България е все още единствената страна в Европейския съюз без обособени пространства и центрове за продуциране и представяне на съвременни независими изпълнителски изкуства. Новата Методика за финансиране на държавни театри допълнително поставя неизгодни условия за достъпа на независимите артисти до техните сцени. Културният изследовател Кремена Христова за „кривото огледало” на достъпа, последиците от него и възможни решения.  

             Текстът, който следва, се основава на официална и публично достъпна информация в областта на културата, както и на обобщения от неформално проучване на опита на неправителствени организации в областта на съвременните изкуства. Заради нерегулярното публикуване на данни на различни нива, има опасност той да се възприеме като непълен, но тази му слабост следва да бъде отдадена именно на ограничената официална информация, формалното публикуване на данни и становища, до които достъпът е опосредстван измежду множество лабиринти (процедурни и такива на организирането на информацията). Тази практика е неблагоприятна не само за процесите на взимане на решение и за гражданското участие в правенето на политики, но и за изследователската работа. И най-много заради последното, тук е мястото да й бъде обърнато внимание.

 

 Основания за нерегулярна публичност

Най-първият мотив на публичните власти за непубликуване и неподаване на информация, касаеща публичните политики, е чл.13. от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ)[1], който гласи:

„Чл. 13. (1) Достъпът до служебна обществена информация е свободен.

(2) Достъпът до служебна обществена информация може да бъде ограничен, когато тя:

1. е свързана с оперативната подготовка на актовете на органите и няма самостоятелно значение (мнения и препоръки, изготвени от или за органа, становища и консултации)”.

 Най-често липсата на публичност се аргументира с факта, че исканата информация е обект на този член, че е част от процеса на подготовка и като такава тя не носи самостоятелно значение. Трябва да кажем, че интерпретирането на тази част от нормативния акт понякога е в ущърб на правото на гражданите да се включват в обсъждането и правенето на политики или в даването на предложения, особено когато те засягат обществени блага. Като каквито би следвало да се възприемат културата и изкуствата. В допълнение на това вече стана дума колко трудна прави тази липса постигането на пълноценна, коректна и актуална изследователска работа.  

 Накратко, нерегулярното или опосредствано от административни процедури[2] подаване на информация е било и продължава да бъде пречка за проявяването на активно гражданско отношение[3] и за постигането на качествени и обективни изследвания, каквито въпреки всичко се случват. Ето един пример, който принципно е морално остарял[4], но все още валиден и за съжаление все така актуален: според чл. 14. ал. (3)  т.2  от Закона за закрила и развитие на културата[5] (ЗЗРК) Министерството на културата осигурява публичност при разработването и провеждането на политиката си за закрила и развитие на културата и един от начините за това е чрез публикуване на ежегодни доклади за своята дейност и намерения в срок до 3 месеца след приключване на финансовата година. Преглед на сайта на ведомството[6] показва, че Отчет за дейността за 2012 г. все още няма, няма и архив за такива отчети от предни години. В момента[7] на сайта на Министерството, в най-различни раздели и подменюта са публикувани:

–         Отчет за изпълнението на някои показатели на държавните културни институти от областта на сценичните изкуства към 31.12.2011 г.: http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=73&t=75&z=0.

-Намира се в частта на направление „Музика и танц”. Отново в това направление, но в друг раздел (Показатели за дейността на държавните културни институти в областта на музикалното и танцовото изкуство), са публикувани показатели за дейността за 2007 г. и 2008 г. и частично за 2009 г. и 2010 г.: http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=73&t=251&z=0

 

  – Oтчет за изпълнението на някои показатели на държавните културни институти от областта на сценичните изкуства към 30.06.2012 г. Въпреки че е аналогичен на предните документи, него пък откриваме в частта „Нормативни документи и отчети”. Отново там са и: Отчет за изпълнението на някои показатели на държавните културни институти от областта на сценичните изкуства към 31.12.2012 г. и 30.06.2013 г.; Справка за посетителите в държавните културни институти, осъществяващи дейност в областта на сценичните изкуства през първото полугодие на 2012 г. и 2013 г. http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=84&t=0&z=0  

 

 – В направление „Театър”, раздел „Програми и проекти” можем да открием: Справка за някои показатели на второстепенните разпоредители с бюджетни кредити към министъра на културата през първото и второто полугодие на 2008 г. и първото на 2009; същата справка за цялата 2009; Oтчет за изпълнението на някои показатели на държавните културни институти от областта на сценичните изкуства към 30.06.2012 г. и към 31.12.2012 г. В раздел „Новини” на направление „Театър” е публикуван Отчет за изпълнението на някои показатели на държавните културни институти от областта на сценичните изкуства към 30.06.2013 г. http://mc.government.bg/page.php?p=58&s=81&sp=415&t=416&z=0

