свободната сцена на фокус

 „Има такава пиеса” беше едно от новите заглавия на АСТ Фестивал за свободен театър (16-20 ноември, София). В него авторът и режисьор Мартин Вангелов съставя по документални интервюта хипернатуралистичен театър, настанен в опоетизирана театрална среда, изградена в Галерия „Снежана”. Едно представление с кинематографични качества като динамичност на диалога, директност на речта и на актьорското присъствие, което по подобие на познатите от 90те нови бруталисти прави „равносметка” на вулгарната агресия и вътрешното неудовлетворение като феномени не само на социалното, но и на най-интимното общуване днес. За това каква е тази пиеса пише културният журналист Габриела Петрова.

„Има такава пиеса” представя експериментална форма на писане, която рядко се среща у нас. Нейният автор и режисьор Мартин Вангелов, по метода на руската писателка и драматург Людмила Петрушевска, записва 60 часа лични разговори, провокирани между участващите актьори, и създава от тях една пиеса. Получава се интимно споделяне на преживявания, гледни точки и собствени истини. Третират се теми и търсения на съвременния човек със стремеж да се предаде чувствителността на настоящите реалности. Натрупват се посоки на разсъждение, като нито една не е изведена до тотален край и завършек. Развитието на действието и взаимоотношенията на персонажите остават на заден план и така в диалозите, които на моменти преминават в монолози, изпъкват и вниманието се концентрира предимно върху позициите и идеите на героите. От друга страна, интимността на споделеното и навлизането в психологическото пространство на образите размиват границите на сценичното като го превеждат на език, чрез който зрителят се чувства наблюдател на реална ситуация на обсъждане, която го предизвиква да открие своето мнение по темата.   

 

Действието е ситуирано в луксозен бар, където Ева Тепавичарова е Сервитьорката, а Юлиян Петров е Барманът. В късните часове на нощта идват последните клиенти –  те са изпълнени от Делян Илиев, Елизабета Стефановска и Нено Койнарски, а накрая се появява и Даниел Пеев. Техните персонажи нямат имена, биографията им е бегло очертана. Те си говорят за парите, секса, „гъзарията”, самочувствието, насилието, съвременните професии… Направен е опит образите да се изведат до типажи, които да фокусират в себе си различни, но ясно изразени, дори крайни мнения. От друга страна, това отваря възможност на зрителя да съпреживее всяка от тези позиции в търсене на истината – на героите, но и своята собствена.

Срещата им е в една ординерна ситуация за голяма част от съвременното ни общество – пийване в нощен бар. Представлението за момента се играе в малкото пространството на галерия „Снежана”, където условно е обособена сцена. Тези две предпоставки, а и характерът и предметът на разговорите, изграждат близост между сценичното случване и зрителя. Макар и да не е пряко въвлечен, неговата роля варира от наблюдател до участник. Методът на създаване на пиесата води до ефекта да се представя и възприема като своеобразен откъс от действителността. Документалният й материал е поставен във фикционална ситуация и организиран в една непрекъсната канава от говорене, в което се преминава от тема в тема и се навързват истории.

Най-важното за социалната значимост на постановката е представянето на гледните точки към домашното насилие. Срещат се свиделката на насилие Банкерката (Елизабета Стефановска) и преживялата насилие – Сервитьорката (Ева Тепавичарова). Чрез поредица от монолози се пресичат и две крайни позиции – едната обвинява и търси отговорност в жертвата, а другата показва нейното безсилие. Кой е виновен, каква е ролята на жертвата, какъв е изходът? Думите разкриват нещо повече от случки, те позволяват да се надникне в самата същност на проблема. За пореден път оголват душата, когато героят на Нено Койнарски казва: „когато обичаш един човек, ти му гласуваш цялото си доверие и го правиш част от теб самия. Този човек в един момент се обръща срещу теб. И това е все едно ти самият да се обърнеш срещу себе си. Според мен ти първо отричаш, че това се случва. И дори и да не отричаш, се надяваш, че е изключение. И идва големият страх. Не искаш да споделяш с други хора, защото… Как така? Това, на което се доверих в един момент не е това, което е. Тоест, аз самият не съм това, което съм! И външните хора… те си мислят, че проблемът е на нещо външно. Проблемът е изцяло вътре! Ти самият си собственият си проблем! И първо себе си трябва да решиш, преди да решаваш каквото и да е, по какъвто и да е начин”.  Представлението не дава отговор „как решаваш себе си”. Можем само да доловим възможността за изход от болезнените ситуации в разказите на героите.

