За шести пореден път в Италия се провежда театралният фестивал Съвременна сцена. Той е разположен в четири града Модена, Карпи, Виньола и Рубиера и разполага с 14 различни пространства. Мащабно и същевременно много уютно и добре организираното събитие, което включва в програмата си близо 30 спектакъла.
В продължение на 9 дни се показват едни от най-добрите екземпляри на световния съвременен театър от Европа, Северна и Латинска Америка, Азия. Това шесто издание е посветено на изследването на актуални социални и етически проблеми, които са фактор в световен мащаб – индивидуалните свободи, гражданските права, сблъсъкът между културите. В този смисъл фестивалът е изцяло в съвременния дискурс за инструментализиране на изкуствата, които да оправдават съществуването си с връщане на реална стойност в общността и измеримо подобряване качеството на живот – социален и емоционален.
Определено във фокуса на тазгодишното издание на фестивала беше и последният спектакъл на Галин Стоев „Животът е сън”, копродукция на Théâtre de la Place Лиеж, Théâtre National de Bretagne Рен, Comédie de Genève Женева и La Maison de la Culture Амиен в рамките на програма „Просперо”, проект за европейско културно сътрудничество. Бароковият текст на Калдерон де ла Барка представлява много фина и копринено жива материя, по чиито вълни в непрекъснато приплъзване една към друга, една върху друга се движат отчетливи противоположности. Изключително присъщи на барока. Те обаче никога не си противостоят. По неуловимо вълнистата повърхност не са възможни статични състояния, които да се определят едно спрямо друго и така да се оттеглят в опозиции. Реалността и илюзията, животът и смъртта, действителността и сънят, науката и съдбата, свободната воля и предопределението, мъжкото и женското никога не са двете страни на една бинарна разполовеност. Гениалността и откривателството на този текст е в стремежа за преодоляване на противопоставянето, което отеква с особена актуалност днес – и в естетически и в етически смисъл. Допускането, че линейният ред и означаванията, в които разумът ни е въвел, за да регулират и контролират живеенето, не само не изчерпват света, а даже напротив, ограничават го, „затварят” го, осакатяват го, правят го едностранчив и „недействителен”, е приоритет на 20 век. Още самото заглавие на пиесата на Калдерон „Животът е сън” (1635 г.) назовава тези догадки. А съвременният резонанс на текста е в съзнанието за винаги пагубния конфликт между две истини, смятащи себе си за Норма, тъй като всяка от тях има своите основания и може да се наложи едниствено чрез насилие. Изходът от този конфликт е трансцендирането на противоположностите, вертикалното „излитане” от лабиринта на разума, подобно спасяването на Дедал от примката на собствения му лабиринт, изграден чрез интелекта – полетът. Избягване в огледалния свят, където е закономерно реалността да е илюзия, илюзията да е реалност и нищо не се самоопределя негативно спрямо дргото. За тази цел е нужна появата на ново Съзнание, което не попада в клопките на дуалистичните обозначености – заблуда на ума, временна частна проекция/представа на феноменалната вселена и в този смисъл – неустойчиви, илюзорни, уязвими. Ново съзнание, което държи сметка за вечното движение и преобразуване на енергията, за паралелното излъчване на множество „истини”, равностойни в своята непълноценност.
