свободната сцена на фокус
три3ависим – пета версия
Премиерата на петото издание на „три3ависим“ се случи на 24 март 2014 г. в Център за култура и дебат „Червената къща”. На 9 април 2014 г. е втората възможност да бъдат видени: “anti-GONE – it’s me”, “BIG Gun” и „Идентичност” в програмата на VII Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик. Поглед навътре от Демна Димитрова.
Три3ависим е инициатива на Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства към Съюза на артистите в България. Всяка година различно жури избира три идейни проекта на танцови миниатюри или пърформанси и подпомага финансово тяхното сценично осъществяване. Съвсем естествено, има и предварителни изисквания, които са лесно откриваеми на страницата на Културна фондация А25. Това е кратко и почти схематично обяснение на три3ависим в неговата механика. Далеч по-важната функция на този формат е да стимулира началото на три нови танцови продукции. Въпреки че се случват в една вечер, те са напълно автономни. Нямат смислова връзка помежду си, не си приличат, зад тях стоят напълно различни намерения, макар всяка година три3ависим да се случва стриктно свързан не толкова с тема, а по-скоро опирайки се на концептуална рамка, нещо като подзаглавие, сигнализиращо опозиция в отново схематичното условие независимост – зависимост. Това обаче все по-малко интересува, все по-ненужно изглежда да се търси насилено идейно наместване в думи с противоположни значения, придобили донякъде метафоричен и отрицателен оттенък, свързан със състоянието и ситуацията, в която съществува независимата сцена в България. Трите проекта, които бяха избрани тази година, изискват своето самостоятелно гледане, макар да е явен, ако и напълно случайно, общият интерес към различни интерпретации на проблема за (само)идентификацията или поне за някаква разпознаваемост. В anti-GONE – it’s me този мотив е зададен още в самото заглавие и минава през отстъпването от политическото, превръщане на мита в нечия история и то – в нечия лична история. BIG GUN се занимава много повече с модел, стереотип, разпознаваем тип. „Идентичност” мисли също стереотипи, но доста по едри национални самоприпознавания в ползването на фолклора като потвърждаващ принадлежност. Всичко това обаче не е намерение на подбора – би било пресилено да се търси подобна преднамерена връзка между трите миниатюри, но накрая тя става видима.
Този тип проекти са сложни за осъществяване по няколко причини. Само една от тях е, че времето е кратко. Под „времето” би трябвало да се разбира не(дълго)трайното сценично съществуване на тези перформативни, танцови или театрални форми, както и краткостта и бързината, за която е нужно обикновено да бъдат подготвени. И това важи за всяко представление, зависимо от проектно финансиране. Работи се бързо и съществува, така да се каже – колкото може.
Началото на този текст е уговорка, настоятелно уточнение, че много често става дума, ако не за работни версии, то за сценично случване в сравнително „суров” вид. Не защото това е задание, а защото е трудно да е по друг начин.
=====
anti-GONE – it’s me
Авторски спектакъл на Галина Борисова
Идея и драматургия: Джина Шербанеску (Румъния)
Изпълнение и хореография: Галина Борисова
Музикална среда: Тодор Стоянов
Репетитор: Елисавета Маринова
Снимка: Марица Колчева
Времетраене: 30 минути
Галина Борисова е от знаковите имена в българския съвременен танц. Този път тя работи заедно с Джина Шербанеску, която е доктор по философия, критик, теоретик в областта на съвременния танц. Anti-GONE – it’s me всъщност предстои да се случи. Това, което беше показано в рамките на три3висим, бе нещо като откъс, работен процес, част от по-голям бъдещ проект.
Началото на представлението започва, докато публиката влиза в залата. Галя Борисова вече изговаря думи, които се повтарят достатъчно дълго, за да създадат усещането за нещо като потенция за действие, намерение за събитие, което няма да се случи, преднамерено оставено в регистъра на възможното. И това прави тази Антигона застинала в не-време, в не-жанр, разположена в колажен текст, който създава усещане за документалност, за истинност и изисква припознаване.