 

 

 

 – В частта „Нормативни документи”, раздел „Указания” пък можем да прочетем: Финансов отчет за степента на изпълнение на политиките и програмите, съставящи програмния формат на бюджета на Министерство на културата към 30 септември 2008 г. – І част: http://mc.government.bg/page.php?p=141&s=265&sp=0&t=0&z=0

 

Аналогична е ситуацията и в останалите направления и изкуства. Така че ако трябва да обобщим горната информация, то бихме могли да използваме думите „хаос” и „фрагментарност”. Тази употреба е основателна, тъй като представената от ведомството информация е не само разпръсната по случаен признак, но е и непълна. На практика за професионалистите в областта на културата, изкуствата и културните политики, или за други заинтересовани страни, достъп до данни за дейността на Министерството, провеждащо именно политика за закрила и развитие на културата за отминалата 2012 г., няма. Разбира се, коректно е да се каже, че има достъп и до непубликуваната информация, но той преминава през лични контакти и индивидуални искания към администрацията. Нека се има предвид, обаче, че подобни подходи изкривяват средата.

 Това ограничение е симптоматично. Въпросът за достъпа до информация, който повдигаме, е единствено вход към една още по-съществена тема с трайни последици и то не в полза на развитието на изкуствата в страната. Става дума за достъпа до пространства, за правото на независими организации и артисти да работят и представят продукцията си на сцените на държавните институти. Аналогията за рестрикция на входа е приложима както по линия на публичната информация, необходима за разгръщането на динамично изследователско поле, така и за неправителствените организации и независими артисти, търсещи „лаборатория” за обследване и развитие на артистичната си работа. Във втория случай поредица от нормативни актове от последните две години доведоха до още по-сериозно стесняване на  достъпа. Промените и приемането на въпросните нормативни документи подчертано остави в положение на неравнопоставеност неправителствените организации спрямо държавните културни институти в страната, що се отнася до достъпа им до финансиране. Новите условия почти изцяло затвориха вратите на държавните сцени за външни продукции, оставяйки междинни решения, които обаче доведоха до тревожни практики. Те бяха продиктувани от желанието за пазарно ориентиране на изкуствата, но не се съобразиха с факта, че пазарът на културата е нереален пазар.

 

Достъп до пространства

Последните промени в ЗЗРК дадоха право на държавните културни институти (ДКИ) да получават финансиране от държавния бюджет за развиване на целевата си дейност в областта на сценичните изкуства, както и правото да получават допълнително финансиране на конкурсен принцип. Министърът на културата, от своя страна, утвърди методика за изчисление на средствата, които следва да получава един ДКИ, основаваща се на единни разходни стандарти и брой продадени билети (както и на други базови и допълнителни компоненти[8]).

 Единните разходни стандарти бяха определени от Министерски съвет с Постановление № 30 от 7 февруари 2013 г. Те фиксираха размера на сумата, която всеки институт получава от държавния бюджет към всеки продаден билет от собствено представление. Философията на това постановление се основава на факта, че реалната стойност на произведението е многократно по-висока и приходите от закупени билети не покриват вложените от института средства, включително за творчески и технически вложения. Постановление № 30 позволи на държавата да компенсира тази разлика, така че ДКИ да запазят достъпна цена на билет за публиката, но и да не фалират, поради липсата на възвръщаемост на вложените средства.

 Според постановлението стойностите на разходните стандарти за различните групи културни институти са:

1. Държавни културни институти с национално значение:

а) Народен театър „Иван Вазов“ – 20,00 лв. на продаден билет[9];

б) Софийска опера и балет – 70,00 лв. на продаден билет;

в) Софийска филхармония – 70,00 лв. на продаден билет;

г) Държавен фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ – 52,00 лв. на продаден билет;

д) Държавен музикален и балетен център – София – 60,00 лв. на продаден билет.

