Между 3 и 6 април съвсем пролетно се проведе второто издание на фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”,  осъществен от Бbrain Сstore Пproject, ИнформБюро и Център за култура и дебат „Червената къща“. И колкото и да е банална пролетната метафора, в случая тя е в сила, доколкото фестивалът със своята неординерност отмени зимната летаргия от нищо-не-случване и активира около себе си поле от потенциални нови възможности в различни посоки.За него пише Ангелина Георгиева.

Появил се сякаш инцидентно миналата година покрай поредната софийска спирка на Номадска танцова академия, първото издание на „Антистатик“ се състоя в оглеждане на наличната продукция от независими (софийски) представления в сферата на съвременния танц. Този път неговите профил и цели бяха по-амбициозно и категорично заявени. Програмата на фестивала се отвори географски към страни от Балканския регион и жанровият й фокус се оформи върху малките експериментални форми на съвременния танц и пърформанс. С това той става част от общия процес на стимулиране развитието на независимия танц в региона, в който започват да се заявяват основани също миналата година фестивали за малки форми или експериментален танц в градове като Белград (фестивала „Конденз”), Скопие и др. За преодоляването на локалната статичност на „Антистатик” до голяма  степен спомогна и щастливият случай, че тазгодишното издание беше част от едно по-мащабно и комплексно събитие. Паралелно на фестивалната програма протече нова сесия от уъркшопи в рамките на Номадска танцова академия, както и международна среща на организациите – партньори в проекта Jardin d’Europe. Стартирал миналата година, в основата му е мрежа от европейски танцови институции, като с особен приоритет се ползват страните от Средна и Източна Европа.  Покрай софийската сесия на Номадска танцова академия столицата имаше шанса да бъде домакин на първата среща на представители на всичките десет партньорски организации, сред които са водещи танцови компании като Ultima Vez на известния хореограф Вим Вандекейбус от Белгия, Cullberg Ballet /Швеция, една от най-големите мрежи за съвременен танц в света danceWEB / Aвстрия, най-големият център за изкуства в Европа Southbank Centre в Лондон, Национален хореографски център CCN Montpellier / Франция и регионалните организации, функциониращи като програматори, продуценти, центрове за танцово обучение и организатори на фестивали Workshop Foundation / Унгария, Lokomotiva / Македония, Station / Сърбия, Art Link / Румъния и Bimeras Culture Foundation / Tурция. Основната цел на Jardin d’Europe е организирането на артистични проекти, способни да се превърнат в движеща сила в създаващия се танцов пазар в Европа.  Като основни средства за нейното постигане е припознато създаването на трайна европейска инфраструктура за професионализирането на изгряващи танцьори, хореографи, танцови администратори и автори. Дейностите по проекта са изключително мащабни, с особен акцент върху образователни програми и стимулиращи развитието на млади хореографи. Именно в тази логика Номадска танцова академия е интегрирана в проекта, като миналата година на най-големия фестивал за съвременен танц „Импулстанц” във Виена стартира и образователната програма за танцови теоретици и журналисти  Critical Endeavour. Нейните участници бяха жури на конкурса за новоучредената и най-високо дотираната европейска награда за млади хореографи Prix Jardin d’Europe. Неин пръв носител стана сръбската хореографка и изпълнителка Далия Ачин, която участваше в програмата и на „Антистатик”. Преди вече да стане въпрос за нея, това подробно описание на проекта  Jardin d’Europe имаше за цел да изтъкне някои от основните акценти в усилията за стимулиране развитието на съвременния танц в общоевропейски контекст. От една страна, те се насочени към създаване на трансгранични професионални мрежи, които обединяват разнородни контексти, в които съвременният танц е на различна степен на развитие. Драгана Алфиревич, която е освен изпълнител и координатор на Номадската танцова академия и основател на ‘“Станица – сервиз за съвременен танц“ в Белград изтъква ползите за двете страни от тази практика в това, че от една страна пред западните организации се отварят нови хоризонти към Средна и Източна Европа, в които полето на съвременния танц е в начален етап на развитие, възможност за вливане на нови енергии и нови стимули. А за организациите от региона това е възможност да ползват силните позиции на западните си партньори и техния богат опит, за да въздействат по индиректен начин на местните културни политики и развития в сферата на съвременния танц като артистична практика, образование, инфраструктура и т.н, заявявайки го като равнопоставен на другите изкуства.Именно такава е и ролята на „Антистатик” в контекста на българските изпълнителски изкуства. И очертаването на неговия профил с фокус върху експерименталния танц се настанява логично в средата след появата на Софийска танцова седмица (Sofia Dance Week), заинтересован от по-мащабни и, в една или друга степен, по-комерсиално ориентирани спектакли за широка аудитория.                                               

