„Илюзията“ : интервюта
Галин Стоев: Да разглеждаш космоса под микроскоп
Първото ти представление по „Илюзията” се случва в много важно преломно време за България и то се превръща в театралната емблема на този социален, естетически, символен и пр. обрат. То до голяма степен ти дава ключа – както за избора на текста, така и за начина на неговото четене. Как се случва това в голямата институция Комеди Франсез – еманация на културната традиция в една развита богата държава, където Корней е самата традиция и богатство?
Двата опита върху „Илюзията” са разделени от 17 години. Българският вариант не познаваше никакви рестрикции по отношение на традицията, водеха ни свободата на творческото въобръжение и липсата на каквато и да било рутина при прочита на текста.
Аз бях дебютант, имах силен интуитивен подход и бях обграден от чувствителни и верни последователи, чиято човешка и творческа енергия довършваше предложените от мен писти и решения. Това беше време на освобождаване, на превръщане на авторитетите в съюзници, на конституиране на интимното като основен механизъм за комуникация. 17 години по-късно, контекстът е много различен не само заради езика и мястото, а най-вече заради преместването на фокуса на интерес към други пространства, криещи се зад този текст. Не можем да прекосим една и съща река два пъти, както не можем да препрочетем един и същи текст с един и същи глас. Новата версия на „Илюзията” артикулира текста и схемата на неговия строеж без никакви волности или съкращения. Т.е. спектакълът се занимава много повече с предложената от Корней структура и следвайки нейните капризи и неочаквани обрати, се опитва да я ситуира в границите на едно съвременно съзнание, легитимирайки по този начин нейната изначална модерност и антиконформизъм. В известен смисъл уважението към текста е много по-академично, докато крайната форма на спектакъла е брутално съвременна. Спектакълът се гради върху едно постоянно напрежение между традицията, издигната в култ във Франция, и свободата на едно реещо се съзнание, което прекосява тази традиция както се прекосява пустиня с неочаквани оазиси.
Всъщност онова „опозиционерство” не е било стратегически самоцелен жест, а просто лекият, демократичен начин на четене, поставяне, алюзиране се е възприемало в онзи контекст като „опозиционерство”. „Заплашен” ли си да се окажеш в ново „опозиционерство” в обстоятелствата на Комеди Франсез?
Не само съм заплашен, но и априори съм поставен в тази позиция. „Илюзията” не е поставяна в този театър от повече от 60 години. Последната й постановка е реализирана от Луи Жуве в най-добрите традиции на френския вербален театър. Очакванията на тукашната публика са силно консервативни и класически – красив декор, добро владеене на стиха, костюми от епохата и т.н. Очевидно е, че не мога да им предложа всичко това или поне не така както би го направил един французин. Това минира ситуацията допълнително и предлага риска тя да бъде прочетена като провокация. В същото време има достатъчно интелигентни зрители, нетърпеливи да видят собствената си класика от неочакван ъгъл. Така или иначе това ще е опит, който ще предизвика дискусия, а вероятно и буйно одобрение, както и несъгласие.
В студентското си представление си се разположил хоризонтално в свободни досягания до обкръжаващите те в момента естетически реалии (Кундера, Мадона, МTV клипове, Иван Пантелеев, Дарио Фо). Запазил ли си в себе си тази свобода и младежко лекомислие? По какъв начин ти се е отразила зрелостта в новата постановка на „Илюзията”?
Мисля, че съм същият, но го крия по-умело. Този път просто си казах – можеш ли да прекосиш така предложения ти кадър, с всичките му условности, традиции, правила, и въпреки това да си останеш себе си. Това беше и една от основните задачи на упражнението.
Как преодоляваш класицистичния текст сега?
Не го преодолявам, оставям го да работи сам – това е едно от преимуществата на големите текстове – те работят сами и понякога е необходимо просто да не им пречиш. Единственото, на което държах, бе актьорите да не пеят текста. Това вече бе достатъчно дестабилизиращо за тях, както и за консервативната част от публиката. Бях убеден, че такава тежка форма на стиха би могла да провокира един вид интимно слушане. Исках да конфронтирам априорната помпозност на формата с органичния процес на слуховото възприятие – нещо като да разглеждаш космоса под микроскоп.
Има една неустановеност, липса на монолитност, изменчивост и нестабилност на реалността и образите в пиесата. С какво съвременно усещане ги четеш? И по какво се различава настоящото им четене от онова преди 17 години?
Този път подходът е много по-концептуален и категоричен в изборите си. Преди 17 години всичко беше като на игра и нейната летлива субстанция заразяваше със своята уязвимост и неочакваност. Там илюзията беше прекрасна, защото беше ефимерна и можеше да обитава единствено пространствата на играта. Тази нова „Илюзия” се разиграва във време, в което легитимността на играта е поставена под въпрос. Като да сме изиграли всички игри и сега вече е дошъл моментът да заплатим за времето, прекарано в игра. Тук има много повече сънища и кошмари, отколкото жизнерадостно отдаване на играта. Днешният свят преживява с много по-малко илюзии и с много повече опасения от онзи преди 17 години. Но и това не е крайният категоричен поглед. Наблюдението е примамено в пространствата отвъд всички тези констатации. Някъде там в бялото, където топлината си отива, а най-горещите ни убеждения и чувства кристализират в изящни форми от лед – колкото по-непотребни, толкова по-красиви…
Теб особено те занимава феноменът на илюзията, играта, условността – както тяхната, така и на реалността. Обикновено предаваш тези свои изследвания през тоталното оттегляне на театралността (която е par excellence еманация на бутафория, измилсица, илюзорност) от актьорската игра. Отново ли си се доверил на този подход?