Текстът всъщност е любопитна комбинация от откъси от „Антигона” на Жан Ануи, откъдето са заети само хоровите описанията на героите, напълно са игнорирани диалозите, а сред фрагментарните текстови парчета са наместени особени реплики („Бих искала да поседна за малко, моля?”) и авторски идеи на Галина Борисова и Джина Шербанеску. Този подход работи и като своеобразен срез през жанра. За него се говори отделно, обособено, смислено, интересно, докато действието е някак работно, леко отегчено, рутинно.
Идеята за идентификация, зададена още в заглавието и повтаряща се като реплика в представлението („Антигона – това съм аз“, „Антигона може да сме ние, Антигона може да сте вие…”), е в постоянно противоречие с почти равно интонационното изговаряне на текста, който дава ясна картина за героите и разказва действието, но не приобщава. Прави точно обратното. Подобен ход има за цел да изтласква, припознаването е нежелано. Такава преднамерена монотонност на разказа, свеждайки го до „фактите” от една история, оголва мита, лишава го от нюанси, отнема художествеността. Имитирайки обаче вербатим техника, текстът се превръща в нечия история, настоява за истинност и разпознаваемост. Действието не се променя, подходът също, но в даден момент, в съвсем обособена част, говореното се фокусира върху трагедията и драмата, позиции и сравнения отново на Жан Ануи, за които се „уведомява” сякаш за да се подсили контекстът на същите тези факти, за да бъдат разбрани по-добре, за да са ясни условията, в които съществуват.
Като изпълнител Галина Борисова е поставена в ситуация на борба със сценичното, с текста. Тя е преднамерено безпомощна Не може да контролира добре гласа си, защото през цялото време слуша и повтаря историята. Облепяйки тялото и лицето си с хартиено тиксо, самата тя ограничава значително възможностите на говорене и действие.
Галина Борисова и Джина Шербанеску настояват, че тяхната Антигона е отстранена от политическото. Превръщат историята й във възможна. Обговаряйки съвсем дистанцирано „принципите” на трагедията, нарушавайки жанра, като че ли се опитват, ако не да спасят Антигона, то поне да поставят под съмнение жертвеността и дълга. Текстът, който Галина Борисова чува в слушалките си, на практика разглобява на части трагедията, свеждайки една история до факти, жанра до теория, мита до имитация на личен опит.
Видимо anti-GONE – it’s me е обръщане на самата Галина Борисова към много по-театрализирани форми, отделечаващи се от движенческите и танцовите техники и търсения. И все пак, тук може да се говори донякъде за хореография, премиваща през ритмическото, преднамерено монотонното и информативно изговаряне на текста и повтарящите се в началото движения. Нещо като хореография на комплексното действие, мащабна и абстрактна, засягаща цялото. Разбира се, подобен анализ би бил твърде спекулативен, затова от него би имало съвсем евентуален смисъл, когато проектът е напълно завършен.
=====
BIG GUN
Идея, визия: Мартин Пенев
Танц и хореография: Станислав Генадиев
Асистент-хореограф: Виолета Витанова
Музика: Павел Терзийски
Снимка: Марица Колчева
Времетраене: 25 мин.
С риск обобщителният маниер да надделее, работата на Мартин Пенев и Станислав Генадиев има много видим, силно изразен идеен почерк. Няма никакво значение дали публиката е запозната с термина от социалната психология, който е заявен като явлението, което интересува автора на Big gun. Специфичното поведение към срещуположния пол, желание за завладяване, демонстриране на финансови, властови възможности, претенция за безнаказаност, „смазване на конкуренцията”, изобщо – перченето, е сведено до термина „peacocking”. Мартин Пенев и Станислав Генадиев решават да си въобразят един подобен мъж в неговата тайност и натрупват образа му с най-разнородни мачо-елементи. Когато е сам обаче, той танцува, балетните движения са му добре познати и всъщност е в постоянно репетиране на своя външен образ. Междувременно „инструментът” на социалния образ, поставен в изолация, се превръща от „играчка” в мутация и колкото повече време прекарва мъжът с него, толкова по-мощна става неговата зависимост от ненужната протеза, срастваща се с тялото. Протезата е едновременно оръжие, пепелник, от нея се пуска музика, внушителна е, голяма е, трудна е за носене, дава самочувствие. Фалическите асоциации са съвсем очевидни и най-малко интересни. Част от света на този мъж са реклами или глас, който помпа егото, самодоволното поведение и го учи да се обича. Протезата пък прави полумеханичното тяло напълно невалидно в ежедневния свят. Тя е суперджаджата, нужна за запълване на стремежа към стереотипизация, едновременно механизъм и подход към стереотипа. Тя е настоятелната външна необходимост, която прави клишето работещо и като такава е само привидно многофункционална, доколкото служи за самоизтъкване. Преди всичко обаче е тежка, неудобна, тромава, непрактична, обременителна и всъщност комична. Образът на този мъж преминава и през различни екшъни, военни и фантастични филмови типажи. Тяло му е заковано в постоянно позиране. Мутацията, деформирането се оказва неговата уникалност, която може да бъде добавена, удобно нанесена и вписана в тялото му. В неговия свят, без нея той остава обикновен „пръдльо”.
