Дерида Денс е първият и единствен център за развиване и продуциране на съвременен танц в България, изцяло основан на частна инициатива. Хореографът и режисьор Живко Желязков и арт мениджъра Атанас Маев са се обединили около идеята да сформират екип от артисти, работещи в областта на съвременния танц и театър и да изградят устойчива линия на развитие на този жанр у нас, който не разчита на унаследена традиция поради изпуснатите авангардни и неоавангардни течения. 

Идеята е чрез практически и теоретични захранвания – уъркшопи, ателиета, семинари – средата да се обогати и провокира към творчески изяви, като постепенно се насити и добие релеф, за да стане видима и разпознаваема дори за държавната културна политика. Първият резултал от тези срещи и обмени на умения, знания и енергии е танц-инсталацията „Hack с участието на Петя Мукова, хореографията и концепцията са на Живко Желязков.

Hack” представлява work-in-progress, в която пространството постъпателно се изследва през движение. По-скоро обект на интерес са взаиоотношенията между тялото и пространството, които се променят както в пространството – в рамките на представлението, така и във времето – всяко изиграване е пореден, различен пасаж от пътуването. Идеята на хореографа е не да представи завършен и окончателен резултат на творчески процес, а по-скоро да се впусне в изследване без крайна дестинация на безкрайните възможности за проникване в една привидно фиксирана структура, която всеки път се поддава на намесата и се конфигурира по различен начин, префункционализирайки се. Във всяко следващо представление напрежението/симбиозата тяло-пространство е различна, различен е откликът от страна на тялото към предизвикателствата на средата, а начинът, по който то се пласира в пространството променя/манипулира самото пространство – то се трансформира както в различен партньор на танцьора, така и различен обект на възприятие от страна на публиката. Hack означава да разбиваш или на компютърен жаргон – да разстроиш/преконфигурираш дадена структура или система, като достигнеш и разгадаеш и най-недосегаемите й кодове, които са конституирали същността и функцията й, и ги разстроиш, така че те да не изпълняват адекватно прескрипцията си. Въпреки резките импликации, които се носят от заглавието, придвижването по коридорите на системата – в случая „тялото в пространството” – и паралелно протичащото двустранно трансформиране са плавни и настъпателни, с изследователския подход на човек, който много съзнателно преминава през живота си, с внимание и изчакване на обратната връзка, която средата му връща. Не знам дали това усещане не идва от изпълнението на танцьорката, която, поради липса на достатъчно опит и най-вече на самочувствие в областта на съвременния танц, с вглеждане в детайла и видимо старание преминава през пластическата партитура, така че отделните й фигури се разчленяват и акцентират до разголване на структурата. Изключително тренираното й тяло с малко по-различна танцова биография (Петя Мукова е финалистка на световното първенство по салса за 2007 и е трета на европейското същата година!) умело и технически грамотно изпълнява хореографията с една доза усърдие, която внушава предпазливост в придвижването в пространството. Което пък може би демонстрира определен маниер на живеене.

Разгръщането на хореографията и преместването в пространството позволява алюзията (една от възможните) с преминаване през живота – от раждането до смъртта – и възможните взаимодействия между човека и средата: как тя/той я променя, разкодира я и я пренастройва, „хаква” я спрямо собствените си нагласи и потенции и съответно се моделира вследствие нейните излъчвания. В началото тялото е прилепнало към пода, анимира се в минималистични движения, много прецизни, почти неуловими. Постепенно се изправя, като настойчиво тегне със силата на гравитацията, заради тежестта, която е понесло. Скоро се освобождава от товара и върху пода се изсипва огромна купчина семки. Съвсем бавно и постъпателно тялото се придвижва през пространството на залата, докато достигне до „гора” от препятствия – висящи от тавана бели тръби, преплитащи се като лиани (пространствен дизайн Иванка Колчакова и Пламен Иванов- Fireter). След преодоляването им, настъпва оттеглянето (в трето пространство на залата), където идва редът на равносметките, оглеждането на пътя (танцьорката развива руло, докато цялото легло е в кълба от хартиена лента) и спокойното прислоняване в окончателния завършек (тялото се прибира в плетена ракла, разположена в дъното). В така елементаризиращия ми преразказ, който банализира и буквализира танцовата инсталация, може би се прокрадва усещане за сантименталност и наивитет, заради залавянето на едро с една от най-популярните теми, каквато е жизненият път. Но всъщност това е само рамката, в която е затворен важният за авторите процес на непрекъсната интеракция между тялото и пространството, между човека и  средата и взаимното пренастройване на функции и поведение, което тече непрестанно. Изричното позоваване на жанра „инсталация” подсказва концептуалната обвързаност на танца с пространството и неспособността на чисто пластическата изразност да реализира смисъла.

Публиката следва неотлъчно случващото се, като по този начин също участва в манипулирането на пространството, избира своя гледна точка към процеса и поглъща различни импусли и вдъхновения.

Мира Мариянова

Текстът е публикуван в „Литературен вестник“, бр. 41, 08-14.12.2010