2. Държавни културни институти извън посочените в т. 1:

а) драматични театри – 12,50 лв. на продаден билет. Такива са: Сатиричен театър «Алеко Константинов», София; Театрална работилница «Сфумато», София; Театър «Българска армия», София; както и театрите в: Благоевград, Бургас, Габрово, Добрич, Ловеч, Пловдив, Разград, Русе, Сливен, Стара Загора, Търгочище, Ямбол;

б) драматично-куклени театри – 15,00 лв. на продаден билет. В тази категория попадат: Младежки театър «Николай Бинев», София; Театър 199 «Валентин Стойчев», София; театрите във Враца, Кърджали, Пазарджик, Плевен, Хасково, Шумен;

в) куклени театри – 10,00 лв. на продаден билет. Това са театрте в: Бургас, Варна, Видин, Габрово, Добрич, Пловдив, Русе, Силистра, Сливен, Стара Загора, Търговищя, Ямбол;

г) опери – 60,00 лв. на продаден билет. А именно оперите в: Пловдив, Стара Загора, Русе, Бургас;

д) музикално-драматични театри – 40,00 лв. на продаден билет. Какъвто е този във Велико Търново;

е) оперно-театрални центрове, филхармонии и симфониети – 50,00 лв. на продаден билет. В тази категория са: Варна, Плевен, Видин, Враца, Шумен.

Освен компенсирането от държавния бюджет за всяко продадено зрителско място, Методиката за определяне на средства за ДКИ в областта на сценичните изкуства предвижда и допълнителни компоненти, на базата на които институтът получава допълнително финансиране. Това допълнително финансиране е в зависимост от големината на населеното място, в което функционира даденият институт, от участието му във фестивали, както и от спечелени награди. По-конкретно става дума за:

 – 20 000 лв. годишно за институт в община с население под 150 000 души.

 – между 2 000 – 7 000 лв. на културен институт, който има участие във фестивали извън страната[10], спечелени награди или селекция на спектакъл на културния институт от определен фестивал.

 Друг финансов механизъм, на който ДКИ са обект, са оперативните програми. През изминалия програмен период за разпредление на европейските средства 2007 – 2013 някои от българските културни институти бяха включени в проекти, макар и не като преки бенефициенти[11]. Все пак някои от тях участваха в творчески инициативи, а други обновиха сградния си фонд.

 За държавните културни институти Методиката предвижда и отпускането на средства за реализирането на «нови български музикално-сценични и драматургични оригинални авторски произведения». Сумата се отпуска еднократно и е в размер на 10 000 лв. Тъй като не са посочени конкретни бенефициенти по нея, допускаме, че от нея могат да се възползват всички ДКИ.

 Отделно от това, за създаване на рискови постановки и за работа в райони със специфични условия се отпускат допълнително средства на Театрална работилница «Сфумато» (с основание «рискови постановки, създавани в лабораторно-експериментални условия»), на Драматично-куклен театър «Димитър Димов» – Кърджали и на Драматичен театър «Антон Страшимиро» – Разград (заради работата им «в специфични райони»). Размерът на финансиране на рискови проекти и на театрите работещи в специфични райони не е фиксиран в Методиката, така че от документа не става ясно как се изчислява той.

 

Огледалната страна на сценичните изкуства в България

В същото време в чл. 2 от ЗЗРК са посочени основните принципи на националната културната политика. В т. 3 от същия член е записано, че един от тях  е «равнопоставеност на творците и на културните организации». За съжаление обаче, независимите организации и творците, които също осъществяват дейност в областта на сценичните изкуства, не присъстват активно в програмите и политиките на национално ниво особено когато те имат финансови измерения. Отново в същия закон е предвидено, че същите творци и организации имат право да получават средства на конкурсен принцип от Национален фонд «Култура» или директно чрез конкурсите, които ежегодно Министерство на културата обявява – съответно за целево финансиране или за творчески проекти. Такива се обявяват традиционно два пъти годишно за различните изкуства и «по правило» в тях около 10 – 15 проекта получват финансиране в рамките средно на 10 000 лв. всеки.  В договорите, които следва двете страни да подпишат, се регламентират разходите, които отпуснатите публични средства е позволено да покрият. Това биха могли да са хонорари на артисти, реклама, разходи за визуална и звукова среда, но не и за административни разходи, макар последното да не е официално „заявено” в условията на конкурсите. Остава неизяснена причината защо администрацията на един проект да не подлежи на публична подкрепа. За съжаление, тази практика води до щети не само върху конкретния проект, но превръща в практика грешния подход артистът да е автор, асистент, счетоводител и координатор. Наивно е да се мисли, че подобна комбинация не ощетява творческата му работа.

