„Donna Clara“ е пърформанс на Вили Прагер и Ива Свещарова (Б brain С store П project). Ако искаме да го опишем с няколко думи, можем да го направим горе-долу така: солово изпълнение, в което Ива Свещарова влиза в последователни взаимоотношения с един аквариум, пълен с вода, с едно оранжево нещо, един микрофон, два стола, две чанти и четири диктофона. Както ни подсказват прожектираните в началото снимки на надгробни плочи, както и един текст за заминаването, който Ива Свещарова изговаря по време на представлението, това е пърформанс, свързан с личния опит за загубата на близък човек.
Но, крайно изненадващо от гледна точка на обичайните асоциации с подобен меланхоличен опит, „Donna Clara” представлява поредица от манипулации на банални обекти. Ние ще си позволим свободата да се съсредоточим върху два момента от пърформанса, които са ключови за неговата конкретика, за модуса на света и обектите му.
Ето го и първият момент:
Ива Свещарова отива до ъгъла на сценичното пространство, където има едно оранжево нещо (подобно на оранжева пластмасова кутия; както разбрах по-късно, това оранжево нещо е масажор), включва кабела на нещото в контакта и то започва да се движи по пода. Оранжевото нещо прилича на малко, симпатично, дебело, тромаво същество, което се оглежда около себе си. Ива Свещарова сяда на детско столче, взима нещото на колене и прокарва ръце през двете въртящи се колелца, разположени симетрично отстрани на нещото. Ръцете се движат напред-назад по колелцата, копчетата на ръкавите тракат, лицето изразява удоволствие.
По-късно Ива Свещарова ще влезе в ново съприкосновение с нещото – ще го окачи на врата си с широка лента, ще го остави да увисне на задните й части и ще го остави да вибрира там. Приведена с лице към пода, така че нещото да остане най-високата точка на тялото, се придвижва, малко по-късно ляга, прокарва нещото по краката си, отърква се в лентата му. Между Ива Свещарова и оранжевото нещо се нагнетяват еротични напрежения. И след като в началото сме видели как нещото е „оживяло”, въпросът е дали манипулациите, които извършва с него са от автоеротично естество, или става дума за еротично общуване с нещото? Т.е. дали ние виждаме Ива Свещарова, която се забавлява сама на сцената, използвайки като инструмент оранжевия обект, или виждаме Ива Свещарова и нещото, които общуват, които си съучастничат? Когато нещото започне да се движи самостоятелно по пода, то придобива собствен живот, сравнителна автономност, превръща се в живо НЕЩО. Може би дори въпросът не е в самото му движение, а във факта, че движението ни помага да видим характера на нещото, да го различим като второ действащо (или бездействащо) лице.
В това, нека го наречем еротично общуване, нещото освен източник на удоволствие, освен инструмент, е и партньор и най-вече – съучастник. Лицето на Ива Свещарова, което в първия епизод (търкането на ръцете във въртящите се колела) изразява наслада (и може би срам) от непозволено удоволствие, разкрива съучастничеството на нещото – двамата заедно участват в тайно и приятно занимание. Във втория епизод Ива Свещарова поставя вибриращото нещо на задните си части, после ляга на пода и го прокарва по краката си, отърква се в лентата, с която то е закачено около врата й – лицето й изразява неприкрито удоволствие, без осъзнаване на трансгресивния елемент (както е било малко по-рано). Еротичното напрежение и общуването между изпълнителя и предмета преминава през етапи на разкриване и отпускане, сменя характера си.
Оранжевото нещо последователно съ-участва на изпълнителя на сцената, в този смисъл можем да кажем, че това е такъв вид солово изпълнение, което „събужда” предмета/предметите и го прави съучастник/ци. Т.е. в някакъв смисъл това не е вече соло, тъй като оперирането с нещото го е превърнало във второ действащо лице.
Освен подробно описания епизод с оранжевото нещо, в подобна светлина биха могли да бъдат разгледани и още два от обектите на сцената – аквариумът с вода и дамската чанта (отново оранжева), която Свещарова носи в по-голямата част от представлението. Както ще стане дума малко по-долу, Ива Свещарова влиза в еротично взаимодействие и с тях. Така „съживени”, предметите образуват пренаселено пространство, в което за около един час малкият, кохерентен свят, преминава през възбуда, забавление, срам, облекчение. В него могат да се разкодират и навържат множество малки сюжети.
