За новата премиера на компанията на Ромео Кастелучи „Сочиетас Рафаело Санцио” – спектакъл на Киара Гуиди, представен в театър Паладиум – Рим  

                Има театър, който разказва, и театър, който разсъждава върху разказваното. Това различие не обобщава разликите между традиционния и експерименталния театър; всъщност то е залегнало във всяка от двете категории. По същия начин се отличават историографията и историческата епистемология. Първата се занимава със записване на фактите, докато втората анализира процеса на тяхното събиране и описване. По този начин може да се надхвърли  откъслечната автономност на отделните събития, да се отиде отвъд субективното мнение в тяхното оценяване и анализиране. В известен смисъл театърът на Сочиетас Рафаело Санцио  / Societas Raffaello Sanzio е епистемологичен – той се интересува от условията на възникване и протичане на даден процес.

 

photo: romaeuropa.net

           С Flatland/ Плоска земя на Едуин Абът Абът[1] Киара Гуиди продължава дългогодишния си експеримент върху потенциалите на гласа и наративността. Тя успява да изгради многопластов разказ с разнообразни персонажи, като използва единствено визуалното внушение на образите и самото звучене на думите, в което непрекъснато изпробва еластичната природа на лингвистичните фонеми.  Така начинът на разказване подсилва сетивността на историята.

Независимо редуцирания избор на постановъчни средства, свеждащ се до един главен изпълнител и няколко предмета, Последният път, когато видях баща ми е изключително комплексно представление. Подзаглавието „анимирана музикална пиеса” издава много за средствата, които тази „наука за образа” ще използва. Тук нищо не е обичайно. Комуникативната сила на всеки елемент, дори някак магична, е приложена като действен принцип на наркотик, чиято ефикасност е доказана със стотици експерименти.

Представлението е резултат от поредица уъркшопи за изследване на вокалността, които Киара Гуиди провежда в няколко италиански и френски градове. В тях тя подлага на деконструкция визуални и емотивни идеи, проведени първо в анимационен филм. Четирима изпълнители,  три пъти по-голям хор от гласове, няколко музиканти и видео прожекция се движат и действат по сценичните подземия и издигнати платформи. Звуковият елемент и връзката му с анимацията водят действието: историята се поражда от образите и оживява в прекъсващата магма от фонеми, шепоти, дишане и думи. Произвежданите на живо от сцената звуци коментират суровата и пулсираща анимация, докато чело и пиано музика поставят пунктуационните знаци.

                Изключителният светлинен дизайн на Фабио Сайиз изгражда сакрална ритуална атмосфера – типична за тайнствените обредни крипти, в които откънтяват мадригали – и моделира белите рокли на актрисите като пейзаж от съновидение.  Звуковата игра на Гуиди /която, от друга страна,  е единственият ням персонаж на сцената/ напълно съответства на чувствения женски вокален мотив; той е основният елемент, присъдено му да разкаже история, а нея всъщност я няма.  

Анимацията е нещо като мрачна приказка за разменено дете, което търси своя мъртъв баща и стар гробар присъства мрачно. Но нито една следа не отвежда към еднозначен смисъл. Епилогът, следващ модела на древногръцка трагедия, потъва в бял звук. В него историята се заличава, защото тайната изглежда е някъде другаде – във взаимодействието между образ, музика и фонема. Представлението е спомен от пътешествие дълбоко в подземна пещера, в която сме като прилепи, които се опитват да измерят пространството, вслушайки се в собствения си глас и ревербериране на мислите. То преустановява фронталната гледна гочка, която навярно би ускорила ходът на събитията.

„Последният път, когато видях баща ми” е мащабен и манипулативен експеримент, пред който публиката остава гладна в търсене на рационално решение. Единственото, което има значение, е регистрирането на звуковите и визуалните факти, превърнато в наука. 

Серджио Ла Гато

Превод от английски: Ангелина Георгиева

редактор на английския превод: Дайна Дамиан http://dianadamian.com/

Материалът е в оригинал на италиански за уеб-списанието Krapp’s Last Post www.klpteatro.it.

Статията се публикува на www.dramaturgynew.net в рамките на международната инициатива за обмен на театрални рецензии Writers on the Move.