 Успоредно с това, докато ДКИ биха могли да са обект на оперативните програми (ОП), последните не са благоприятен финансов механизъм, когато става дума за неправителствени артистични организации. Обикновено бенефициенти по тях са министерствата или общините, които чрез обществена поръчка биха могли да възложат дадена артистична дейност на външна организация. В общ план ОП биха могли да са работещ механизъм, но за съжаление по различните програми се появиха практики за «предварително уговорени» обществени поръчки, които допускат твърде ограничен кръг от организации (правилно е да се каже дори определени организации, включително фирми), без това да се изисква от спецификата на дейността, за която е обявена поръчката. Тези процедури оставиха лош послевкус за конкурсната надпревара и за достъпа до оперативните програми като цяло. Те на практика са още една линия на неравнопоставеност между държавните и неправителствените заинтересовани страни.

 Това, което обаче нанесе сериозни щети на неправителствения сектор в областта на изкуствата, е т. 3.4. от Методиката за определяне на средствата за ДКИ в областта на сценичните изкуства. Там е записано: «При представяне на външни продукции на сцената на ДКИ, броят продадени билети не се отчита от държавния културен институт». Ще рече, при представянето на културен продукт, който не е собственост на театъра, а на външна организация, така че театърът предоставя своята сцена за реализирането на спектакъла, билетите, продадени за него, не подлежат на базова финансова компенсация. Сцената – домакин няма право на компенсация от държавния бюджет в рамките на 20, 70, 52, 60, 12.50, 15 или 10 лв. за всяко продадено зрителско място. Логичното последствие от това е, че голяма част от държавните сцени затвориха вратите си за незвисими проекти и за външни артисти, които искат да реализират собствените си спектакли.

 В резултат на тази клауза от Методиката някои от ДКИ започнаха да приемат поканите към тях за външни проекти, поставяйки условието те да се реализират като копродукция. Това позволява процентно разпределние на билетите, така че частта, която е уговорена между двете страни и която институтът получава, бива призната от държавата като «продаден билет» и компенсирана финансово според предвиденото в Постановление № 30 на МС. Много малко държавни сцени останаха отворени към независимия сектор и предоставиха ресурса си за насърчаване на творческия процес, отвъд заложеното в собствените им програми. И все пак срещу копродукция с разпределение на билетите 60: 40 или 50:50 за всяка страна, някои ДКИ допуснаха външни проекти, като им осигуриха не само технически ресурс, но и реклама. Повечето, обаче, освен разпределението, позволяващо дотиране на половината от зрителските места, въведоха практика да искат и наем от авторите на незвисимите проекти, да не предоставят техническите си служби, да демонстрират пренебрежително отношение към съответните проекти, продиктувано от убеждението им, че те са «рискови» и «еднодневни».

 Пазарните ценности на практика се противопоставиха на творческите. Последното, разбира се, не е осъдително, но се пренебрегна фактът, че пазарът на изкуствата е «квази» пазар, т.е. «нереален пазар, при който при отдръпването на държавната подкрепа сценичните изкуства не биха оцелели»[12]. Той не се основава на реалните пазарни принципи и ако бъде поставен пред такива, резултатите биха били дефектни: «Подобна политика би довела до възникването на непълен пазар, а това значи изчезване на културни дейности и организации и ограничаване достъпа на населението до културни стоки и услуги.»[13]

 Някои от практиките, които последваха от въвеждането на т.3. 4. от Методиката, са не само тревожни, но и комични. Има случаи, в които на независима театрална продукция е предложен договор за изготвяне на рекламни материали; отказано е сътрудничество с мотива: «Никаква полза от вашето присъствие»; предложено е копродуцентство с фиксиран минимален приход от билети 200 лв. и компенсирането му от екипа, в случай на недобра посещаемост; предлагани са допълнително платени услуги за «организатор» от страна на културния инаститут и т.н. Друга хитрост, която се случи и която министърът на културата през септември месец т.г. коментира, е, че „някои от театрите намаляват цената на билетите. Така пълнят залата, но го правят и за да получат съответната субсидия от държавата”[14]

 Освен тези порочни практики се оказва, че системата за дотиране на продадените зрителски места отежнява държавния бюджет. Защо, настоящият министър Петър Стоянович обяснява по следния начин: «Увеличаването на зрителите обаче натоварва бюджета на министерството… Единният разходен стандарт трябва да бъде променен, тъй като системата е несъвършена. Тя е въведена, за да се увеличи пазарното съревнование, но се налага да бъде преосмислена, тъй като се утежнява бюджетът, а няма гаранции, че качеството на продукта е еднакво добро в цялата страна.» Всичко това намали надеждите за промяна в позицията, в която независимите продукции са поставени и за преразглеждане на правилото, че продажбата на билети за тях не води задължително до получаване на държавна субсидия за сцената-докамин.

