Малко след началото на новата година в Берлин не закъсня и началото на фестивалите. Между 8 – 18 януари се състоя 24-тото издание на фестивала за съвременен танц „Танцтаге” („Дни на танца”). Определят го като „невероятен феномен”. Ангелина Георгиева разказва защо.
„Танцтаге“ е основан през 1996 г. съвместно с една от основните фигури-подръжници на независимата танцова сцена в немската столица – Барбара Фридрих, като поема рисковата и важна функция да бъде платформа за изгряващи таланти на хореографи и танцови артисти, установени в Берлин. Днес тя е от особено значение, доколкото градът, с неговите образователни програми и все още сравнително достъпни възможности за финансиране, създаване и показване на танцови продукции, продължава да привлича действащи и бъдещи артисти от цял свят, които търсят своя шанс. А това прави сцената все по-малко обозрима.
„Танцтаге” 2015 и мисията на фестивала
„Танцтаге” е относително малък фестивал. В сравнение с мащабите на останалите форуми за сценични изкуства в страната, той разполага с много по-ограничен бюджет и се случва само на едно място – от 2001 г. това е от най-интересните независими продукционни и програматорски центрове за театър и танц „Зофиензеле”, а представленията, които показва, са по-скоро малоформатни. Но той вече се е утвърдил като стабилна величина и фактор. Това се дължи предимно на факта, че през годините е развил различни подходи за подкрепа на артисти, намиращи се в началото на своята кариера, за да им предостави възможността да се представят пред по-голяма публика и на не по-малко решаващите за бъдещото им реализиране на „пазара” очи на критици и програматори.
Един от тези подходи се изразява в начина на изграждане на селекцията. Тя не се основава на специално поканени готови продукции. Съществена причина за успеха и ефективността на „Танцтаге” спрямо сцената е принципът на „отворената покана” – артистите могат да кандидатстват за участие в него. Разбира се, накрая я има решаващата фигура на куратора, който избира. От тази година тази позиция заема Анна Мюлтер. Зад гърба й стои опит на участник в екипа на театър „Хебел ам Уфер” и на фестивала „Театер дер Велт” 2014, а в средите е позната с нюха си към потенциала на рисковите експерименти и интерес към граничните форми. За тазгодишното издание на „Танцтаге” тя е получила впечатляващия брой от 220 кандидатури за участие. А това дава някакъв поглед върху новите идеи, имена, практики, които напират да се появят на повърхността и да се заявят. В интервю Мюлтер разказва, че първоначално просто е изгледала предложенията, без предварително да си задава тема или да търси следите на определена тенденция. Единственото изискване е убедителност на намерението и реализацията. Оттук фокусът започва да се прояснява от само себе си. Анна Мюлтер го центрира върху наблюдението, че все повече хореографи (като под това се има предвид „правещи танц” в най-общ смисъл, или автори на представления в съвременния танц) идват от различни дисциплини – като например икономика и биомедицина; както и има повтарящ се интерес към популярната култура, клубния и уличния танц или пък поп музиката и нейните идоли; а също и добра подготовка в теорията и във философията. По този начин танцът, обобщава тя, се отваря все повече към нови теми и форми.
„Мира Фукс“, © Damian Stephens
Анна Мюлтер фиксира фокуса на 24-тото издание на „Танцтаге” и първото за нея като куратор върху граничното, върху начина, по който от перспективата на хореографски въпроси се подхожда към различни феномени от съвременната култура. От 220-те предложения тя избира 17 за основната фестивална програма. Сред тези, които успях да видя, две ми направиха впечатление именно заради интересния начин, по който се отнасят към популярната култура и клубния танц, но за тях ще стане въпрос по-нататък. Сега ми се иска да продължа още малко с въведените от Мюлтер подходи на „Танцтаге” да подкрепя изгряващи имена на независимата танцова сцена в Берлин, които представляват интерес за всяка една.
Такъв е и т.нар. „менторски проект”, който новата кураторка поема от предшественика си Петер Плейер и го преструктурира. „За мен е много важно фестивалът да даде нещо на сцената”, споделя тя. Затова продуцира формáта с предизвикателното заглавие „Strip Down to Everything” (нещо като „Оголено до основи”), в който кани 6 хореографи в началото на своята кариера да развият 1:1 пърформанс, или пърформанс за един зрител, под драматургичната консултация на артистичния екип на фестивала. Задачата им е да оголят театралната ситуация до нейните основи, до срещата между изпълнител и публика – какво се случва в нея и какво е възможно?
