През месец май 2026 тази година Лусиана Ачугар (САЩ/Уругвай), хореограф и изпълнител от Ню Йорк, гостува в София за  творческа резиденция. В нейните рамки тя проведе уъркшоп „Практиката на удоволствието (Заклинание за утопия)“, основан на личните ѝ творчески търсения в изследването на връзката между колективните практики и танца като лечение; лечението като творчески процес и процеса като ритуал. 

За Лусиана Ачугар да бъдеш в удоволствието е практика на разучаване и освобождаване от научения йерархичен модел на въплъщаване (embodiment), програмиран в нас, както и от срама, който го съпътства. Своеобразно търсене на едно по-освободено, овластено, деколонизирано, нецивилизовано „Аз”, по-добре свързано с инстинктите, сърцето, вътрешностите, сексуалността си, което празнува заедността и връзката със земята, със самото себе си и с другите. Хореографката използва в своята работа различни танцови техники и инструменти от соматични лечебни режими. За своите идеи и практики Лусиана Ачугар разговаря с режисьорката Анна Данкова 

Прекара повече от месец на Балканите в поредица от уършпове. Какво беше преживяването ти тук? 

Много ми хареса. Предполагам, че това има общо с опита на хората тук. Наистина много ценя тяхната гледна точка към света — струва ми се по-реалистична. Харесва ми, че не е белязана от онези наивност и привилегированост, от усещането, че всичко ти се полага — неща, които често виждам в Съединените щати и Западна Европа. Не знам дали това се дължи на географското ви положение или на факта, че сте преживели и комунизма, и капитализма, но имам усещането, че хората тук имат по-зрял и реалистичен поглед към обществото и към различните икономически системи. Интересува ме начинът, по който гледате на света и се отнасяте към онова, което се случва в него в момента. Усещам също така някаква дълбочина. 

Възможно ли е усещането ти за дълбочина да е свързано с предхристиянските символни и ритуални пластове, които все още са живи в балканската култура и които имат връзка с артистичните ти лаборатории и практики? 

 Може би да. Тук все още усещам нещо предхристиянско, нещо езическо, което е много силно, а на други места сякаш вече е заличено. Предполагам, че затова започнах да наричам това деколонизация.  Може би защото западноевропейските сили изглежда са положили съвсем целенасочени усилия да заличат тази връзка дори у самите себе си. Когато говорят за цветнокожи или коренни народи, те често ги описват като по-варварски, защото са по-свързани с природата. Коренните култури често са представяни като по-животински или като по-малко цивилизовани. Но всяка култура започва оттам. Всяка култура има предци, свързани с природата, ритуала, символите и архетипите — с несъзнаваното, магията и природния свят. Струва ми се, че практиката ми е опит за освобождение от репресията, която ни откъсва от тази връзка. И на Балканите наистина я усещам. На повърхността всичко изглежда като навсякъде другаде — всеки ден ходех до мола и той можеше да бъде който и да е мол по света. Но в културата, в разговорите, тази връзка ми се струва много по-жива, отколкото в Западна Европа или при нас, в Съединените щати. 

 Като говориш за деколонизация, естествено стигаме и до понятия като патриархат и матриархат, важни както за постколониалното мислене, така и за практиката ти. Когато започна да развиваш метода си, мислеше ли вече през тези понятия, или практиката възникна интуитивно и едва по-късно намери теоретичната си рамка? 

Винаги съм тръгвала от инстинктивното, от актуалното телесно желание, появяващо се в процеса на репетициите и импровизациите с хората, с които работех. В този период не преподавах много — предимно репетирах и създавах представления. Интелектуалната част винаги идваше по-късно, особено когато трябваше да пиша. Трябваше да кандидатствам за грантове и финансиране и това ме принуждаваше да мисля по-съзнателно: Какво, по дяволите, всъщност правех? Инстинктивно, интуитивно усещах, че разбирам нещо. Знаех какво ме интересува. Но когато се опитвах да го формулирам — да пиша и да говоря за него — тогава започнах да осъзнавам, че в това, което правя, има нещо фундаментално матриархално. 

Защото в началото  работех само с жени. Интересното е, че и в уъркшопа в Любляна участваха изцяло жени и там се случи нещо наистина силно. Когато участват мъже, те често са дълбоко свързани с женската си част, независимо дали са гей, транс или хетеросексуални. Но когато групата е само от жени, се случва нещо различно. Може би заради удоволствието само по себе си. Удоволствието носи изначално женска енергия — не в смисъла на пол, а като начин да бъдеш, да присъстваш дълбоко в усещанията, чувствата, емоциите и в удоволствието от преживяването им. В това телесно преживяване има нещо, което променя ценностите, независимо от пола. И тогава започнах да осъзнавам какво всъщност ме интересува.

Значи патриархалните институционални практики са те принудили да преведеш една телесна практика в език? 

Точно. В съвсем практическия смисъл на думата — да. Имах нужда от финансиране на творческите си процеси и затова трябваше да артикулирам това, което правех. В същото време идвам от много интелектуално семейство. Баща ми е професор по литература, преподавал е литературна теория и сравнително литературознание. Израснала съм сред хора, говорещи за идеи, така че мисля, че нося нещо от това със себе си.

