Живко Желязков

в разговор с Мира Мариянова

Sofia Dance Week 2011 беше открит с новото представление на Derida Dance Centre, България – съвместна продукция със сп. Едно, Aura Dance Theatre – Литва, Pro Progressione Tanacsabo – Унгария и Младежки театър „Николай Бинев”. Заглавието на проекта е A.S.A. (average speed of answer), концепцията и хореографията е на Живко Желязков, музиката е на Климент Денчев, а видео средата на Сашо Гнома. След изтощителни кастинги за участие в проекта са избрани шестима изпълнители от България, Унгария, Литва, Южна Корея. Derida Dance Centre е първият център у нас за развитие на съвременен танц и е изцяло частна инициатива на мениджъра Атанас Маев и хореографа Живко Желязков. Te се връщат от Испания, където са създали пространство за съвременен танц с международна трупа, с убеждението, че единствено проактивното поведение може да създаде адекватна среда за съвременен танц у нас. След “Hack” това е вторият спектакъл на Живко Желязков в рамките на Derida Dance Centre.

 

Каква е концепцията на проекта?

Проектът “A.S.A.” подкрепен е от Европейската комисия в контекста на проекта „Circle: connecting dance practices in Europe“, който се координира от сп. Едно. Той е част от тренинг програмата на Derida Dance Centre „Пробиотик за съврменния танц в България”, подкрепена от Фондация „Америка за България”. Реализацията на спектакъла е подкрепена от Министерство на културата и от Столична община. Целият проект започна с организирането на кастинг, който беше анонсиран в множество сайтове за съвременнен танц из цяла Европа. Кастингът се проведе в Будапеща и беше много сериозно посетен. От 70 кандидата избрахме 15, от които в крайна сметка селектирахме трима. След това проведохме тридневен уъркшоп-кастинг в „Aura” Dance Theatre – най-старата компания за съвременен танц в Литва, спонсорирана от общината, която вече 25 години поддържа фестивал за съвременнен танц. От там избрахме един танцьор. Проектът предвижда 3 премиери – първата в Литва, с която открива най-големия фестивал за съвременен танц в страната, втората премиера в Будапеща и с третата премиера открива и Sofia Dance Week.

От какво търсене дойде идеята за спектакъла и как се появи заглавието?

Често провокацията идва от нещо много лично – случка, музика или текст. Този път всичко тръгна от едно мое изследване на кожата като най-големия орган. Това, което ме провокира, е как е възможно една толкова тънка граница да разделя две съвсем различни пространства – едното (външното) познато в много по-голяма степен от другото (вътрешното). И двете пространства са населявани от много специфични обекти, които ги характеризират. Във вътрешното пространство на тялото се случват множество процеси, които ние не познаваме, можем да констатираме резултатите им, но не и да разбираме дълбоките им причините и реално протичащите процеси. След продължителен анализ това, до което достигнах и ми се стори много интересно е, че кожата може да бъде като маска, която да не дава информация за процесите, които протичат в тялото ни. В този контекст разглеждаме тялото като фабрика – чрез сетивата си усвояваме информация, която предизвиква вътрешни процеси, които обаче не винаги получават реализация във външния свят. Посоката, в която се развива основната линия на спектакъла е стремежът на всеки един от нас да направи вътрешното си пространство по-обемно, така че максимално пълноценно да познае външния свят. Има една мисъл в йога, че „всичко е едно и едно е всичко”. Спектакълът има лабораторен характер, все още не знаем всички етапи, през които ще преминем в процеса на това разголване. Крайната цел на пътя е разколебаването на тази граница и обединението на различните пространства в стремежа да бъдем по-съвършени и по-съзнателни. Живеем в информационен свят, което налага много високи темпове на приемане и осмисляне на многообразните външни дразнения.

Как възнамеряваш да провокираш това съзнание в танцьорите?

Разделяме пространството на две части, без да имаме буквална физическа граница. Всеки детайл е отразен чрез средствата на видео средата и чрез взаимодействието на телата с тази видео среда, като двете изграждат вътрешно пространство, в което е положено тялото не като физически обект, а като елемент, изграждащ структурата на цялото.

Движенията, до които сте достигнали, напомнят за някаква дигитална разпиляност, която може би в даден момент ще бъде преодоляна в името на изграждането на структура.

Действието тръгва от пустотата. Започваме с натрупването на маса, масата създава материя, движение и взаимодействие. Спектакълът се движи от материалното към сетивното, от физическото към въздушното.

