условия. Това разбиране има и ясно политическо измерение – в разговорите за историята, за обществения и икономическия ред, често работим с категорични разделения за правилно и погрешно, за наши и чужди, като чуждите сякаш нямат право да мислят и чувстват това, което мислят и чувстват, защото то не само е грешно, но и лошо, дори зло. Лоренци се съпротивлява на подобна редукция. За него истинският диалог изисква признаването на пространството на другия, което не е равнозначно на съгласие с неговите възгледи, а е приемане на правото им да съществуват. Едно дълбоко демократично и хуманистично разбиране за света, което се пренася и в театъра. Създаването на общност на сцената, между сцената и залата, не е жест на затваряне или намиране на утеха извън действителността, а опит да се възстанови възможността за диалог и обмен в свят, който непрекъснато произвежда разделения.

Едно от същностните понятия в романа – „аз сме“ – се превръща в ключова идея и стратегия за поставянето му на сцена. Индивидуалното съществуване никога не е самодостатъчно. Човек се формира чрез отношенията си с другите, чрез езика, принадлежностите; аз-ът е отворена територия, място на пресичане на множество преживявания, връзки, отношения. В спектакъла тази идея придобива конкретна сценична форма. Отделните актьори не изграждат автономни центрове, които се конкурират за вниманието на зрителя. Те създават общо пространство, в което всяка лична история отключва спомен или усещане у някой друг – на сцената или в залата. Така между отделните субекти се изтъкава свързваща нишка, през която се пренасят емоции и енергии и която превръща всички в общ организъм. Актьори и зрители заедно участват в събитие, чието значение се формира помежду им. Режисьорът казва, че иска да превърне сцената на Народния театър в гостна стая: става дума за промяна на самия модел на театралност – от пространство на показване и гледане към пространство на среща и близост.

Във „Физика на тъгата“ Йерней Лоренци търси театър, който не се стреми да наложи окончателна интерпретация на света, а да създаде условия за среща с неговата сложност. Това е театър, който не се отказва от мисленето, но не го отделя от чувстването; който не противопоставя личното на общественото, а изследва връзките между тях; който не разглежда общността като еднородна група, а като пространство, в което различни хора могат да съществуват заедно, без да престават да бъдат различни.

„Физика на тъгата“
по романа на Георги Господинов

Режисьор: Йерней Лоренци

Драматургия: Дино Пешут и Йерней Лоренци

Сценограф: Бранко Хойник

Костюмограф: Белинда Радулович

Композитор и асистент-режисьор: Жига Хрен

Участват: Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Даpина Paдeвa, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова, Христо Петков

Народен театър „Иван Вазов“, премиера 6, 7 октомври 2026 г.

Мира Тодорова е доктор по театрознание, театрален и танцов критик и анализатор, главен драматург на Народен театър „Иван Вазов“.