За границите и свободата в танца
Връщаме се към изминалия през лятото 25. Международен танцов фестивал ImPulsTanz (10 юли – 10 август 2008) във Виена, за да обърнем внимание на една нова дългосрочна инициатива – Jardin d’Europe, стартирала в неговите рамки, от която се очаква да произведе интересни и значими фактори и резултати. Тя включва новоучредената европейска награда за млади хореографи в областта на съвременния танц Prix Jardin d’Europe. За нея бяха номинирани 12 продукции, селекционирани от Криста Шпат, и представени в традиционната и разширена програма на фестивала за млади хореографи [8:tension]+ Young Choreographers’ Series. Нейно жури бяха млади танцови критици и теоретици, участници в другия проект към Jardin d’Europe – семинарната програма Critical Endeavour. Интервю с Ани Васева – член на журито.
Ö1 Prix Jardin d’Europe вече е най-високо дотираната (със спонсорство от австрийското радио Ö1) европейска награда за съвременен танц – освен почетните голяма и малка статуетка, изработени от Ервин Вурм, тя включва 10 000 евро и творчески резиденции. В конкурсната програма проличава намерението да се отрази голямото многообразие на посоки на мислене и развитие в танца днес – от инсталационната работа с взривяващи се цигулки „Islamic Violins” на Ибрахим Курайши до по-класически сценични формати, но неотменно превратно употребени. Кураторите на Young Choreographers’ Series обичат да илюстрират „точното око” на тази селекция със световно известния в момента хореограф Акрам Кан, който преди години е бил сред нейните участници, а днес е едно от най-бляскавите и скъпи имена в основната програма на престижния фестивал.
Освен през гледане на спектакли, 11-членното международно жури от млади танцови и културни журналисти премина и през семинарната програма Critical Endeavour. Това е 5-годишен обучителен проект, част от новата европейска инициатива Jardin d’Europe между 10 партньорски организации (Ultima Vez / Белгия, CCN Montpellier / Франция, Workshop Foundation / Унгария, Lokomotiva / Македония, Station / Словения, Art Link / Румъния, Cullberg Ballet /Швеция, Bimeras Culture Foundation / Tурция, Southbank Centre /Великобритания, danceWEB / Aвстрия). Неговата цел е да развива публичния дискурс върху съвременния танц и обмена на най-добри практики, етика и отговорности в сферата на танцовата критика в различните страни и контексти. Първото му провеждане в рамките на ImPulsTanz обхвана 3 седмици под ръководството на Франц Антон Крамер (Franz Anton Cramer, Германия). Сесии с участниците проведоха и танцовите критици Тиаго Бартоломеу Коста (Tiago Bartolomeu Costa, Obscena, Португалия), Жерар Майен (Gérard Mayen, Mouvement, Франция), Джиа Корлас (Gia Kourlas, The New York Times, САЩ), Питер Т’Йонк (Peter T’Jonck, De Morgen, Белгия) и хореографът Хоман Шарифи (Hooman Sharifi, Норвегия).
Ето и първите отличени в рамките на Ö1 Prix Jardin d’Europe;
За изпитване на границите на спектакъла посредством минимализиране на неговите средства Далия Ачин (Dalija Acin, Сърбия) получи за „Handle with great care“ малка статуетка и паричната награда от 10.000 евро
Оливие Дюбоа (Olivier Dubois, Франция) за „Pour tout l’or du monde” получи голямата статуетка и творческа резиденция. В аргументацията се изтъква ироничното заличаване на дистанцията между класическия балет и гоу-гоу танца в солото на Дюбоа.
Ибрахим Курайши (Ibrahim Quraishi, Пакистан/ Холандия) за „Islamic Violins“: творческа резиденция
Айше Орхон (Ayse Orhon, Турция) за „Can you repeat?“: творческа резиденция
Кристина Бланко (Cristina Blanco, Испания) за „cuadrado_flecha_persona que corre“: творческа резиденция
За новите инициативи, за темите, отворили дискусии, за въпросите пред журито и за спектаклите на ImPulsTanz разказва специално за „Нови драматургии” Ани Васева.
Ти беше участник в семинарната програма Critical Endeavour в рамките на ImPulsTanz. Как преценяваш мястото и функцията й в мащабния фестивален контекст?
Critical Endeavour е страничен проект към фестивала и в този смисъл беше сравнително самостоятелен, което има редица положителни черти. Това дава много повече свобода и максимална независимост в решенията (що се отнася до работата като жури). Програмата на семинара беше изработена от нейния ментор – Франц Антон Крамер и включваше малки (като време) уъркшопи с различни журналисти, които се занимават с танц.
