свободната сцена на фокус

„Затъмнение”: когато въпросът „как” е по-важен от въпроса „какво”

В рамките на осмото издание на One Dance Week в Пловдив (17.10 – 1.11. 2015) бяха представени седем международни продукции. Макар и всички да са в сферата на съвременния танц, е почти невъзможно, а може би в случая и ненужно, да се изведе обща тематика или концепция в програмирането им на фестивала. Отличителното в него тази година е наблягането на извънредното разнообразие от съвременни изпълнителски изкуства, движенчески и перформативни практики. Всяко от представленията доказва тенденцията към хибридизация и преливане на съвременния танц с други изкуства в непосредствен и неочакван код. Още от Елена Ангелова за „Затъмнение“ на Компания „Филип Сер“ (Швейцария).

Запомнящ се пример в подкрепа на горното наблюдение е „Затъмнение“ („Blackout“) – спектакъл, създаден още през 2011 г. от родения в Алжир хореограф Филип Сер. Той става известен най-вече с активното си участие в развиването на швейцарската сцена за съвременен танц. Носител на многобройни награди и събрал международно признание, Филип Сер има ясна хореографска концепция и визия за връзката между танца и съвремието ни. Може би поради тази причина и трите представления в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив бяха препълнени със зрители.

В „Затъмнение” въпросът „как” е далеч по-важен от въпроса „какво”. Тук танцьорът присъства не за да „обясни“ едно усещане, а за да го тества, изпита, преживее пред публиката. И най-важният въпрос е как ще се случи това. Не мисля, че представлението констатира или дава точна „рецепта” за съвременния танц. Напротив, според мен то следва собствена логика на вглъбяване във взаимодействията между тялото и светлината, между публиката и сценичното действие, между прецизирания ритъм и спонтанното движение на танцьора.

Намерили свой авторски сценичен език, Филип Сер и неговите танцьори тръгват по пътя на телесните усещания в клаустрофобичните рамки на осветената черна кутия. Пространството, дизайнът и визията са толкова значими, колкото и живите присъствия на тялото. Взаимно те се изграждат в постоянна трансформация на образи и действия – една игра, която обърква възприятията с интензитета на паузата, агресивността на осветлението и находчивостта при цялостната композиция.

Действително, тук жанровото определение „графичен спектакъл-инсталация“ идва на помощ, подсказвайки осмисляне на тялото като елемент от много по-внушителния жест на самото пространство, а пространството – като фигура, конструирана от още по-всепоглъщащата игра на сенките и светлината.

Затворената от всички страни черна кутия е с бял танцов под, по който периодично се разпилява и струпва черен гранулат. Той едновременно изпълнява функциите на обстоятелство, в което изпълнителите се движат, и на материал, от който те конструират визуалната и звуковата среда на представлението.

Те рисуват, докато се движат, и изграждат ритъм във взаимодействието си с пространството. Произвеждат едновременно драматургия, визуална среда и озвучение в поредица от минималистични трансформации. Благодарение на внимателно премислените паузи, всяко движение отеква като удар в напрегнатата клаустрофобична атмосфера.

В известен смисъл „Затъмнение“ общува с тъмнината и се насочва към преформулиране на сянката, черното, тъмното в пространството чрез танцовото тяло. Взаимодействието с черния цвят заявява специфична, ярко отличима естетика спрямо графичната среда. Преживяването от представлението би могло да се сравни със сън, със среща с черно-бели фотографии или филм. Поне при мен черно-бялото действие винаги е свързано с една по-активна концентрация при гледането. Тишината на цветовете осигурява пространство за увеличаване на способностите на другите възприятия.

Като например звукът. Необичаен и конкретен. Плъзгане на пръсти по пода, дишане, хвърляне на черния гранулат и звуците от самите тела при контакта им със стените и пода. Цялото това разнообразие протича като поток от трансформации и метаморфози, точно както и във визуалната среда. Зрителят няма времето да осмисли и даде „обяснение“ на това, което чува и вижда, но действието оставя своите асоциативни следи.

Филип Сер заявява решително своя код на общуване не само с танцьорите и с пространството, но и със зрителите. Разположени точно над главите на изпълнителите, хората от публиката наблюдават прави протичащия в черната кутия експеримент. Подобно на изследователи, ние следим отблизо един процес, в който единственото ни участие е хиперактивното наблюдение и регистриране на промени, логики, идеи и образи. От тази дистанция детайлите в движението и решенията интензивно дразнят и вълнуват зрителските сетива. Дори бихме могли да стигнем по-далеч: изолираните извън кутията на игралното пространство тела обитават по-голямата черна кутия на театъра. Пространството се конструира в жест на повторение на структури, на съществуване в квадратни рамки, които тялото обитава.

Тази идея е една от многото, които пробляснаха в съзнанието ми по време на гледането на „Затъмнение“. Бързи, неочаквани препратки и асоциации се редуват в поредицата от епизоди в представлението. Може би най-неуловимият и деликатен момент в представлението беше качеството на присъствие на танцьорите-изпълнители. Най-силно впечатление ми направи тяхната ангажираност с цялостната естетика. Те се движеха в графичния свят като същества, създадени, за да обитават именно тази среда. Следях тяхната премерена експресия и импулси съвсем отблизо. Забелязах високото ниво на тяхната свързаност. И тримата изпълнители обитаваха не само едно физическо пространство, но и едно и също психофизическо състояние. То се отличава с концентрация и изолираност на движенията, активност и осъзнатост на присъствието. Въвлечени в действието, те изграждаха ритъма на представлението с търпение, поемайки пълната отговорност за визуалната среда, звуковото оформление и интензивното перформативно присъствие.

Елена Ангелова

„Затъмнение”: когато въпросът „как” е по-важен от въпроса „какво” | Елена Ангелова

„Затъмнение”: когато въпросът „как” е по-важен от въпроса „какво”