Режисьорът Галин Стоев като че ли винаги се е занимавал с илюзията,с играта и условността. Липсата на категоричност и устойчивост е неговото поле на вдъхновение. Работи с полутона, нюанса, шриха, отвъд които се разгръщат неподозирани светове. Този текст се е превърнал в поредния инструмент, през който се изсвирва виртуозната режисьорска партитура, изградена върху много крехък актьорски материал заради липсата на сигурни и стабилни субстанции, които да въплъщава. Актьорите имат много сложна сценична конституция – да удържат документален стил в изговарянето на пищен и щедър на украси и извивки бароков текст; да присъстват леко и некатегорично в ситуация и образ, които са в постоянна динамика и повратност; да не изграждат персонажи, а по-скоро да задвижват енергийните потоци на текста, които са в непрекъснато превръщение, леко скулптиращи видимости без да ги фиксират и отчленяват. Като през всеки преминава основна движеща сила, сгъстяваща ядро идентичност, около което гравитира. За Басилио това е разумът и науката, за Сехисмундо – инстинктът за свобода, емблематично изразяващ се в либиден импулс, за Росаура – честта, за Клоталдо – служенето, за Кларин – изгодата и нагаждането, за Астрея и Астолфо – безпринципното „нехайно” сдобиване (със съпруг или престол). Става дума по-скоро за духовни, емоционални и мисловни нагласли, отколкото за завършени и конкретни образи. За да се достигне до ядрото и смисъла на задвижващата енергия на персонажа, а не той да бъде изигран, Галин Стоев е стилизирал образите до тяхната есенция, с няколко щриха в костюма и поведението, без да се съобразява с външни белези, възраст, потекло, занимание. Това са помощни идентификации и роли, клаузи на заслепяващия договор с разума. Действието се разиграва на издължена по хоризонтала – посредством метални конструкции – сцена (сценография Саския Лауард и Катрин Баетен). Създава се усещане едновременно за нескончаемост на потока и за ограниченост на движението. Идентичностите и реалностите преливат една в друга, а понякога се заиграват с идеята за граничност. Сложният многословен текст се лее мелодично, но не и ритмично, целта е театралността да бъде сведена до минимум, да не затруднява и опосредства комуникацията с публиката. Представлението е много стилно визуално, сложно и нюансирано като актьорско присъствие и изключително интелигентно и проникновено в разчитането на текста.
Друго представление, което съдейства на етическия ангажимент на тазгодишната
фестивална формула, е “Black Tie” на Rimini Protokoll. Black tie означава официален код на обличане, който изпълнява по-скоро социални отколкото естетически функции. Един вид протеза, която пределно отдалечава от „органичното”, за да те вкара в роля в някакъв изкуствен ред на съществуване, какъвто е всеки социален ред. Отключват се хипотези доколко това си ти и какво всъщност си ти. Представлението документално изследва и анализира човешката идентичност, разглеждайки я в диалектиката между биологичното наследство, което има и своите културни импликации, и социо-културната среда. Мириям Юнг Мин, корейка по произход, осиновена като бебе от немско семейство и израснала в Оснабрюк, разказва личната си история посредством документи, спомени, лични емоции и обществени събития. Корейка с матерен език немски, отгледана от семейство, което е различно и има съзнание за нейната различност и за „добрината”, която са й сторили, расте с абсолютно съзнание на „чужденка”. Чужденка в Германия и чужденка в страната, където всички са „като нея”. Всъщност представлението се вглежда в огромната бездна, която зейва между „природните” и „културни” пластове самосъзнание, в случай на радикална изкуствена намеса, която причинява тяхното разместване. Това отваря множество научни и етически въпроси. Кой е доминиращият носител на идентичност – генофонда или средата? До каква степен идентичността е предзададена и до каква степен подлежи на изграждане? Кой има право и на какво основание може да се намесва в сложната система на човешкия идентитет? В епохата на генетичните експерименти и технологичното „подобряване” на идеята за „естественост” това са големи дебати. Представлението разгръща и политическа карта – дали, защо и доколко държавата може да решава съдбата на индивида, имплантирайки го в много различна култура. Изключително интригуващо, въздействащо и провокативно представление в мярата на документалното присъствие и „истинското” споделяне без мелодраматизъм и излишна театралност.
Френското представление на Рашид Зануда по текста на Бернар-Мари Колтес „Западен бряг”, също продуцирано в рамките на програма „Просперо”, беше още едно осмисляне на проблема за сблъсъка между индивидуалните светове и културите. Хора – социално, географски и емоционално маргинализирани в покрайнините на системата, обществото, културата се срещат със себе си и с другия във вакумното пространство на невалидното обще-житие. Разстроената хармония и приглушеното съществуване в екзистенциална самота, неразбиране, желание за среща и едновременно невъзможност, отекват като диагноза на съвременното общество. Обилният метафоричен текст не е единственият носител на смисли и внушения. Пространството на сцената е много деликатно пластически скулптирано чрез светлина, цветове, плоскости, обеми, прозрачни стени. Така историята се абстрахира от всякаква разпознаваемост и социални референции и се извежда в сферата на философското. Много наситен, пастелен спектакъл, с внимание към детайла и силно актьорско присътвие – външно обрано, но с тегнеща вътрешна експресия.
Мира Мариянова
Текстът е публикуван в сп. ЛИК, брой 12, декември 2010