Бернд Кнапе: Когато не знаеш какво следва
Бернд Кнапе (Германия) е художник, музикант и архитект, а от няколко години е силно въвлечен в контактната импровизация, която и преподава. Участвал е в много тренинги, фестивали и уъркшопи в Европа и е силно повлиян от Естер Гал, Рей Чънг, Алито Алеси и др. Елена Ангелова се включи в неговия уъркшоп в София (14 – 16 февруари, „Студентина”) и използва възможността да му зададе няколко въпроса.
Какво е за Вас импровизацията в „контактната импровизация”?
Да не знаеш предварително, да си в ситуация, в която не знаеш какво следва. Тя е заложена е във всичко, което правим, във всеки вид физически контакт. Срещаш друг човек и имаш огромно разнообразие от варианти как да продължиш. Това е чудесно качество на импровизацията. Не е като да кажеш „А” и след това да кажеш „Б” и пр. Често попадаме в капана от повторение на модели, които са ни познати, но е доста приятно да го осъзнаем и да ги разрушим. Първо трябва да ги разпознаем и след това да си кажем „Не, аз вече нямам нужда от тях!”. Тогава изненадваме себе си и другите. Така изненадването, откриването (дори и подсъзнателно) на нови пътища е вид разговор. Това е моята идея за импровизацията.
Но все пак в комбинация с определена техника, за да се избегнат травми…
Да, тук се доближаваме до въпроса колко важна е техниката. Това е като да говориш на някой език. Ако знаеш само двайсет думи от език, който ти е непознат, имаш доста опростен начин на комуникация. Използваш всичко, което би ти помогнало да бъдеш разбран. Ще говориш само прости изречения, прости значения… Можеш да разговаряш единствено за времето или да питаш къде е гарата, или каквото намериш в речника. Но няма как да се задълбочиш в собствените си чувства, понеже не разполагаш с богатство от избори. Така в танца колкото повече техника имаш, колкото по-подготвен си, толкова повече можеш да изразиш. Ако си в инвалидна количка, разполагаш с по-малко разнообразие от възможности за движение и комуникация. Но в собствения си малък свят все пак би могъл да предаваш и приемаш доста информация; също като едно дете – един цял свят, където детето се намира и комуникира. Чудото настава, когато се открие връзка към света на друго дете. По този начин можеш да прекараш часове в неговия космос, без и миг да скучаеш. Така че когато си мисля за техника, мисля за изречение, което започва така „Ако ти…”. Например, в контактната импровизация, ако искаш да пренесеш цялата си тежест, трябва да знаеш техниката, с която това става. Но можеш да прекараш часове в контактна импровизация, като използваш само допира с кожата или в отношение без докосване. В контактната импровизация можеш да се движиш и без техника. Точно това й харесвам, че всеки може да я практикува. Проблемът леко настава в прехода от това да не знаеш нищо и в превръщането ти в експерт. Тогава си по средата. Знаеш нещичко, мислиш си, че можеш да правиш някои неща и тогава става не истински опасно, но тромаво.
Според Вас какво е голямото предимство на невербалната комуникация?
Обикновено комуникацията борави с доста конкретни значения. „Може ли чаша кафе?” – това са конкретни думи. Имаш въпрос, получаваш отговор. Дори когато си говориш сам, знаеш какво приказваш. В контактната импровизация ние общуваме без значения, това е може би „дада”, движението в изкуството през двадесетте, когато правиш безсмислени думи, безсмислени изречения, за да покажеш какво би могло да е отвъд или за да го използваш като провокация. В театралната акция е различно, там правиш истории. Ние не правим история, ние откриваме какви движения са възможни в отношение с друг предмет, друг човек, пода или каквото възприемаме като партнъор. Това не означава, че ти „говориш” с пейката, на която седиш, но би могъл да танцуваш, да усетиш как тя променя баланса ти и да се движиш в отношение с този обект. Правим същото и с партнъорите си. Така че когато има прекалено много значения и аз разказвам история в залата, аз бих могъл да попадна в капан и да се превърна в актьор от театрална акция. Понякога в свободните джемове хората започват да говорят, използвайки вербална комуникация, но някои от тях идват от театъра и имат нужда да тръгнат от някакъв абстрактен, безсмислен разговор, за да проверят какво е възможно.
Може би на професионален език това би означавало „instant composition” (композиция на момента)?