И още един формат за директно взаимодействие с публиката въвежда тазгодишното издание на „Танцтаге”, който подканя „Да поговорим за танц”. Той е в рамките на интересен изследователски проект на европейската мрежа за развитие на съвременния танц Life Long Burning съвместно с танцовия център към Университета за изкуства в Берлин и други организации. В основата му е все по-разпространеният интерес към т.нар. feedback, или процеса, начина, особеностите и възможни различни методи за даване на обратна връзка към танцово представление, артистична или педагогическа практика. В рамките на „Танцтаге” 2015 тази feedback лаборатория за първи път се насочва към широката публика, към зрителите на фестивалните представления. В стремежа да се преодолее конвенционалния формат на „разговор с публиката”, който поставя артиста в йерархична позиция спрямо „питащия незнаещ зрител”, водещите на „сесиите за обратна връзка” изпробваха различни формати и игрови подходи да предизвикат равнопоставен обмен между двете страни. Основните въпроси, които вълнуват тук организаторите, са как може участието на зрителите в диалогични формати за обратна връзка да доведе до нови разбирания и знание за представленията, за процеса им на възприемане и схващане. А също и на какъв етап от творческия процес е добре да се интегрира гледната точка на зрителя и др. Форматът, на който имах възможност да присъствам, определено беше продуктивен. След края на представлението модератрите се опитаха да създадат непосредствена атмосфера за останалите за разговора зрители, като се приплъзнаха към риска ентусиазмът „да се съберем и поговорим” да се пренапрегне. Но успяха да направят така, че първо да предизвикат разговор за представлението сред самите зрители, които споделяха общи впечатления. След това към тях се присъедини на свой ред артистката, която имаше своите въпроси към публиката и в този ритъм неусетно се създаде наистина интригуващ и обогатяващ двете страни диалог.
©André Uerba.
За общото между „Пролетно тайнство” и хеви метъла, между пърформанса и стриптийза
Сред продукциите от фестивалната програма, които успях да изгледам и то при запълнени в залата места, две от тях се откроиха като особено интересни именно по начина, по който представлението в съвременния танц може да присвоява елементи и направо форми от популярната култура и клубната сцена. На пръв поглед те изглеждат като положени в две крайности. Установената в Берлин швейцарска танцьорка Леа Моер се обръща към традициите на танца и в солото си „Пролетно тайнство” интегрира цитати от оригиналната хореография на Васлав Нижински на едноименния балет наравно с кодове и жестове от музикалната култура на хеви метъла с нейния афектиращ заряд. А в „Мира Фукс” австралийката Мелани Джейм Улф пък взима за тема и изходен материал клубния еротичен танц „лап денс”, който анализира като пърформанс.
Хореографията „Пролетно тайнство” на Васлав Нижински от 1913 г. по музика на Игор Стравински се е вклинила в историята на танца като революционна повратна точка, която поставя началото на модерния балет. Ритмически изключително комплексно построен, движенческият му материал се ползва от прости физически действия като вървене, тичане, въртене, падане, треперене, на които им е придадена абстрахирана форма и структура на ритуал въз основа на фолклорни мотиви, облечени в естетиката на примитивизма. Балетът се основава на езически разказ за придаване на жертва: за да привика обновителните сили на пролетта, една общност трябва да излекува земята и себе си от своите инстинки, като излъчи жена, която да придаде в жертва в омаломощаващ я до последен дъх танц. Тук танцът като ритуал е висша форма на себеотдаване, а жертвата – успокояване на управляващите общността сили, чрез което се подсигурява и нейното просъществуване. Когато вече малко повече от 100 години един хореограф се заема със знаковата партитура и история на този балет, към него веднага се нагласят очакванията да се открие по какъв начин той се отнася към оригинала и към насложената върху него традиция на танца; както и как от съвременна гледна точка борави с ритуалността, къде настанява ритуала в съвремието.
