Между 2 и 6 февруари 2015 в Театрална работилница „Сфумато” се проведе интензивен тренинг по метода „Сузуки” и обучението „Гледни точки” (Viewpoints). Елена Ангелова се включи в него и споделя нейните наблюдения от събитието и интервю с преподавателя от компания “SITI” Ню Йорк, Елън Лорън.
Елън Лорън проведе ателието с около 40 участника от театралната сцена: имаше както утвърдени и зрели артисти, така и тепърва обучаващи се. Всички участници се включиха в ежедневен 4-часов тренинг, който беше разделен на две части – „Сузуки” и „Гледни точки”. Чрез физически упражнения и разговори ние последователно се запознахме с философията, методологията и практиката на двете системи. Този сложен дуалистичен подход в обучението на актьора се оказа силна провокация към неговите физически и психически граници. По различен път те възпитават в него способността да артикулира решенията си на сцената, да използва концентрацията, енергията и възможностите на своето тяло и глас. Тези две техники позволяват на артиста да упражнява контрол при своя избор и да извлича свободата от изследването на своите артистични инстинкти и интуиции. По различен път те конструират присъствието на артиста в действената ситуация „тук и сега”. И двете системи се обединяват във факта, че тялото, духа и съзнанието са средства за експресия и истински живот на сцената. Въпреки тези сходни общи черти и цели на актьорското поведение, в своите специфики методът „Сузуки” и обучението „Гледни точки” силно се различават.
Всеки ден започваше с два часа от метода „Сузуки”. Това е метод, артикулиран от японския режисьор Тадаши Сузуки, който има за цел да реконструира целостта на тялото на сцената чрез стилизирани, изчистени, строги движения. Както Елън Лорън сподели, много голяма част от тях са наследство от хореографския текст на представления на Тадаши Сузуки, превърнали се по-късно в практически упражнения, дали база на един универсален актьорски тренинг. В тази движенческа лексика биха могли да се открият влияния от източните бойни изкуства и традиционните японски и гръцки сценични форми. Целта на упражненията е да се дисциплинира тялото и максимално да се увеличи изпълнителската емоционална и физическа сила, докато се достигне „анималистичната енергия на актьора”. Методът „Сузуки” се фокусира върху контрола, разпределянето на енергията и хиперинтезитета на физическото.
Това начало на ателието силно мобилизираше всички участници в групата. Тук е моментът да кажа, че именно работата в група, екип, ансамбъл силно провокира усещането, че подобна сила и енергия имат капацитета да изпълнят сцената с живот, без това да е метафора. Благодарение на работата в екип, в рамките на пет дни всеки един от нас постигна огромен индивидуален напредък.
„Гледни точки” (като втора част от тренинга) отключваше съвсем различна сетивност към случващото се на сцената. Това е техника на импровизация, която се заражда и развива от постмодерния танцов свят и за първи път се артикулира от хореографа Мери Овърли. Този тренинг подтиква актьора към аналитична, обективна и рационална работа с времетраенето, темпото, пространствените връзки с архитектурата и другите изпълнители, кинетичната реакция. Това е функционална импровизационна техника на спонтанните, но и същевременно ясно дефинируеми сценични избори или решения. Преди всичко тя развива способността за работа в ансамбъл, не само с другите изпълнители, но и с архитектурата и времето.
Тези два различни метода са адаптирани за актьори и се използват като техники за поставяне на продукциите на компания „SITI”. Елън Лорън е сред основателите на тази компания, заедно с двама от най-значимите театрални режисьори на театъра от последните десетилетия Тадаши Сузуки и Ан Богарт. Повече за нея и нейните „гледни точки” можете да прочетете в това интервю, което направих с нея по време на ателието в София:
ИНТЕРВЮ С ЕЛЪН ЛОРЪН
Вие сте работили буквално навсякъде по света – Америка, Япония, Москва, Европа. Как запазихте своята артистична идентичност в работата на толкова мащабно международно равнище?
