„Илюзията” – неуловима, но категорична

Спектакълът „Комическа илюзия” на Галин Стоев е нагло дързък, изключително ефектен и прекрасно чувствен. Има някаква извънредност в това театрално събитие, някакво прекрачване на мярата във всяко едно отношение, което го превръща в епифания. Театралното откровение на Галин Стоев, за което той като че ли се е готвил през всичките тези години.

Текстът на Пиер Корней сам по себе си е извънмерен на класицистичната нормативност, заради което авторът го нарича „чудновато изчадие”. Пренебрегването на триединството и фриволното дестабилизиране на априорно решения протагонизъм между дълга и чувствата в полза на второто превръщат текста в прекрасен повод за режисьорски преобръщания, „опълчвания” и трансгресии. А за лоното на френския културен консерватизъм, бастиона на традицията и музея на вечните културни ценности – Комеди Франсез – това звучи заплашително, лекомислено и самонадеяно. Но Галин Стоев успява да изпълни намерението си, мащабно и смело, с вдъхновяваща интелигентност, чувствителност и въображение – не провокативно и не преднамерено.

Всички знакови системи в театралния спектакъл са доведени до своята пределна граничност, на ръба на която те променят качествата и функциите си. Метаморфозират до своето отрицание или анормално функциониране, девиират от обичайните си предназначения. Текстът, който, бидейки абсолютно запазен в буквата си, е преодолял себе си до неузнаваемост на класицистичния си носител. Сценографията (Саския Лувард и Катрин Баетен) не конструира, разграфява, подрежда, структурира пространството, а отваря неговите възможности до безкрайност – функцията й не е да настанява/приютява, а да разхвърля, да надгражда, да протезира във всевъзможни нива, ниши и разгъвки (това става чрез огледални и стъклени повърхности, мултифункционални конструкции, които разгръщат мащаба и непрекъснато отварят неочаквани и неподозирани перспективи). Музиката (Саша Карлсон) нито илюстрира, нито подсилва, нито саботира визията, както обичайно тя действа, а някак си облича, осветява, намества фокуса на погледа, за да се улови особеното в ситуацията и моментните взаимоотношения, за да се осветли някой фин нюанс на калейдоскопичната „реалност”, постоянно изместваща се към все нови и нови смисли.     

Спектакълът е идейно изграден и технически конструиран на принципа на безкрайното отлагане на същността в отражението. Липсват същности – в човешките идентичности, емоционална, психологическа и физическа среда, в човека и света като цяло и техните взаимоотношения. Съществуват само техни отражения, които постоянно разтварят нови дъна до превръщането на самото отражение в същност. Последната част (на текста), в която се разиграва театралното представление, т.е. отражението на реалността, илюзията par excellence, каквато по дефиниция е театърът, е представена като автентичната същност, първообраза, чиито отражения сме гледали до този момент. В тази част актьорите са абсолютно обезоражени от театралните си средства и актьорски похвати. Оставени са в нелесната задача да преглътнат сценичната си презумпция и актьорски основания, за да оголят максимално натурно присъствие и да следват житейска логика. Тук могат да се нароят философски съждения за съвременното понятие за истинност, същност, идентичност, невъзможността за тяхното обективно присъствие и възприемане, договорните начала на тяхното съществуване. Алюзивно се пресягаме към спекулациите на Жан Бодрияр за реалността като феномен на всеобщо споделяна заблуда, като договореност на дискурсивните формации и превръщането й в хиперреалността на медиата – тоест „реалността” е това, което виждам сега и през тази конкретна медиа.

Галин Стоев казва, че „текстът е посветен на погледа”. Погледът е единица мярка за реалност и това е прехвърлено и в полето на представлението. Погледът осветява, явява, легитимира дадено събитие или емоция като действителни. Извън обсега му идентичността и „реалността” се разпадат, героите и ситуациите губят фокус, за да се формулират по нов начин в момента на следващото им осветляване. „Ефектът на погледа” за удостоверяване на фрагмент фасетъчна реалност метастазира и в зрителната зала. Публиката, която наблюдава спектакъла, всъщност вижда различни неща в зависимост от конкретното си местоположение, което намеква илюзорността на самото представление като обективна реалност. „Реалността” на видимото е заблуда за постигната същност и цялост – оказва се, че всеки гледа/вижда някакво отражение на тази „реалност”, наблюдава различна „илюзия”, която възприема като оптимална истина. Това своебразно превръщане/обръщане на илюзията в същност или в принцип на съществуването, смислообразуването и възприемането и абсолютното доверяване на нейните нелогични и „неразуми” механизми, където „нищо не е това, което е” (по идеята на сънищата, където всичко е илюзия, но се усеща абсолютно реално) е ключ към цялостния подход на режисьора – всичко е обърнато или отразено, като всеки елемент претърпява функционална пермутация (музиката е осветление, дъното на сцената е осветено, а авансцената е тъмна, александринът е повече смисъл и разказ, отколкото напевност и форма). Идентичността на персонажите е ситуационна и временна, според моментните проекции на останалите и важи единствено за конкретната време-пространствена конфигурация. Образите флуидно се щрихират на принципа на неустановеността (и неустановимостта), на преходността, на постоянното изплъзване, преместване, преминаване (каквото е и буквалното им сценично предвижване), като че ли никога не са достатъчно на светло. На сцената се създава усещане за неуловимо присъствие, което постоянно и незабелязано сменя своите състояния и координати, не успява да се определи и да влезе в разпознаваеми очертания. Клендор (Лоик Корбери), Лиз (Жули Сикард), Изабел (Жудит Шемла) са в постоянно приплъзване от ситуация в ситуация, от образ в образ, в хронична неизясненост на идентичността и контекста.

„Илюзията”, която Галин Стоев въобразява във физическото пространство и аурата на „Комеди Франсез”, е колкото ефимерна и летлива в естетическата си плът, толкова и категорична като артистичен жест – пълноценен, обоснован, завършен. Досегашните любопитства и опити с материята на играта, илюзията, условността в представленията на Галин Стоев, задали основното му поле на изследване, откриват най-цялостния си образ в профила на това представление.    

 

Текст Мира Мариянова по интервю с Яна Борисова и Галин Стоев

След края на спектакъла …

Серж Багдасарян (актьор от трупата на Комеди Франсез): Как се чувствате в момента?

Яна Борисова: Много горди и развълнувани! За нас това е много емоционален момент.

Серж Багдасарян: Ние също го чувстваме така. Всичко, правено до този момент, е преповтаряне на добре познатата формула с един и същ мизансцен, начин на разчитане на текст, илюстративни костюми. За първи път някой си позволява да преразгледа тази формула и да преведе текста по нов път. За актьорите също е особено вълнуващо, тъй като те не предполагаха накъде ще ги поведе Галин и докъде ще стигнат.

Яна Борисова: Това, което казвате, засилва усещането за национална гордост, което изпитвам в момента.

Серж Багдасарян: Всеки има нужда от такова чувство. Вие си имате Галин, но не знам сега как ще си го поделим…

Мюриел Майет (административен директор на Комеди Франсез)
на въпроса: „Намирате ли спектакъла на Галин Стоев дързък?”

Аз съм много горда. Това щеще да е дързост, ако спектакълът беше провокативен, а той е много интелигентен. Много се радвам, че Галин е при нас.