Сред обявените цели на програмата е да развива публичния дискурс върху танца. Кои от лансираните от лекторите идеи и практики в танцовата критика се очертаха като способни да изпълнят тази задача и ползотворни?
За мен най-ползотворни бяха сесиите с Питер Т’ Йонк, чиято концепция за писане и мислене за танца беше най-далече от разпространеното журналистическо писане и най-близка до критиката (близка до критиката в етимологически аспект, до кризата, от една страна, и до отделянето, обособяването, от друга). Интересни бяха срещите и с Жерар Майен, но поради практически обстоятелства те бяха много съкратени и недостатъчни. И, разбира се, работата със самия Франц Антон Крамер, който е един от най-сериозните автори, що се отнася до периодичното писане за танц, а и до теория и критика на съвременния танц. Като цяло, всеки от участниците и всеки от водещите идва с различна „творческа биография“ и с различен подход. Моят личен интерес клони към критическо разглеждане на спектакъла в търсене на кризата – на празното пространство, което отваря. Това е подход, приложим основно към спектакли, към които човек има пристрастия, и е трудно приложим в ежеседмична вестникарска колонка с изисквания към обема (твърде малък) и към изказа („да не е сложно“).
Какви интересни критически подходи към съвременния танц разисквахте? До каква степен те се оказваха продуктивни по отношение на спектаклите, които гледахте?
Питер Т’Йонк даде функционално определение за танца (работно) – това е „конструкция, която може да бъде изградена от елементи от всякакъв вид“. Един от участниците коментира, че това може да е и архитектура, да става дума за сграда и, разбира се, е прав, но това определение за мен отразява нещо изключително важно – а именно, че съвременният танц е полето на свободата. Поле, което вече далеч е надхвърлило „движение на тела в пространството“. Поле, което в края на краищата събира онези, които отказват да се съобразят с „изискванията“ на рамката, които тласкат разрива все по-надълбоко, които отварят нови празни пространства. Както и поле на техните епигони, на паразитите върху славата на пионерите, на диктаторите на „новите форми“. Това естествено повишава и степента на сложност на писането за съвременен танц – когато трябва да проследяваш спектакъла в остротата на неговия собствен опит.
Между другото, именно поради тази свобода, поради прекомерното отдалечаване от „движение на тела в пространството“, в момента сменят изцяло облика на една от най-радикалните танцови институции в Европа, която заедно с ImPulsTanz се помещава в MuseumsQuartier – TanzQuartier, Виена. Доколкото има някаква информация по въпроса, директорката Зигрид Гарайс е сменена (както и драматургът Мартина Хохмут), тъй като в тази танцова квартира, издържана от града Виена, „няма достатъчно танц“, няма движения на тела в пространството. Подобни ретроградни сили се проявяваха и по време на фестивала – голяма част от танцьорите-стипендианти на danceweb, правеха демонстрации на недоволство по време на спектакъла на Needcompany „The Porcelain Project”, който вероятно им се струваше твърде несъществен за завършек на фестивала – стилизация, орнаментика, няма достатъчно танц, измишльотини, без „интензивност на живота“ – всичко, обратно на зрелищното емоционално шоу „Menske“ на Ultima Vez, толкова любимо и аплодирано.
„The Porcelain Project“ © Miel Verhasselt „Menske“, Ultima Vez © Martin Firket
Както разбрах от стипендианта от българска страна за 2006 г. – Ива Свещарова, тогавашните „уебъри“ са искали да спрат (!) друг спектакъл на Needcompany, тъй като „не е бил танц“! Споменавам това като пример, че в никакъв случай само България не възпроизвежда вкостенели модели. Реториката ми не е срещу движението и високата техника по принцип. Луиз Льокавалие, Беноа Лашамбр, самите Needcompany (споменавам част от имената, които бяха в програмата на ImpulsTanz 2008, тъй като иначе списъкът би бил огромен) правят много интересни неща на изключително високо техническо ниво, някои от които при желание могат да бъдат сложени в рамката на „концептуалния танц“. С уговорката, че принадлежността към дадено „течение“ никога не е гаранция за качество или за липса на качество. Да не говорим, че ако питаш хора, които са сочени като част или дори пионери на някакво радикално движение, много често отказват да бъдат свързвани с други артисти от „същата област“.
Какви са нагласите сред новото поколение хореографи, отразени в селекцияата на [8:tension]+ Young Choreographers’ Series?
Имаше нещо, което на цялостния фон на фестивала не правеше чак такова впечатление (още повече, че 8:tension+ е официално разграничен като „младите“), но беше показателно – нямаше нито една работа, която да не се заявява като търсене, като деконструкция на формата.
Как достигнахте до критериите, на базата на които да изберете кои спектакли да отличите?