Освен с отварянето си към международно участие, „Антистатик” направи пробив и в по-осезаемото си и признато присъствие в софийската културна инфраструктура, протичайки вече не на една, а на четири разнородни сцени –в Център за култура и дебат „Червената къща”, в Театрална работилница „Сфумато”, в Театрална Лаборатория @лма @алтер и в Театър „София”. Програмата включи десет продукции на едни от водещите млади хореографи и изпълнители на независимата танцова сцена в Сърбия, Словения, Румъния и България. Всички те бяха разнородни в своите търсения и разбирания за танца. И всъщност най-малкото, което се видя, беше хореография, основана на танцова партитура, разбирана като поток от последователно развиващи се движения. Изобщо ако танцът традиционно се идентифицира с движението на тялото, през последните 25 години то губи своето централно място в композиционната логика на много хореографи, което отприщва процес на непрекъснато реконцептуализиране и предефиниране на това какво всъщност е танц. Той се е превърнал в едно поле на потенциалности, а теоретикът Андре Лепеки го нарича „поле на знание”, което се произвежда от самия изпълнител, от екип от хореографи, драматурзи, теоретици и изпълнители, които създават даден спектакъл и т.н.  Представленията във фестивалната програма на „Антистатик” следваха тази нагласа. Колкото и разнородни да бяха, обединяваше ги саморефлексивната концентрация, изследването на собствения материал – тялото, движението, перформативността. Като всеки имаше своя теза за смисъла и начина на тяхната употреба в ситуация на спектакъл. Това си проличава и по различните жанрови или други определения към спектаклите: пърформанс-лекция, импровизация, изследване…  И още една отличителна обща черта: с едно-две изключения, спектаклите бяха много интимни – автобиографични, по заявена лична мотивация за тяхното създаване или и като код на общуване.  

 

Солото „Мозайка” на Драгана Алфиревич (Сърбия/Словения) се занимава с напрежението между феминизма като социо-културна позиция и женствеността като понятие, върху което се проектират различни образи, но и като качество на самоусещане и сетивност. Пърформансът най-много печели с това, че използва реториката на феминизма двойствено – както подривно, така и утвърдително, като с това най-вече я поставя като въпрос. Той изгражда „мозайка”от фрагментарни картини на образи-клишета за жената като обещаващ „обект”, „пространство”, върху което се проектират сексуални желания за притежание, съблазняване или мнима агресивност. Добавя към тях псевдо-феминистични статистически „данни” като „всяка жена мечтае да бъде щастлива”, или „всяка трета жена е обект на насилие”. Конфронтира всички тези стратегии към „женското”,   обличайки се в неутрален костюм, като внушава уязвимост и интимност. С технични и минималистични движения на тялото, тя го представя като намиращо се в непрекъснат процес, в непрекъсната междинност и множественост на значенията, които (му) се приписват/припознават в него. И накрая отново се връща в кодиращите „женското” клишета в бутафорен образ на терористка с автомат като от порно списание. 

 

Румънската танцова сцена, които преживява през последните години международно признат възход, беше представена с един от най-известните си и утвърдени хореографи и изпълнители Едуард Габия със солото  “My brute material – your performance” (или “Моят суров материал – вашият пърформанс”). То отново представлява своеборазна саморефлексия, опит да се намерят някакви опорни точки и подредба извън ежедневните навици, утилитарни дейстивия  и среда на съществуване. Изпълнителят посреща зрителите, облечен в ежедневните си дрехи, с които сме го виждали и на предния ден на фестивала, с бира в ръка. Включва новините по радиото, изважда съдържанието от джобовете си на малка маса, опъва платно, на което несръчно е написано нещо от рода на „човешкото същество е животно” и „сега ще умра” и действително изиграва умиране. Концептът за човека като животно и за животинското в човека  е обект на редица спекулации в танца през последните десетилетия. Габия го употребява в някакъв смисъл като опозиция на тяло на „инстинктите” и гражданското, ежедневно, опитомено тяло. След като „умира”, един лъч на прожектор го пренася в друг статут и докато новините продъжлават да звучат по-притихнало, той опитва и опива движения и опорни точки извън ординерните. Особено впечатление прави статиката в представлението му, която не се явява като неподвижност, а като междинно състояние, заредено с потенциал за движение, действие, търсещи своята форма и излаз.

 

Както вече стана ясно, саморефлексивността, а в някои случаи и автореференциалността ( в смисъл на „изпълнителят указва самия себе си”)  могат да се изведат като доминиращи стратегии в показаните спектакли. Най-директно те бяха заявени в пърформанс-лекциите „Яна Маринова като Yana Marinova” по идея на Стефан A. Щерев и изпълнение на Яна Маринова; „Изкуство vs бизнес” на Нина Божич (Словения) и импровизацията на Галя Борисова „Все още има какво да се направи по трико”.