Очакваш ли от танцьорите да преминат през личен процес на осмисляне или по-скоро технически да достигнат до твоята идея?

Ние се движим по схема, за да можем да я изпълним до край или в някакъв момент да я отхвърлим. Не бих искал да я издавам, защото не искам зрителят да гледа спектакъла с предварителна нагласа и да търси конкретни елементи. Целим да провокираме сетивността на зрителя, така че той да може да усети това, което правим, без да е нужно да говорим конкретно за него.

Това е вторият ти спектакъл, направен в контекста на Derida Dance Centre, който отново има отношение към компютърния жаргон.

A.S.A. (средна скорост на отговор) се занимава с това колко бързо успяваме да асимилираме една информация и да генерираме реакция. В този проект ще минем отвъд констатацията на процеси, ще навлезем доста по- надълбоко и ще им предадем по-визуален характер. Ще дам следния пример: имаме един грамофон – той е памет, имаме плоча, на която е записана структурата, мрежата, вселената, която съществува, а иглата е съзнанието – колкото по-развито е то, толкова повече неща ще успеем да прочетем от закодирания материал. В целия си съзнателен живот ние правим опити да разчетем едно съдържание, което вече е на една ръка разстояние в цялото си многообразие и разнопосочност. Ние сме превърнати в потребители и това, което трябва да направим, е да развиваме способността си бързо и ефективно да усвояваме информацията.

Като че ли в спектаклите ти се акцентира на способността на разума да дисциплинира сетивата и да свърши работата.

Да има нещо такова, но аз си давам сметка, че са важни и сетивата и разума. Може би самите ние не си даваме възможност повече да използваме сетивата.

Спрял си се на изключително различни танцьори – като физика, постановка на движение, подход към танца. Това част от концепцията ли е?

Да, именно това беше причината много дълго време да избираме хората. Искахме те да боравят с различни изразни средства. Част от тях имат класическа подготовка, други нямат, едни са по-сетивни, други са повече в техниката. Всчики имат много различни качества, които аз ще ползвам в отделните части на спектакъла, основани на различията в изразните средства. Всеки ще работи в посоката, която най-добре го определя като танцьор и като човешка индивидуалност.

Как развиваш едно движение? Какво задвижва хореографското ти въображение – физическият импулс, концептуалната идея, която се опитваш да облечеш в движение?

Този процес напомня актьорското изграждане на образ, което има два варианта – отвън навътре или отвътре навън. Отправната точка е човек, поставен в определени обстоятелства, в определена среда – не материална, по-скоро сетивна – която аз се опитвам да трансформирам в движение. Анализирайки една ситуация, ти я свеждаш до основни елементи, на базата на които провокираш танцьора или придаваш характер на движението.

Как се ражда музиката в спектакъла? Предварително, паралелно или следва движението?

И музиката и видеото ще бъдат изграждани паралелно с движенията. Авторите им са запознати с посоката, в която работим, без да разполагат с конкретика. Диалогът е на ниво взаимни провокации.

Работиш с хора от различни страни и контексти в съвременния танц. Как преценяш българската ситуация?

Нашите танцьори се различават от чуждите в една определена посока. В чужбина танцът се продава, което в никакъв случай не означава, че е превърнат в бизнес, който се самоиздържа. Но това е по-скоро върпос на възпитание и съзнание, че изкуството е по някакъв начин бизнес и всеки, който се самоопределя като професионален танцьор, наистина има изключително професионално отношение към работата си – поддържа тялото, както и цялостната си психофизика, винаги в готовност за усилен работен процес; организира ежедневието си изключително през професионалните си занимания, започва всеки ден с класове, постоянно и целенасочено развива качествата си. Докато при нас нещата стоят по-различно – ние се определяме като професионалисти на базата на образованието си, а не на заниманията си или отношението към работата. Имам усещането, че в чужбина хората, които се занимават с танц, са по-колаборативно настроени, стремят се да съществуват като общност, независимо дали се харесват или не. Те имат съзнанието, че заедно трябва да градят ситуация. Докато ние – в преодоляването на ежедневните трудности – или не ни остава време или не виждаме необходимост в това да изграждаме заедно ситуацията и да я развиваме. Това, което основно правим, е да се оплакваме и да разчитаме на държавата, без сами да се опитваме да си помогнем.      

 

Интервюто е публикувано в сп. Едно, Есен 2011