 Темата за насилието е разработена и в обговаряне на сексуалността.   Героите ни запознават със своите сексуални предпочитания, фантазии и проблеми, като си служат с откровено циничен и вулгарен език . По този начин представлението следва заявеното намерение да „разглежда вербалната агресия и демонстративният цинизъм, като маски, зад които се крие неспособността на личността да изживее каквато и да е истина”(из анотация към представлението). Едновременно с това се постига и разголване чрез езика. Буквализацията и натрапчивостта на думите се превръщат във фон на вътрешни процеси.  Друг е въпросът доколко героите успяват да се разкрият и как това променя тях или събитията. Отделните образи се опитват да акцентират върху себе си, да се изявят, да се докажат и дори да се харесат чрез кратки монолози, които ги описват в дадена желана светлина. Получава се фокусиране върху лицето, което говори, а останалите се превръщат просто в общ фон. Тук обаче, освен достоверното и правдиво изпълнение, от съществена важност е именно начинът, по който се възприемат думите от така наречените второстепенни героии. В тези моменти на откровения и себепоказване на места те сякаш губят непосредственото възприятие на чутото. 

Този подход на центриране на внимнието върху един образ в различните моменти, който напомня за естетиката на киното, създава впечатлението за отсъствието на главни герои, като всеки участник последователно влиза в тази роля. До голяма степен това се припокрива с житейската истина, при която човек преминава постоянно от главно действащо лице във второстепенно. От друга страна, това е и израз на идеята, че всеки човек е един свят и така пиесата дава възможност да се надникне в този свят, дори и той да се окаже само „маска”. Но дали всъщност „личността е неспособна да изживее каквато и да е истина”? Двама от героите в различен контекст казват: „Аз съм истински човек”. „Истинността” на личността е проблематизира, ирознизирана, за да се стигне до „Затова никога не лъжа, но и никога не казвам истината”. Ролите, маските, думите, зад които се крие тя са осветлени от бруталността на езика. А истината може единствено да се назове в тъмното, на скрито, само на себе си.

 Флиртът и съперничеството са двата основни начина, по които се срещат героите, които непрекъснато си разменят жестове и подмятания. Напрежението ескалира, но не от вътрешно натрупване, а ситуационно – провокирано от подхващане на болезнена тема или от нечия реакция. Достига се до разкриване на тайни, до моменти на преосмисляне с потенциал за промяна…  Но, режисьорът изглежда не вярва в нея: „Съвременната преоценка не е свързана с поемане по друг път, различен от този досега. Не става въпрос за рязък завой, а по-скоро за внезапен стоп. Осъзнаване на собствената несъстоятелност”, посочва той в програмата към представлението. В епилога се казва „Ние сме подминати от собствения си живот. И не можем вече да го настигнем. И не, защото вече сме стари, а защото твърде отрано сме се отказали.” Силни думи, които внушават безнадежност и затъване в безизходно и нещастно състояние. Развитието на пиесата подава и друго тълкуване – става ясно, че Сервитьорката се е справила с тежък момент от живота си и е открила изход, че Барманът е осъществил мечтата си, макар тя да не му е дала очакваното щастие, че Шефът се радва на успехи … Дали обаче постиженията им носят щастие и изобщо какво е разбирането им за щастие и пълноценен живот? Стопът е налице, отрезвяването също. Нахвърляните теми и моменти от различните животи в кратката среща на героите по-скоро напомнят за множествеността на истината. Представят действителност на хора, които не търсят дълбоки идеали или сакрални ценности. Поне на думи. Дали наистина има два плана – единият, който е изговорен с цинизъм, и другият, който е стаен в тъмното?  

 

Рубриката „Свободната сцена на фокус” се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”