 Доказателство за ограничените възможности и недобрите условия, пред които са изправени независимите проекти, са и натуралните показатели на ДКИ за първата половина на 2013 г. От тях ясно се вижда, че процентът на външни продукции е пренебрежимо малък почти във всички институти. Данните показват, че от общ брой посетители на продукт или копродукт, 98 665 бр. на Народния театър например, финансиран брой зрители по единния стандарт са 98 066 бр., т.е. 99.3%. Същевременно около 12 000 лв. или 600 билета са «загубите» на института от това, че вместо да покаже своя продукция, е бил домакин на външна. Аналогична е ситуацията и с ТР «Сфумато», където от 7 606 броя продадени места, дотирани от държавния бюджет са 6 854. На национално ниво същите параметри изглеждат така: общ брой посетители на продукт или копродукт на ДКИ – 1 090 196, от тях брой посетители, финансирани по утвърден разходен стандарт – 1 066 585, или 97.8%. Със 100 % припокриване на зрители и дотирани зрителски места са 10 културни института в цялата страна. 

 В последните месеци сред организации от независимия сектор има данни за предложения за откупка на техни представления от държавните културни институти. Не става ясно дали причините за това са индивидуални решения на мениджмънта на съответните сцени или нормативни промени, но надеждата е засега инцидентни случаи, да се превърнат в тенденция в идните месеци. Откупуването на завършени продукти на независимата сцена е още един механизъм, по който би могло да се облекчи нейното съществуване и благоприятства развитието й. То би позволило удължаване на живота на произведенията, както и досегът им до по-многобройна и разнообразна публика. Особено важен е подобен контакт с аудиторията що се отнася до театри извън София, където алтернативните пространства, традиционно «приемащи» независими артисти, напълно липсват.

 Пожеланието за повишаване на интереса към откупуване на външни продукти е валидно с особена сила и по линия на репетиционния период на независимите екипи, тъй като в повечето случаи той не е обект на договор (поне не целия репетиционен период) с приемащата сцена. Това отваря една много по-голяма тема за пространства за репетиции на цяло едно звено в областта на сценичните изкуства в страната, което би могло да е обект на отделен коментар.

 Въпреки на пръв поглед различните позиции на държавните културни институти, публичните власти и независимия сектор, трябва да се има предвид, че всички те са част от общ механизъм и в този смисъл са отговорни за възпитаването на знаеща и търсеща отговори на своите въпроси в изкуството аудитория. За да се случи това обаче, е необходимо всички субекти да имат възможността да създават качествена продукция, да развиват творчески и административно капацитета си – устойчиво, а не спорадично. Сега действащата нормативна рамка води до второто, тъй като превръща независимите проекти в неизгоден партньор. Тя затруднява опитите за сътрудничество между държавните културни институти и независимата сцена, които заедно са отговорни за създаването на стабилен културен сектор и за утвърждаването му на международно ниво. Парадоксално в случая е, че в последните две години независимият сектор положи сериозни творчески и административни усилия, за да бъде разпознат като равностоен партньор в правенето както на политики, така и на културни продукти. Той печели награди и се аргументира неколкократно пред властите със становища, писма и срещи. За това време и с темпото, с което се разви, независимият сектор стана фактор в културния живот на страната, но нормативните обстоятелства продължават да го държат в ариагарда на държавната политика за развитие на изкуствата. Излишно е тук да се навлиза по-детайлно във философията на независимите продукции, доколко и в какво се изразява тяхната независимост, тъй като това е правено многократно – в същите официални писма, становища, статии, за които вече стана дума. Артистите от независимия сектор се събират, за да реализират дадена идея. Артистите от държавните културни институти са събрани и мислят идеи, които да реализират – това са два входа към една и съща цел. Ето защо няма основания единият творчески подход да е поставен в по-неблагоприятна позиция спрямо другия и това да е политика на национално ниво.

 Също така излишно е да се аргументират необходимостта от независимия сектор и неговия капацитет, както и важността на държавните културни институти, защото е правено неведнъж. Важно е вече да се говори за диалога между тях, за отварянето на «представителните» институти към «рисковите» проекти, защото последните са професионално и изследователско поле, където се раждат и развиват нови идеи, послания и практики.

 

Кремена Христова

 

 Настоящият текст не отразява гледната точка на държавните културни институти. Авторът с готовност би представил такава, в случай че институт изяви желание за това.

 

 Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.