Елън Лорън: Мисля, че колкото повече страни посещаваш, толкова повече осъзнаваш кой си ти всъщност. Всяко място, в което работя, репетирам или творя, ме вдъхновява и добавя нещо ново към моето лично усещане за себе си. Най-важното е, че артистите за граждани на света. Артистите са тези, които прекосяват граници, артистите са тези, които обменят култура и това е начинът, по който цивилизацията продължава да съществува. Ние не помним много неща, но помним книгите, картините, театъра на различните култури. Войната или конфликтът никога не са били начин да се запази развитието на цивилизацията. Затова аз се чувствам като част от групата – семейство от хора, които свързват всички тези различни култури по света. Това е моята идентичност. Аз се идентифицирам с две компании, с които работя – “SITI” и „SCOT”[1]. Това също е моето семейство. Аз имам много пътища, по които да се идентифицирам, но не се губя в тях. Понякога е малко страшничко да отидеш сам на ново място, но знам, че само след ден отново ще намеря моето семейство в артистите от театъра, с които имам да споделя нещо, както и те на мен: своето вълнение, култура, град, храна. Така пътувам през света. Никога не оставам на едно място.
Бихте ли споделили рефлексии от работата си с Ан Богарт и компания „SITI” в Ню Йорк?
Ан Богарт, заедно с още хора, сред които съм и аз, дадохме начало на компания SITI преди доста години. И винаги основавахме своето ежедневие и работа помежду ни на равенството и колаборацията. Но „колаборация” е просто дума. Не означава нищо, докато не направиш нещо, което да ти помогне да колаборираш, да сътрудничиш. Повечето хора изговарят думата, но не разбират как да живеят с нея. Компания “SITI” е отдадена на изследването на значението на тази дума не само в театъра, но и между човешките същества. Какво означава да живееш в колаборация, в сътрудничество? Не означава, че споделяме една и съща идея. Не означава, че няма спорове. Това е опит за разбиране на другия, без един да бъде по-важен от друг. Да, все пак някой трябва да взема решенията, иначе никога няма да свършим нищо. Но все пак това да си заинтересован от изследването, ученето, споделянето с другия, е начин на работа в света. И много бих искала това да се случи в правителството и в социалните структури. Чрез изкуството ние сме способни да покажем как се случва колаборацията, сътрудничеството. В театъра ние можем да дадем пример как хората да работят един с друг.
Говорите за сътрудничество между хората, но като че ли има сътрудничество и колаборация между различните методики, които практикувате и преподавате: „Сузуки” и „Гледни точки”. Вие правите връзка между две много различни структури на мисълта.
Наричаме това симбиоза. Двата метода не се смесват. Поотделно всеки един е много силен и независим. Но въпреки това те са симбиотични, те съществуват в хармония. Никога не ги миксираме, опитвайки се от тези два тренинга да направим един. Те са много разделени, всеки един е самостоятелен и пълнокръвен, но заедно те са красив и завършен цялостен подход към сцената. Те са интелектуални, емоционални, физически. Разбира се, артистичният тренинг е за духа на артиста. Тренира се духа по един много ясен начин, който работи с тази материя. Не се фокусира върху лична гледна точка, не става въпрос за нечий талант или психология. Този разговор в театъра причинява доста проблеми в наши дни. Така е в Щатите, предполагам и тук. Психологическият тренинг като единствено средство за обучение не помага на актьорите.
В своята преподавателска методология Вие комбинирате „Сузуки” и „Гледни точки” поотделно и по равно като два самостоятелни принципа на обучение?
Да, преподаваме ги по равно. Първо правим единият тренинг, след това спираме и продължаваме с другия. Това е начинът на работа в нашата компания и по този начин преподаваме. Не всеки харесва и двата метода. Може би методът „Сузуки” е по-формален, вертикален. А от друга страна, „Гледни точки” е по-хоризонтален, съвременен и постмодерен.
Когато се запознавах с биографията Ви, се натъкнах на един факт, който ми направи огромно впечатление. Вие сте изпълнявали ролята на Агаве в „Дионисий”, спектакъл на Тадаши Сузуки (1992), в продължение на 15 години. Бихте ли разказали за този феномен?
