Болен

  При това нямало значение дали става въпрос за измислена или за действителна болест, щом и двете предизвиквали еднакъв резултат. В края на краищата всяка измислена болест била действителна. И ние никога не знаем дали нашата болест е измислена, или действителна.

(Томас Бернхард)

Има ли разлика между болест и болен? 

 На едно място в пиесата на Ани Васева чуваме следното определение: за да можеш да разложиш, трябва преди това да си разложен. За болното тяло говорим в страдателно причастие. За болестта – като някаква външна активност. Мислим ги като отделни, в опозиция, болестта срещу тялото, виновникът срещу невинния. Но какво е тя, болестта, ако не самото разпадащо се тяло? Тялото с отворените рани, с отблъскващата миризма, подутата си кожа, тялото, което се разваля, разлага, тялото срещу себе си.

Болестта е двойствена – тя събира немощта на болния и активността на разпада, отвратителното и еротичното, детското и застаряващото. Върху това необходимо противоречие е изградена и пиесата „Болен”. Без да го натрапва или драматизира, без да се впива в дълбочината на някакво телесно-екзистенциално питане, текстът сблъсква два реда, две противоположни състояния – екстремността на болестта срещу застиналостта на реда, крайността срещу нормата. Този сблъсък е реторически – целта му е да разколебае опозицията, която изгражда, като допълнително я усложнява, показва до каква степен са условни двете страни в нея.

Като екстремност, болестта дава смисъл и едновременно с това лишава от такъв; тя е онази точка, която, с крайността си, позволява всичко да бъде оценностено, но и която, именно като интензивност, като крайна форма на живеене обезсмисля всяко нормално състояние.

Но как да се приеме тази крайна форма, когато се отнася до тялото – до собственото тяло? Защото болестта не само го променя, не само го вкарва в едно извънредно състояние – тя го изтезава. Болен е по подразбиране сведен до тяло и то par excellence страдащо такова – освен че именно като телесност той страда, изпитва болка, разваля се, погледът му е непрестанно вперен в плътта; мисълта, изострена до крайност, дебне, наблюдава, следи. Немощен в разпада, но недостъпен заради екстремността на опита си – болният е изключителен. Към тази изключителност той неизбежно се привързва; отвратен, но и фасциниран, отблъснат, но и в захлас – в ужаса от собственото разлагане, той дори започва да я изисква. Несправедливост или привилегия е тогава да си болен – пиесата не спира да си играе с този въпрос.

И казва:

Болестта е детска градина, в която отглеждаме туморите, страховете, раковите клетки, гноясалите рани.

Болестта е малко момиченце,

…фигура на „крехката съпротива”, която го предпоставя не само като фигура на слабостта, чупливостта, като жертва и т.н. (…), а като неконкролируема сила, чиито умора, капризи, упоритост и непредсказуемост насаждат хаос и дестабилизират властовите и подмолно насилнически режими…[1]

И значи:

Ела, малко момиченце.

Със специфичен, добре обработен и несъмнено успешен авторски жест, болестта е вкарана в регистъра на инфантилното – с цялата налудност, перверзност и противоречивост, които предполага този режим. Като блокира залитането в прекаления драматизъм, към който темата неизбежно тласка, мисленето през детското успява да изкара на преден план онази особена жестокост, в която се събират едновременно болестта, ужасът, нормата, грижата. Нещо повече – показва тази жестокост като опияняваща, пристрастяваща, съблазняваща, като единствената възможна. Именно през налудно-детското е еротизирано самото болестно състояние: болестта се впива, прониква, разнася се, обзема тялото, слива се с него. С устни (като) полови органи, тя изяжда болния; тогава разрезът, цепките, гънките, всички отверстия са усти; тогава няма разлика между болен и болест. Ела, болест. Тяло в тяло, желание за разтваряне, гнус в белотата на болничната стая.

Болен означава себе си. Сливане, истината за тялото. Болен означава човек – организъм, страх, развалина. Не просто природа, а цялото съзнание за тази природа. Болният е нещо повече, затова не може да бъде навън, затова няма такова място – навън. Истинското разлагане е възможно само в стерилната фаянсова обстановка на болницата, на болничната стая, на болничното легло – само там миризмата на кръв и урина се извива над тази на дезинфектантите, само там болестта се увеличава, разраства, няма край.

Органично въображение, тялото отвътре.

Болестта никога не е изход, тя е винаги вход – преминаване в друга форма на живеене, със своя интензивност, със свои събития, въвеждащо състояние. Вход към тялото, където мисълта е тласната толкова далеч, че вече не е мисъл, където мисълта, подобно на плътта-болест, се разлага, разнася, разтваря.

Но тогава: тяло или мисловна територия е болестта?

…да мисля, сиреч да разделям на части, да разлагам и разтварям наблюдаваните от мен обекти

Фрагментарно, накъсано, подобно халюцинация, без ритъм, без организация,  състоянието на болния е хаос, то подрива. Но в това си действие то е и начин на виждане, на изживяване, модус на съществуване. И този модус поразително се доближава до онова, което в същността си представлява процесът на мислене – разбиването на обекта, разлагането му на части, присвояването му отвътре. Цялото се разбира по-добре чрез фрагмента – така, както тялото се разбира по-добре чрез болката. Отношението на частта към цялото, на вируса към организма, действието по разлагането, което в крайна сметка е разбиране на обекта/плът, са еквивалентни и на отношението на смехотворността, иронията, карикатурата към действителността. Болестта е смехотворна, болният е смехотворен – само така може да бъде това крайно състояние. Смехотворност и ирония – и дори не толкова абсурд, защото абсурдът е и фигура на примирението, докато болният-болест е активен, действен, разрушителен.

 

Болният е най-зрящият, неговата представа за света е най-избистрена. (…) Човек на изкуството, и особено писателят, дори бил задължен, чух веднъж дядо си, да постъпва отвреме навреме в болницата, при това без значение дали става дума за действителна болница, за манастир или затвор. Човекът на изкуството, и особено писателят, който не постъпвал отвреме навреме в болница, тоест не открива тези жизнено важни и определящи битието мисловни територии, с течение на времето, оплетен от повърхностното, затъвал в незначителното.

или

Хоспитализацията успокоява и възвръща психическия баланс, хоспитализацията е препоръчителна във всякакви ситуации; хоспитализацията е висше благо!

                                                                                                                                                                                                      Моника Вакарелова

Авторката е студент в магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI в.“, СУ

 

БОЛЕН