Самото споменаване на имената от екипа на спектакъла „Гóлем“, чиято премиера се състоя на 15 октомври в ДНК-Пространство за съвременен танц в София, създаде предусещането за нещо специално, още преди да сме видели самото представление. Режисьорката Анна Данкова дълго държи публиката в напрежение, тъй като нейната задълбочена работа отнема време и премиерите й са през няколко години. Но чакането си заслужава, пише Ани Васева.

Две години след представлението на Анна Данкова „Космонавт“ в „Червената къща“,  „Гóлем“ удържа висотата на замисъла, изпълнението и въздействието. Двамата художници на спектакъла – Леда Екимова (костюми) и Станимир Генов (сценография) са сред най-интересните творци от новото поколение във визуалните изкуства. Без да са в центъра на галерийно-кураторското обращение, но и без да изпадат от него, работата им прави впечатление с оригиналността и сериозността си (нека си припомним „Танцуващите кучета“ на Екимова или великолепната изложба „След Воев“ в the fridge, курирана от нея, както и инсталациите „Тихо“ и „Ясно!“ на Станимир Генов). Две от участничките в спектакъла – Ива Свещарова и Виолета Витанова – са добре познати на любителите на танцовата сцена и като хореографки, и като изпълнителки. В творческата биография (като автори или съавтори и изпълнителки) на всяка една от тях можем да открием спектакли, които са от централна важност за историята и развитието на експерименталната сцена в България – като „Огледална фаза“ и „Donna Clara“, „Imago“ и „Void“. Третата изпълнителка – Ирена Цветанова, е част от „Garage Collective“ – група, съставена от млади творци на танца, които вече привлякоха внимание върху себе си. Драматургичният консултант Ghostdog е не само любим автор, но и ключов ексцентричен персонаж на софийския културен живот. Имената на авторите на музиката Петър Пармаков и Йоана Робова (trohi) стават все по-познати на любителите на джаза и електронната музика. С две думи –

нямаше как да не очакваме много от спектакъла, а получихме дори повече от очакваното.

 „Гóлем“ е бавен, внимателен спектакъл, който изисква концентрация и от изпълнители, и от зрители. Местата за публиката са издигнати във височина от едната страна на кръгъл сребрист надуваем дюшек, който лежи изпразнен и спихнат на пода.

Спектакълът започва със затъмнение и в мрака чуваме звук на мотор и мощна въздушна струя. При просветляването виждаме как дюшекът започва да се надига, да шупва, да се изпъва, докато постепенно не заеме пълния си обем – прилича на цвете, или на торта с очертани парчета (оребрението на дюшека), която в центъра си е силно вдлъбната навътре, образувайки своебразен басейн с фуниеобразно дъно. След малко иззад дюшека се подава ръката на Ива Свещарова, която бавно, но трескаво опипва повърхността. Постепенно цялото й тяло изпълзява отгоре и с привплъзване, захващайки се за хлъзгавата повърхност, плътно притисната към нея, се придвижва, все така опипвайки. Напипва процеп в едно от оребренията и рязко пъха ръце вътре, рови във вътрешността му. Малко по-нататък открива втора цепка, но този път напъхва главата си вътре и сякаш се опитва да влезе цялата, удряйки тяло в дюшека с резки, конвулсивни тласъци. Малко по-късно по подобен начин върху дюшека една след друга изпълзяват Виолета Витанова и Ирена Цветанова, които също лазят по ръба му и търсят процепите с ръце. Неспирното, флегматично, но изпълнено с набъбваша истерия движение, допирът с дюшека, който е мек и поддава на натиска и тежеста им, но запазва формата си, бъркането в процепите, създават

усещането за постоянно, незадоволимо желание, за сблъсък с неподатливостта на материята, за затворен свят, пълен с фиксации и чувствителни повърхности.