Да, струва ми се все по-важно и по-важно да откривам изначалната достоверност в жеста на човека, обръщащ се към друг човек, както и на един актьор, говорещ на зрителите. Вярвам, че когато актьорът се откаже доброволно от априорната театралност на изявата си, той се сдобива с много по-силни оръжия за въздействие и контрол над зрителското възприятие. Там някъде започва истинската игра.
Емоцията, поривът, стихийността се оказват по-ценни от дълга, благочестието в този ранен текст на Корней. Това беше важно надмощие за началото на 90-те в България след 45 годишната стагнация на индивидуалността, чувствеността, телесността. Това как го виждаш години по-късно, когато махалото се е завърнало и се изпитват недостици в другата посока?
Явно не сме били достатъчно стихийни, за да си позволим едно дългосрочно структуриране сега.
Как изглежда изместването в гледната точка, в усещането и разбирането на даден текст, когато го поставяш извън и в страната и езика му? Още повече когато си натрупал и житейска биография в тази страна.
Изведнъж се оказва, че има много повече неща, с които си длъжен да се съобразяваш. Но и те са условни в известен смисъл. Прочитът зависи от измененията на собственото ти разбиране или усещане за театър. А то е нещо, което търпи непрекъснато развитие и мутации. Аз съм формиран колкото от психологическата театрална традиция на Станиславски, толкова и от оспорването й в най-несвойствените за нея културни контексти. По някакъв начин успявам да се конструирам чрез непрекъснато поставяне под въпрос на легитимността на мястото, в което работя, както и на това, което създавам. Има места, където не ме взимат насериозно, както и такива, където аз не се взимам насериозно. Предпочитам вторите, те са много стимулиращи.
Въпросите зададе Мирослава Мариянова
За „Илюзията“, сезон 1991/92
„Спектакълът не излъчваше самочувствие, нито налагаше „нови форми“, а просто свидетелстваше по един естествен и убедителен начин как може да се влезе в реално владение на свободата, обявена в началото на 90-те. И така „Илюзията“ провокира театралната среда като цяло, при това без да носи агресивно послание към „стария“ театър. Той не търсеше противници, а съмишленици и приятели…
На кръгла сцена-арена, покрита със ситни бели камъчета, актьорите не толкова демонстрират свободата, колкото я дегустират, еротично опипват границите й…, взимат я в свои ръце, интонациите им са уклончиви, неописателни, неагресивни и сякаш безцелни…Гласовете са снижени, приглушени, сякаш говорят на себе си, освен ако не се надвикват в едно паралелно разказване на няколко гласа, на различни истории и на различен жизнен опит…
Импулсивността на решенията, липсата на идолопоклонничество и имитиране на образци, липсата на „учен“ подход и отказът да се впише в какъвто и да е познат модел на режисьорско поведение, искреността и лекотата, ефимерността на стила бяха обезоръжаващите оръжия на спектакъла. „Илюзията“ беше онзи „еманципиращ“ нов елемент, задвижен в старата система, който разтърси театралната среда и накара критиката да потърси изразни средства отвъд обичайния, схематизиран словоред и нови интелектуални аргументи“.
Из текста на Аглика Стефанова „Два сценични прочита на „Илюзията“ от Пиер Корней в началото и в края на 90-те“ в Изкуство и контекст, Институт за изкуствознание към БАН, С. 2006
{limage}illl1.jpg{/limage}{limage}illl2.jpg{/limage}{limage}illl3.jpg{/limage}{limage}illl4.jpg{/limage}{limage}illl5.jpg{/limage}{limage}snimki-parij.jpg{/limage}{limage}parij071208.jpg{/limage}{limage}parij0712_08.jpg{/limage}{limage}parij07_1208.jpg{/limage}{limage}parij_071208.jpg{/limage}
Емил Марков, актьор
Ако спектакълът за вас е бил някаква заявка за лично пространство, както като театрален, така и като социален жест, как възприемате тази постановка на Галин вече в ролята на зрители, но не и съвсем отстранени?
Навремето (преди 16 години) нашата постановка на „Илюзията“ така провокира „българската театрална общественост“, че всички ни ръкопляскаха бурно, след което ни изхвърлиха от театъра. Сега Галин провокира консервативната трупа и публика на Комеди Франзес, но те не си и помислят да го изхвърлят. Няма нужда от повече коментар.
Къде усещате най-големите различия между двете представления – вашето и това в Комеди Франсез – естетически, ценностни, смислови?
Ние всички – актьорите Албена Павлова, Радост Костова, Камен Георгиев, Иво Кръстев, Стефан Гуев и аз, режисьорът Галин, сценографът Сашо Смолянов и Иван Пантелеев, който присъстваше на част от репетициите, не работехме заедно върху пиесата, не играехме представленията на „Илюзията“, ние я живяхме, колкото и банално да звучи това. Всяко представление наистина се случваше между нас и то всеки път. Сълзите не бяха от глицерин, смехът не беше театрален, чувствата не бяха наиграни, не си задавахме въпроси за смисъла или средствата… Смисълът беше в нас, в случващото се, в преживяването, в любовта между нас, любовта към това, което правим… И дори в един момент вече стигнахме до такова състояние на духа, че дори и да ги нямаше сцената, костюмите, декорите, нищо… ние пак можехме да създадем и преживеем “илюзията”. Не сме мислили за публиката, но тя винаги беше с нас.
Как виждате израстването на Галин като режисьор? В какво основно се изразява то?
Галин не “израства” като режисьор. Той Е. И това е всичко.
Въпросите зададе Мира Мариянова