В Европа, както и в Русия, има доста поддържана традиция на репертоара и често се случва една продукция да се радва на дълъг живот на сцената. Но е рядкост един и същи актьор да изпълнява една и съща роля през годините. В този случай аз имах късмет. Аз се променям и всеки път, когато се връщах към това представление, към ролята, бях по-стара, бях натрупала повече опит и имах повече разбиране и търпение. Налагаше се да работя по-упорито, но това изведе ново качество в мен. По някакъв начин това е медитация през времето. Много е важно за един артист да премине през това изживяване: да види себе си през нещо познато и това да му даде нещо ново. Отново и отново.
Мисля, че затова музиката и танцът притежават много базисен и ясен критерий, през който можеш да измериш себе си спрямо това, което си правил като дете. Нещо като скала. По този начин виждаш как се променяш. За мен ролята на Агаве беше това.
Критерият в театъра е доста деликатна материя. Намерили ли сте определен начин, по който да оценявате изкуството на актьора?
В този уъркшоп участват 40 души, може би 20 от които са много добри. Но всеки един от тези 20 души е много различен от другия. Съществуват основни критерии за сценично присъствие: фокус, концентрация, подходящо дишане, силно тяло и глас, контрол на енергията. Но това са базисни неща. Сузуки казва: „Добрата актьорска игра е уникална. (въпреки че има базисни общи умения). Но лошата актьорска игра е универсална.” В Ню Йорк, в София, в Токио, в Москва… Нали? Знаем винаги, когато имаме лоша актьорска игра. Не се нуждаем от дългогодишно театрално образование. Когато гледаш, просто знаеш: това е лош актьор. Изумително е и е интересно да го осъзнаеш. Така че има критерий, интегриран в нашето тяло, когато гледаме друго тяло на сцената. Ние знаем, че се нуждаем от актьор, който да контролира времето и пространството.
Проектът, по който работите в момента, е книга за работата Ви с Тадаши Сузуки, „Невидимото тяло”. Бихте ли разказали повече за нея?
Тази книга идва от огромния опит, който имам в работата със забележителния режисьор Тадаши Сузуки и неговата компания. Сега е различно, но във времето, в което работех аз, там нямаше много чужденци.
Вие сте били единствената жена-чужденец?
Да. И така беше доста време. Мога да разкажа истории в своята книга, но не бих могла да предам своето умение. Бих искала да споделя някои основни уроци, които научих и мисля, че може да са полезни за следващите поколения, независимо от културната им принадлежност. Това са основни идеи за живота в театъра. В моята история се разказва за доста тежък труд, но аз имах късмета да срещна двама режисьори, на които да се посветя: Ан Богарт и Тадаши Сузуки. Забележително. Работя в две компании и съм независима: нямам агент или мениджър. Имах уникално преживяване в театъра и за мен е важно да кажа на друг актьор: „ти би могъл да имаш независим живот, ти можеш да създаваш своя собствена работа. Трудно е, но трябва да намериш своите хора и да си независим в света. Може би трябва да направиш определени жертви…”. Бих искала да дам на хората надежда, кураж, че могат да са уникални. Светът се нуждае от нас, нови и свободомислещи хора, които не се плашат да изговорят изкуството, в което вярват. Бих искала да вдъхна на хората сила и надежда. Ние, артистите, особено в театъра, не правим това често. Рядко даваме подкрепа и надежда, защото при нас винаги има състезание и конкуренция. Поне така е в САЩ. Това е нещо, което много искам да променя, бих искала да се подкрепяме повече.
Това е доста силно послание. А защо избрахте заглавието „Невидимото тяло”?
Защото мисля, че най-значимите части на тялото са невидими.
Елена Ангелова
Събитието е подкрепено от фондация „Америка за България”, „Арт Офис”, театрална работилница „Сфумато” и компания „Сити”, Ню Йорк..
Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
[1] The Suzuki Company of Toga ( SCOT) , компания под ръководството на Тадаши Сузуки в Тога, Япония.