В един момент забелязваме, че изпълнителките вадят малки розови дъвки от процепите и ги пъхат в устите си. Постепенно движението по дюшека се интензифицира, дъвките се появяват във все по-големи количествата, устите на изпълнителките започват да се препълват. На моменти те изплюват извън дюшека недосдъвкана розова маса, за да освободят място за още дъвки. Нагнетява се съревнование за дъвките, дебнене, напрежение, мръсни номера, боричкане, издевателство. Динамиката на групата е особена – в един момент Ива Свещарова се спуска във вдлъбнатия център на сцената и остава там сякаш заспала, докато другите две продължават да се движат по периферията. По-късно и Виолета Витанова ще „заспи“. А Ирена Цветанова, след като последователно е притискала различни дъвки до носа и устните си, сякаш търсейки верните миризма и тактилно усещане, ще нахлузи латексова ръкавица на едната си ръка, с която бавно ще изтегли сдъвканата маса от устата на „заспалата“ Витанова, ще я смачка между пръстите си и ще я допре до носа и устата си.

Костюмите (черни панталони, бели ризи с процепи на лактите и къси, твърди и разрошени перуки) превръщат харизматичните изпълнителки в група от андрогинни същества, на фона на чието подобие още по-ярко изпъкват различията им. В поведението и на трите има нещо сомнамбулно, хипнотизирано, едновременно хищно и пасивно. Но докато персонажът на Ива Свещарова е грубо-предизвикателен в погледите и позите си, Виолета Витанова се отдава на самовглъбяване със стъклен поглед и налудна усмивка, а Ирена Цветанова целенасочено и хлъзгаво преследва собствени цели. Присъствието им е объркващо. Като материите в спектакъла, то е едновременно конкретно и неясно, твърдо в поведението си, но загадъчно в механизмите си.

Мъртвата материя оживява, а живите тела изглеждат полу-мъртви.

В еврейския мит Гóлемът е същество, създадено от кал или глина, което не може да говори, но което в някои версии на мита може да се съживи с влагането на писмо в устата му. Както Гóлемът е едновременно твърд и мек, подвижен и инертен, жив и мъртъв, задвижван от сила, която е и вътрешна и външна, така и в света на спектакъла материите са податливи на натиск, но и устояващи; партниращи, но пасивни, а трите персонажа са движени единствено от желанията си и могат да заспят/умрат във всеки един момент.

Меката маса, която постоянно се образува и изхвърля от устите им е това, което им дава живот и енергия, обект на желанието им, единствен център на света им. Задействани, като Гóлеми, през устите, трите остават свързани с оралното приемане и отдаване от началото до края. Уж неангажираният тон на спектакъла в действителност винаги е загатнато обсценен, без обаче да преминава границата на вулгарното. Отверстията на устите на изпълнителките и на цепките в дюшека са постоянни входо-изходи, през които протича потокът на безформената маса. Към края на представлението процепите в дюшека са полу-обърнати навън, приличащи на сребристи полови органи, лепкави от захар и пот. Трескавото желание, постоянно самозхаранващо се, вместо да се задоволява, се разтваря още повече от напъхването в устата, предъвкването и изплюването, от ваденето и бутането, от търкането и плъзгането. Няма излаз, защото няма финално поглъщане, няма засищане, няма кулминация.

„Гóлем“ е един от немногобройните спектакли на българската театрална и танцова сцена, които навлизат сериозно, задълбочено в сложна материя и остават докрай на висотата на желанията и любопитството на авторите си, без да се поддават на конюнктурни или други второстепенни съображения.

Ани Васева

 

ГОЛЕМ
Култура аними и ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс

идея и режисура: Анна Данкова 
сценография: Станимир Генов
звук: trohi
костюми: Леда Екимова
с драматургичноto съдействие на ghostdog
участват: Ива Свещарова, Виолета Витанова, Ирена Цветанова

фотограф: Боряна Пандова 

 

Представлението е финансирано от Столична програма „Култура“ на Столична община за 2016 г. и Министерство на културата.