Не съм особено академично образована. Чела съм теория и познавам някои от тези референции, но не съм академичен човек. Въпреки това обичам да работя с идеи. Когато създавам представление, концептуалното му измерение наистина ме вълнува.

Можеш ли да ми разкажеш за процеса си? 

Когато се роди синът ми, реших да направя соло, защото не можех да си представя да работя с група. Ходех на репетиции с него и го кърмех между репетициите. Междувременно трябваше да кандидатствам и за финансиране, без ясна представа какво щеше да бъде представлението. Единственото, което знаех, беше, че не спирах да пиша за желанието.

Това, което ме вълнуваше, беше осъзнаването, че не ме интересуваше толкова да направя танц, колкото да създам работа за желанието да танцуваш. Можех ли да направя танц, който да се занимава със самото желание за движение? Наблюдавах бебето си, което все още не можеше да се движи, но вече беше изпълнено с желание да достигне отвъд себе си, и това стана част от мисленето ми. Така че за мен винаги има диалог между интуицията и концепцията. Работата започва в тялото, но когато се опитам да я артикулирам, концепцията също започва да ме вълнува.

По-късно прочетох Ориентализмът на Едуард Саид и нещо кликна. Колониалната идея, че онези, които са по-близо до земята, се възприемат като по-варварски, отразяваше нещо, което вече усещах в танца. Танцът се превърна в място, в което можех да прекрача отвъд идеала за „цивилизованост“. Осъзнах колко много репресията — на желанието, на тялото, на сексуалността — ме е формирала по време на католическото ми съзряване. Създаването на представления се превърна в начин да се освободя от този срам.

Мисля, че работата винаги започва като нещо дълбоко интуитивно, почти като форма на самолечение. Веднъж терапевтът ми ми каза, че вероятно съм започнала да създавам тази работа, защото самата аз съм имала нужда от нея. Мисля, че беше прав. С времето това се превръща в нещо по-голямо от личната ми история. Започва да се свързва с нещо колективно. Не мисля, че в основата си изкуството е израз на егото или гениалността на артиста. Според мен чрез него по-скоро се настройваш към нещо, което вече съществува, за да му дадеш форма. Може би затова ролята на артиста понякога ми се струва почти шаманска — не защото буквално лекуваме хората, а защото едно произведение на изкуството може да преобрази начина, по който някой чувства, мисли или преживява себе си.

 Докато участвах в уъркшопа ти, у мен възникна един въпрос. Свързан е с настояването ти върху думата удоволствие — практиката на удоволствието. Ти идваш от Ню Йорк, САЩ, от култура, дълбоко оформена от консуматорството, в която удоволствието е централно обещание. Непрекъснато се питах: защо настояваш точно на тази дума? Би могла да говориш за осъзнатост, пробуждане, дълбоко чувстване, присъствие… но настояваш на удоволствие. Интригува ме фактът, че сякаш възвръщаш една дума, която вече е колонизирана от капитализма и патриархата. В културата, от която идваш, удоволствието обикновено означава удовлетворяване на Аз-а, докато това, което преживявам в практиката ти, е почти обратното. Усещам го като удоволствие, което съществува преди Аз-а, преди идентичността. Това съзнателен избор ли беше? Самото настояване върху думата удоволствие политически жест ли е — опит да артикулираш наново нейното значение? Защото ми се струва, че начинът, по който съвременното общество организира удоволствието, всъщност ни дисоциира от тялото, докато твоята практика използва удоволствието като начин да се завърнем в него.

Когато хората чуят думата удоволствие, често мислят за пристрастяване. Консуматорство, наркотици, порнография, скролване в телефона… Удоволствието е започнало да означава незабавно удовлетворение. Когато за първи път започнах да използвам тази дума, не мислех съзнателно за всичко това. Просто това беше единствената дума, която описваше онова, до което се опитвах да достигна. Смисълът беше да си позволя да се отдам напълно, изцяло да се потопя в усещането. Вероятно е имало и други думи, които бих могла да използвам, но удоволствие беше тази, която усещах като правилната. Настоявам на нея, защото мисля, че сме започнали да вярваме, че удоволствието винаги идва отвън — че трябва да придобием нещо, да консумираме нещо, да избягаме в нещо. Това, което ме интересува, е точно обратното. Не ти трябва нищо друго. Нищо не ти липсва. Удоволствието вече е вътре в теб.

Бях силно привлечена от будизма, но идеята, че самото желание е нещо, което трябва да бъде преодоляно, винаги ме е смущавала. Това, за което говоря аз, не е вкопчване или жажда. Не е преследване на удоволствието. А разпознаване на удоволствието като начин на съществуване. Така че да, в известен смисъл си възвръщам тази дума. Един от проблемите в обществото ни е, че удоволствието се е откъснало от съществуването. То принадлежи на консумацията, бягството или дисоциацията. Искам да възстановя връзката му с това да бъдеш жив, с телесното преживяване. 