=====
Идентичност
Авторски проект на Ирина Голева
Участват: Ирина Голева, Огнян Голев и Христина Белева (гъдулка);
Костюми: Велика Прахова
Инструктор по народни танци: Виктория Керин
Автор на плаката: Ивелина Анчева
Снимка: Марица Колчева
Времетраене: 30 минути
„Идентичност” беше иронично. Това е едно от сигурните неща в представлението. Четейки анотацията обаче, оставаме с впечатление, че Ирина Голева и Огнян Голев ще изследват една характерна национална псевдоидентификация, правейки това през модата да се ходи на уроци по народни танци в повечето случаи под формата на някакво аеробно занимание. Много сериозно текстът твърди, че „Идентичност” ще мисли върху разбиране на вероятно несъзнавания стремеж на хората, които посещават подобни „курсове”. Ще се запита дали всъщност това не е специфична носталгия към корените, към родното, към някаква познатост, уют, към принадлежност. Това, което се случва сценично е, че Ирина Голева и Огнян Голев изпълняват прецизно хорá и песни, изобщо „пробват се” в техниките с настоятелна ирония към един много по-широк контекст от изрази и маниери, които по една или друга причина са се утвърдили като бързите асоциации, свързани с танцовия и музикален фолклор. Ирина Голева и Огнян Голев не обобщават, а акцентират на типичности, чиято нелепост демонстрират. Текстът, предшестващ самото изпълнение, е важен, доколкото в него има споменатата вече сериозност, която в перформативната му реализация се редува със спонтанни, необяснимо забавни неща, които се дължат на импровизация и на умишлено желание за липса на мотивиране на действията. Опитът не е изследователски, а по-скоро е фокусиран върху представянето на народното творчество, но като пърформанс. Действието е умишлено неистово, на места трудно разбираемо. Всичко, което се случва на сцената, е отделено в откъси, в които Ирина Голева и Огнян Голев танцуват, пеят, и учат хора от публиката на Дайчовото хоро, докато Христина Белева свири на гъдулка.
Те са отговорни към техниката, изпълняват всичко необходимо с вглъбеност, вярност и точност. Почти наравно с концентрацията в прецизността на действието се появява и пълното отхвърляне на тази сериозност. В това няма градация, случва се едва ли не едновременно. Например, дишането на двамата учленява някакъв допълнителен ритъм, става част от музиката, допълва я и звучи заедно с нея, но изглежда и като изиграно комично усилие. Част от подражанието на сериозност бяха тениските и дрехите им, чиито надписи имитираха някакъв ключ към позициите им или към изпълнението. Цялото действие е сглобено от подобни преднамерени противоречия, които всъщност не отвеждат никъде, независимо от това, че възникват от предварителни въпроси. Ирина Голева и Огнян Голев нямат намерение да извеждат отговори. Действието се оказва вдъхновено от питания, но удобно се намества и не помръдва от забавността и иронията.
Демна Димитрова
„Три3ависим 2014” се осъществява в партньорство с Център за култура и дебат „Червената къща” и е част от Резидентската програма на Derida Dance Center.
Проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