Оттук ще преминем към втория интересуващ ни момент от представлението:
Една партитура от движения се повтаря три пъти, като след всеки път Ива Свещарова изважда и включва диктофон със звук от порно филм. Движения, нов диктофон, движения, нов диктофон, движения, нов диктофон, движения, нов диктофон, движения и – от последния, четвърти диктофон, който вади, звучи „Оранжево небето”, изпяно от детски глас. Ива Свещарова излиза от сцената и оставя четирите диктофона да звучат – три порно диктофона и един детски.
Партитурата от движения включва усукване, прилазване по пода, придвижване на сантиметри над земята без тялото да я докосва, търкаляне с разтворени крака. В началото Свещарова стиска между краката си оранжева дамска чанта, която после окача на врата си, прокарва я през краката, при лягането на пода чантата се озовава на задните й части, после под легналото й по корем тяло. Всяко движение е усилено от микрофон – допълнено и подкрепено от шумолене. Шумът създава паралелна линия, двойно движение (по-точно движение – двойник на движенията на тялото на изпълнителя).
На това място можем да забележим още един елемент, определящ за представлението – търкането. Търкането, механичното триене на две плоскости, създава напрежение, завихрено в затворен цикъл, без излаз навън. Отъркването в нещото, търкането на задните части с длани, отъркването в пода, на чантата по краката. Увеличеният и допълнително деформиран звук създава и второ поле на търкане – дава звук на механичното съприкосновение на различни повърхности. Триенето между роклята и тялото под нея, между краката и чантата, между пода и ръцете е осезателно/сетивно обхождане на материята. Съприкосновението на повърхности е еротично, без да включва експлицитни сексуални действия. Тази част от спектакъла е донякъде меланхолична, отстранена. Търкането между материите не е съпроводено от страстни външни излияния, от тежко дишане и емоционални изблици. Съсредоточеното, алиенирано триене отново нагнетява еротично напрежение, на което обаче липсва перспективата на климакса. Звукът от триенето създава паралелен поток на същото това обхождане на материята, второ тяло, придвижващо се успоредно с първото, но по самостоятелен път, със собствено триене.
През голяма част от времето Ива Свещарова поддържа зрителен контакт със зрителите. Изключение правят няколкото момента, които остават на първи план затворени – и това са именно „моментите на търкане”. Те обаче са затворени само на първи план, защото установеният преди това зрителен контакт ги е отворил и е направил публиката съпричастна, включил я е в общуването, във фокуса на внимание, центриран върху допира на две (или повече) повърхности.
Еротиката на „Donna Clara е инфантилна еротика. Безконтролното задоволяване на импулсите, преследването на желанието, липсата на цензура върху действията, фиксацията върху задните части разтварят пространството на инфантилна сексуалност. В него ни пренасят и детското столче, и цопването с два обути крака във водата. Същият този аквариум малко по-късно е обгърнат с крака и цяло тяло. В един момент Ива Свещарова сяда разкрачена върху аквариума, точно над водата, пожълтяла от току-що изплютите в нея разтворими витамини. Цветът на водата, изражението на задоволство, напомнят на малко момиченце, което току-що се е изпишкало (цикълът напрежение – облекчение се повтаря на няколко пъти в представлението).
Във финала инфантилното и еротичното се сцепват, отделят, за да се съберат отново. На празната сцена остават четири диктофона – три канала порно звук, смесени в дисонантен хор с „Оранжево небето”.
Нека в заключение споменем един последен елемент от общата картина – протичането на времето в спектакъла. Структурата на пърформанса включва отделни фрагменти, които са свързани от няколко основни линии – според нас това са именно триенето/търкането, инфантилната еротика и специфичното опериране с предметите. Времето в спектакъла е широко, пропускливо, разпуснато време – обратното на свръх-интензивното време на спектакли, които през цялото време поддържат метафоричен, дори алегоричен, изцяло граден на момента и само за момента, свят. Това е отворена за външни елементи конструкция, пореста структура с голяма пропускателна способност. В тази рехава решетка хореографът и изпълнителят имат свободата да вкарват, да сменят функцията, да оперират с всякакви обекти, без да им се налага да пазят целостта на фикционален свят, който имитира монолитност и автентичност.
Ани Васева