В „Яна Маринова като Yana Marinova” С. Щерев заимства идеята от прочутия спектакъл на Жером Бел „Veronique Doisneau”, което е и името на изпълнителката –  корде-балерина на Парижката опера. В него тя бавно, концентрирано и внимателно разказва за себе си, за това какво обича и какво не обича в балета, като парадоксално извежда неговата йерархична структура и маргиналните статични действия на корде-балерините, които се превръщат в човешки декор за соловите изпълнения на звездите. Спектакълът на Жером Бел проблематизира специфичната за този хореограф тема на подчиняването на субектността на различни силови структури на репрезентация. Стефан Щерев прави български римейк на „Veronique Doisneau”, като избира корде-балерина от софийската опера и балет – Яна Маринова, която „демонстрира” своето „професионално тяло”, разказва историите около неговото създаване, поддържане, функциониране в йерархията на балетната сцена, проблематизира неговото институционализиране, докато не бъде пенсионирано на 54 години. Употребената процедура на цитатност намеква на втори план за любопитно съпоставяне на социални и културни контексти, но и поставя въпроса за необходимостта и аргументираността на избора за това, до голяма степен, директно копиране.

На автобиографична основа е и пърформансът на Нина Божич. Нейната история се разкава вече като куриозен случай – преди години тя била много успешна бизнесдама, която пожелава да посещава уъркшопите на Номадска танцова академия. Напуска успешната си работа и остава в танца. Пърформансът й „Изкуство vs бизнес”, който създава в рамките на академията, се превърща в един от най-успешните словенски спектакли, обиколил както фестивали, така и редица бизнес-конференции. Божич поглежда към танца през актуалните днес бизнес стратегии и клишета. Оригиналният ход в пърформанса й е, че самоиронично го изгражда като бизнес-презентация за постигане на креативна личностна промяна чрез танца, с което  трябва да убеди спонсори да дадат допълнително необходимото й финансиране за танцов проект.

А в България може би Галя Борисова е единственият български хореограф и изпълнител, който може да подложи на самоиронична деконструкция натрупаните танцови техники и собствени умения, както и самата форма на спектакъл в импровизацията й на свещи и шампанско „Все още има какво да се направи по трико”.

Сред спектаклите, чиято стратегия е изследването на движението като собствен материал, впечатление направи и „Ох, не!” на Далия Ачин от Сърбия и в изпълнените на едни от най-добрите сръбски брейк-танцьори Recognize Crew. Подобно на  спектакала „Handle with great care”, за който тя взе наградата, „Ох, не!” също е особено самосъзерцателен и самовглъбен в собствените си движения. Далия Ачин пренася уличния брейк данс в непривичната му, структурирана, контролирана и предвидима сценична среда, като ползва предимно методологично и технически, без да му налага някаква идеологическа идея. В осветена с луминсцентни лампи и едно странно театрално кресло, в почти Пинтърова атмосфера плавно и бавно се плъзгат изключително пластични тела, които сякаш умеят да променят равнините, в които човешкото тяло се разполага и изграждат помежду си неочаквани напрежения. Без да изгражда последователно протичащ процес, а накъсвайки формата на отделни фрагменти, в полутъмнина и сред монотонна звукова среда, Далия Ачин остава зрителя да наблюдава движенията, сам да извежда и надгражда смислите, произлизащи от тях и насочващи към специфичните фигури и енергии на мъжествеността, към спецификата на виртуозните телесни способности и т.н. Това може би беше „най-танцовият” спектакъл в цялата програма. Сред българските участия интересна „танцова” заявка зададе 20-минутната дуетна форма “Para/Sympathetic” на Ивайло Димитров и Деница Георгиева, която чрез динамичното въздействие – докосване с различна степен на интензивност на другия, изследва случването и резонансите на  приемане и даване, отражения, сблъсък и приемане между две взаимодействащи си тела.  Останалите български спектакли, представени в програмата бяха „Donna Clara” на Вили Прагер и Ива Свещарова и проектът на САБ „tri3avisim”, обединяващ парчета на Б brain С storе П project ,  Derida Dance и Kinesthetic Project. В „Donna Clara” е интересно представянето на междинно състояние, в което предметите са превърнати във въздействащи – чрез и отвъд предметността си – сетивни обекти. „tri3avisim” е уникален проект с това, че представя изключително разнопосочните интереси на действащи в съвременния танц в България артисти. Сигурното е, че за тяхното развиване, както и за развитието на техните аудитории, изобщо за развитието на полето на случване на съвременния танц у нас, фестивали като „Антистатик” са особено необходими и важни.

 

Ангелина Георгиева

снимка: „Мозайка“ на Драгана Алфиревич (Сърбия/Словения)

Текстът е публикуван във в-к „Литературен вестник”, бр. 16, 2009 г.