Когато обаче за първи път започнах да говоря за удоволствието, все още не беше политическо. Започна като естетически въпрос. Исках да открия как мога да бъда на сцената, без да се преструвам, че същевременно не съм и обект на желание. Особено като жена усещах удовлетворението от това да бъда гледана, но не исках да отговарям на този поглед, превръщайки се в „секси“ в патриархалния смисъл. В същото време не исках и да се отказвам от това удоволствие. Въпросът за мен беше: как мога да се наслаждавам на това да бъда гледана, без да се подчинявам на желанието на някой друг? Как мога да остана субект на собственото си удоволствие, вместо обект на чуждото? Да присъствам в удоволствието се превърна в начин да се противопоставя на обективацията. Тялото ми, преживяването ми вече не бяха там просто за удоволствието на някой друг. Аз също бях желаещ субект. Затова никога не ме е интересувал феминизъм, който просто поставя жените на властови позиции в съществуващата система. Понякога го наричам „Дисниленд феминизъм“ — жени стават изпълнителни директори или президенти, докато ценностите на системата остават абсолютно същите. Интересува ме нещо по-близко до матриархалната перспектива: не да заменим мъжете в същите структури, а да променим самите ценности. Може би това, което липсва на културата ни, е именно различна чувствителност — различно отношение към тялото, желанието, грижата и удоволствието. Затова и никога не съм искала да премахвам чувственото или сексуалното измерение от удоволствието. Не че работата ми е за сексуалността, но не искам сексуалността да изчезва от нея. Част от работата ми винаги е била свързана с това да престана да се срамувам, че съм сексуално същество, без да разигравам „секси“ образ.

Мисля, че обществото ни често изглежда освободено, но под повърхността си остава дълбоко пуританско. Има консуматорство, порнография, пари, прекомерност — всички знаци на привидната свобода. И все пак под тях продължавам да усещам дълбок срам, свързан с желанието. Затова ме привличат култури, които изглеждат по-дълбоко свързани с ритуала, природата и сексуалността — не защото са по-здрави или по-добри, а защото въплъщават нещо, което истински ме интересува: различен начин на свързване с желанието, с тялото и с това да бъдеш жив. 

Къде поставяш границата между произведението на изкуството и ритуала в работата си? Какво означава ритуалът в практиката ти? 

Мисля, че когато започнах да създавам работи като хореограф, имаше очакване да направя произведение — продукт. И мисля, че точно на това се опитвах да се противопоставя още от самото начало. Може би защото съм в Съединените щати, чувствах необходимост много ясно да заявя, че не ме интересува да създам просто още един продукт. Живеем в култура, в която се очаква да сме свободни да правим каквото изкуство пожелаем, но същевременно има постоянен натиск да успееш, да направиш добър продукт, да станеш разпознаваем артист, дори бранд. Искам да създавам добри работи. Няма да се преструвам, че не е така. Искам хората да се свързват с това, което правя. Но в същото време има нещо в мен, което продължава да се съпротивлява на идеята за изкуството като нещо за консумиране. Мисля, че тук се появява ритуалът. Ритуалът ми се струва свързан с нещо отвъд материалния аспект на изкуството. Не знам съвсем как да го кажа… може би с нещо мистично. Струва ми се свързан с трансформацията. Често описват пърформанса като ефимерна форма на изкуство — случва се и после изчезва. Но аз не мисля, че наистина изчезва. Остава в телата на хората, в спомените им, в преживяването им. Нещо се измества. Може би тялото ти се променя, може би съзнанието ти се променя. Мисля, че точно това търся. Възможността изкуството действително да ни трансформира.

Понякога се питам защо танцът изобщо се е озовал в театъра. Самият театър сигурно е възникнал от някаква човешка потребност да преработваме опита заедно. Преди театъра е имало ритуал. Така че може би това, което се опитвам да направя, е да върна нещо от това качество — не защото искам да пресъздавам древни ритуали, а защото търся вид изкуство, което не е само развлечение, поредният продукт или поредният бранд. Не искам изкуството да се превръща просто в поредна форма на консумация — нещо, което правиш след работа, за да избягаш от живота си за час. Интересува ме възможността му да задълбочава преживяването. Да отваря друг начин да бъдеш в света.

Но едно наистина силно произведение на изкуството също трансформира. Както артиста, така и публиката. 

Абсолютно. Говоря само за собствения си процес. Не мисля, че някога съм тръгвала с намерението да създавам ритуал. Той се появи чрез повторението. Започна да ме интересува да оставам с един жест, вместо непрекъснато да измислям нови. В един момент той престана да бъде просто движение и се превърна в символ. А след това ме трансформира. 

Артистичната резиденция на Лусиана Ачугар в София се реализира от Платформа „Нови драматургии“ като част от проекта  „Dancing Feminist Kin-aesthetics“ with Luciana Achugar (USA) in Sofia, Skopje & Ljubljana through the GPS/Global Practice Sharing ECE Exchange Program at Movement Research (USA)