Мисля, че единствено когато си в собствения си „балон” на „аз съм соло танцьор, свързан с това, което усещам” би могъл да имаш идея за композиция. Но когато преминеш отвъд него, когато интегрираш пространството и другите танцъори, които го населяват, можеш да сътвориш композиция на момента. Не можеш да избягаш, винаги се намираш в „картина”, която се движи и мени през цялото време. Може и да не осъзнаваш, че се намираш всъщност в една красива картина. Същото е и в изобразителното изкуство – нанасяш цветове по бялото платно и едва след това казваш „О, изглежда добре!”. Затова, когато забележиш, че нещата се уголемяват и ги поддържаш, ти трябва да се смалиш, да станеш невидим и все пак да си в залата, правиш нещо, помагаш на композицията. Внасяш нещо като ред, твой личен порядък. Това е малка част от композицията на момента, която изчезва, защото в следващия миг създаваш нещо ново.
А какво мислите за ролята на контактната импровизация в контекста на съвременния танц?
Това е доста приятна разходка в сферата на професията. Определението за професия е това, с което си изкарваш прехраната. Ако си на този пазар на изкуствата, трябва да продаваш. По мое мнение революцията в изкуството се случи през `70-те, когато танцьорите казаха: „Не, ние не продаваме красиви движения, ние работим усърдно, правим уникални движения, които никой не може да копира”. И ние продаваме тази оригиналност, така функционира пазарът на капитализма и индустрията. В контактната импровизация е като да посещаваш зоопарк. В зоопарка има прекрасни маймунки, но те не правят шоу за посетителите. Те присъстват като себе си. Това е чарът в контактната импровизация. Можеш да продаваш единствено своето присъствие. Един от първите пърформанси с контактна импровизация се е казвал „Елате и вижте какво правим”. Това е всъщност посланието на контактната импровизация – ние не правим шоу за вас, публиката. Ние го правим, така или иначе. Ако погледнеш стари филми за контактна импровизация от `70-те и `80-те, ще ти се сторят леко скучни, леко странни. Това е защото танцьорите не се интересуват от това да са красиви и впечатляващи. Онзи момент, в който ти присъстваш и си честен – него можеш да пренесеш във всяко съвременно изкуство днес. Това е може би срещата между контактната импровизация и съвременния танц. Физическият контакт на този вид импровизация е неизменна част от съвременния танц. Ако не танцуваш балет или някой традиционен стил, то ти си съвременен, настоящ. Единственото различие е в импровизацията, не всеки танц е импровизация. Имаш хореография, имаш обмислена организация на сцената. Това не винаги е подходът на съвременния танц, но импровизацията в танца интегрира контактна импровизация, защото когато влезеш в контакт с някого, използваш техника от класовете по контактна импровизация. Тя не е „грозната сестра” на съвременния танц, все пак това, което правим е отново съвременен танц, но в полето на импровизацията.
Променя ли се психофизиката на човек, когато започне сериозно да се занимава с контактната импровизация?
От една страна, настъпва промяна с тялото. Винаги има промяна, когато танцуваш по няколко часа на ден, когато танцът не е занимание за след работа. Не е като да ходиш веднъж годишно на фестивал по контактна импровизация и да „празнуваш” това, че си танцьор, след това да се прибереш вкъщи и да забравиш всичко. По този начин няма да се промениш. Но когато си сериозен, започваш да усещаш по коренно различен начин движението, усещаш всяка част на кожата. Много по-различно отпреди. Плавността… Нещата не ти се плъзгат по повърхността, а минава през тялото ти. Това е донякъде в основата на идеята. А това, което технически се случва е, че превключваш между активиране и отпускане на мускулите си. Имаш стотици мускули, които непрекъснато се преорганизират, без съзнание за напрежение и отпускане. Но след като се занимаваш с контактна импровизация, можеш да го контролираш. Когато си много стегнат (рефлекс, когато се чувстваме застрашени), не си в кондиция. Отпускаш се чрез упражнения и целодневни тренировки. Настъпват и някои психически промени. Наблюдателността се засилва все повече и повече. Аз виждам особености по стената, по пода, забелязвам, че все повече и повече долавям нещата, които се случват в пространството и мога да се свързвам с тях. В началото танцьорите са в своя собствен „балон” – гледат пода, понякога затварят очите си и са почти като слепи. За тях е трудно да се свържат с нещо друго извън самите тях. Но след време вече могат да композират и да бъдат част от композиция. Съзнанието също се променя – виждаш повече и получаваш повече.
Вие сте постигнал вече това ниво, какво все още намирате за предизвикателство?
Аз никога не бих могъл да направя някои движения заради определени особености на тялото ми. Ето това е предизвикателство, да си кажа „това е моята лична граница”. Тогава трябва да кажа „не”… Предизвикателство е да кажеш „не” и да трансформираш едно движение в друго, което ти е по-присъщо.
Въпросите зададе Елена Ангелова