Намерението на кураторката Криста Шпат е било да се обхване максимално широк спектър, що се отнася до вида на творбата. Това, разбира се, много усложни работата ни – как да сравняваш инсталацията на Ибрахим Курайши „Islamic Violins“ с, да речем, Оливие Дюбоа? Също така имаше и още нещо, което повишаваше сложността – при селекцията за фестивала още не са знаели, че работите ще участват в конкурс, т.е. имаше изначално неравенство („състезаваха“ се неща на току-що завършили млади хореографи и звезди с голям опит.) Журито се състоеше от единайсет души. В такава голяма и в нашия случай – разнообразна, група е трудно да се постигне консенсус относно критериите. В смисъл, че имахме различия относно какво е „добра техника“, кое парче има добра драматургия и кое – не, може ли определена творба да се нарече танц или не и т.н. Пък и един критерий винаги е спорен, какъвто и да е той. Затова в крайна сметка ставаше дума за постоянно предоговаряне на току-що договорените положения.
Наградените © David Bergé
Какво според теб означава тази награда?
Наградата, от една страна, са средства (независимо дали това са пари, престиж, резиденция или нещо друго), които отиват у човек, който работи в не особено финансирано поле, за добре свършена работа и в този смисъл е нещо положително. Разбира се, имаше много гласове срещу конкурсния принцип въобще, срещу доминантната авторитетна позиция на журито по дефиниция и т.н. С част от аргументите съм съгласна, но, от друга страна, винаги е добре да се дава възможност за работа на хора, които влагат таланта, работата си и огромни усилия в изкуството и особено в случая – когато повечето от тях са млади и без безкраен набор от възможности.
Кое ти беше най-интересно от [8:tension]+ серията и от официалната фестивална програма? Виждаш ли някакво особено различна посока между двете?
Конкурсната програма се води за млади хореографи – най-вероятно тяхната работа иначе не би имала шансове да стигне до фестивала, който до голяма степен разчита на „имена“ и доста често – на зрелищност. И все пак представлението, което за мен беше най-интересно – „The Porcelain Project” на Needcompany и Грейс Елън Баркли, беше част от официалната програма, а и беше много зрелищно. Представлението със замах се саморазправя с всички „утвърдени“ принципи на какво е това да правиш „радикален“ танц, прави на пух и прах всички очаквания и то без изобщо да се интересува от реакцията. Изключително смела и дори в някакъв смисъл нагла работа, която не се интересува дали ще я сбъркат с това, което деконструира. „The Porcelain Project“ е доказателство, че да си „радикален“ не значи по сцената да се лее кръв, да няма никакво движение, да няма музика или „театрални“ костюми. В този смисъл той е доказателство, че всяка фиксирана форма, че всеки „закон“ е спирачка, че няма нищо задължително. И това бие по позата на псевдо-радикалите (не само от областта на танца). Друг интересен спектакъл за мен беше „Les asistantes“ на Дженифър Лейси – от една страна притежава същия непукизъм на „The Porcelain Project“ (без обаче да има неговия размах), известна степен идиотия (в етимологически коректния смисъл на idiotes, както и в жаргонния) и едно качество, което също споделя с „The Porcelain Project“ – удоволствието.
Не бих си позволила да изказвам категорични мнения за представленията от конкурсната програма, поради ангажимента ми като член на журито и решенията, взети от него. Но бих отбелязала например Islamic Violins на Ибрахим Курaйши като интересен пример за задочно третиране на проблема „движения на тела в пространството“ (без това да е основния фокус на работата). Или ироничната „история на света“, представена от Мана Депау. Но не ги поставям в някакъв сравнителен режим с останалите творби от 8:tension+
С какво запомни този фестивал?
Желязна организация, комерсиална, но качествена програма и, като не се брои нашият семинар, който е нов и е част от външна програма – недостатъчна критическа мисъл.
А какви са твоите лични интереси в полето на танца?
Танцът ме интересува именно като поле на свободата. Поради смелостта на радикали, които са открили в танца подходящо място за себе си и работата си, днес границите са толкова широки, че на практика почти не съществуват. Това е поле на търсене, поле, в което работи мисълта, което има огромен потенциал – въпреки сравнително малките възможности, що се отнася до отвоювано физическо пространство.
Материала подготви Ангелина Георгиева
Ани Васева (27) е завършила театрознание и магистратура по режисура за драматичен театър в НАТФИЗ. Интересите й са в полето на съвременни театрални практики, танц, драматургия и визуални изкуства. Хореограф е на пърформънса „Присъствия” и режисьор на театралното представление „Свидригайлов”, ТР „Сфумато”. Пише драматургични текстове и критически статии. Видео-инсталации в нейно съавторство са показвани на национални и международни форуми. Участвала е на международни семинари и конференции в Лондон, Берлин, Виена, Загреб и др.