Към тази нелека задача младата хореографка и изпълнителка Леа Моер подхожда дистанцирано и с ирония. На сцената се спуска светлинна табела с думата SACRE, като надпис на шоу програма или като надвисваща над танцовото пространство емблема. В него висят още бутафорни екзотични палмови клонки, препращащи към примитивисткия декор на оригинала. Подзаглавието на солото й по „Пролетно тайнство” е „балет за едно тяло”, като Моер си поставя за цел да въплъти в себе си всички роли, заложени в балета – на 300-годишната старица-пророчица, на мъжете и на жените от общността и накрая на жертвата. Една задача, сходна със съвременния мултитаскинг, който изисква непрекъснато да се преминава от роля в роля. Насложила си голяма черна перука, със силно гримирано лице, напомнящи костюмите на Рьорих в балета на Нижински, тя цитира репертоара от движения и динамики от оригиналната партитура, насича ги и ги преувеличава. Хореографията й като че ли изпълнява класическите принципи, съдържайки отчетливи танцови фрази и отреагиращи на музиката движения. Но в преувеличения начин на изпълнение и иронична направа превръща тази представа в клише. Основната изненада в представлението е във втората част на балета – жертвения танц. За него изпълнителката се появява в блуза с 3-измерно изображение на звяр и в маниера на вокал от хеви метъл музикална група произнася звучащ като заклинателен текст, в който се натрапва фразата „You are going to burn!” („Всички ще горите!”). Архаичният племенен ритуал е реформулиран в кода на общуване на хеви метъл културата, нейните характерни жестове и апелиране към тъмните страни на човешкото, за да предизвика пречистване от тях. Тази своебразна ритуалност на музикалния концерт в начина на призоваване на общностно екстатично чувство изгражда иронична дистанция към функцията и смисъла на ритуала в „Пролетно тайнство” като едно инсценирано въздействие. Накрая дори „падането” в жертва на танцуващото тяло се случва някак по команда и тертип – изпълнителката пада на пода в престорена, неестествена поза, изкуствените коси покриват лицето й, а накрая и дава команда за угасване на осветлението. Ироничният скептицизъм на Леа Моер като че ли парадоксално алармира по-скоро за някаква потребност от автентичен ритуал и начини на изграждане на общностно чувство, иззети в съвременната култура от средствата на инсценирания спектакъл. И въпреки интелигентата й работа с изходния материал и интересния подход, все пак в представлението оставаше впечатлението за нещо незавършено и недостатъчно свързано. Но то е и заявка за една оригинална хореографка, която вече успешно гради своето бъдеще на берлинската и международна сцена.
Едно от най-неочакваните предложения за представление в съвременния танц дойде от австралийката Мелани-Джейм Улф. Тя е ново име най-вече за Берлин, къдего живее през последните години, но нейни пърформанси и видео творби са представяни в различни контексти в Европа и Австралия, включвайки Музеят за съвременно изкуство „Киазма” в Хелзинки, Театър „Хебел ам Уфер” в Берлин, Фестивала за лайв арт в Мелбърн и др. В рамките на „Танцтаге” Мелани-Джейм показа новия си пърформанс „Мира Фукс”. Това всъщност е псевдонимът й на стриптийз танцьорка в един от най-големите клубове в Мелбърн, където между артистичната си дейност е работила в продължение на 8 години. „Мира Фукс” пренася в контекста на театъра еротичния клубен танц, за да го коментира по перформативен начин като физическа практика, като начин на употреба на тялото в една комплексна система на техники на създаване на желание, на интимност, на произвеждане на образи на сексуалността и капитализирането върху тях. „Аз съм тук, за да танцувам за вас”, казва тя от центъра кръга, в който са я обградили около 40-те зрители, докато съблича ежедневното си облекло и облича безцветно майо, едновременно подчертаващо, но и измиващо индивидуалността от тялото. Представлението е построено като фрагменти от видео и на живо изпълнено есе, в което по много интелигентен и премерен, а понякога и поетичен начин Мелани Джейм разказва за нощния клубен живот на своята Мира Фукс, като за коментара си използва актуалния понятиен арсенал на теорията на пърформанса. И междувременно успява да изпълни своята заявка за танц, като преминава през всички желаещи да им изпълни нагледно и лично по достатъчно дискретен и дистанциран начин своя лап денс. И доказа, че в Берлин „Танцтаге” не се бои от провокации.
Ангелина Георгиева
Статията е публикувана във в-к „Литературен вестник“, бр. 6, 2015