свободната сцена на фокус

„Квант“ танцът на същността

 photo: Phelia Barouh

Световноизвестният швейцарски хореограф Жил Жобен гостува с представлението си „Квант“ на седмото издание на One Dance Week, което се проведе между 28 август и 6 септември в Пловдив. Авторите на спектакъла го наричат „ода за молекулярната физика за шестима танцьори“. Изключително деликатен и дълбок спектакъл, който демонстрира способността на танца да изразява по особено елегантен начин и най-неизразимото. Своя поглед към спектакъла представя Албена Тагарева.  

 

Точните науки са поле за вдъхновение на артисти от всички области. Обратнотo също е валидно, но достъпността на изкуството помага на науката да се разкрие в  неочаквана светлина пред многобройни зрители. Добър пример за това е математиката – определяна като най-абстрактната наука. Преди повече от тридесет години един учен я представя по различен начин. Математикът Манделброт използва възможностите на компютъра, за да визуализира термина фрактал.[1] В математическия си вид, за неизкушените, този термин и формула почти нищо не означават, но във визуалното си съответствие тези красиви петна с причудливи форми определено ще намерят повече почитатели.  

Взаимодействието между науката и изкуството се оказва изключително любопитно, не просто заради неочаквания резултат, а и заради възможностите, с които изкуството интерпретира тази материя – непонятна за много от нас. От личен опит бих споделила, че среща с подобни произведения събужда любопитството ми относно процесите, протекли в главата на твореца и оформили крайния резултат. Това може би е породено и от личната ми съпротива към точните науки. От друга страна обаче всичко, което за мен е загадка, по някакъв начин обяснява живота, материята и същността ни чрез формули, схеми и цифри. Този абстрактен израз на заобикалящата ни действителност е друга, различна вселена – простираща се отвъд очевидното. Именно способността на изкуството да рефлектира освен върху ежедневието на човека, но и върху всички тези екзистенциални и толкова конкретни формули на живота, го прави необходимо във все по-усложнения ни свят.

Въпросът за сложността също е решен с лекота от изкуството, позволяващо на зрителите да чувстват и да се отдават чрез всичките си сетива. Абстрактността на образите въздейства често на подсъзнателно ниво и събужда асоциации на неподозирани места. Така въздействието на танца често „отлежава“ в нас докато изведнъж нещо не проблесне и не ни накара отново да извикаме образите от сцената.

В съвременния танц съществуват редица примери за подобни влияния и експерименти, един от най-ярките сред които е спектакълът „От плюс до минус безкрайност“ на френската компанията CIE 111, която гостува в рамките на първото издание на фестивала Sofia Dance Week през 2008. Спектакълът, за който ще стане дума, гостува в България отново по покана на платформата ЕДНО, този път в Пловдив. Това разбира се далеч не са единствените примери за подобно взаимодействие, които могат да се посочат, но са достатъчно ярки, за да могат да бъдат съпоставяни.

„Квант“ на швейцарския хореограф Жил Жобен е проект, създаден след резидентска програма в най-големия център за ядрени изследвания CERN (Европейска организация за ядрени изследвания). В спектакъла хореографът и визуалният артист Джулиус Фон Бисмарк дават образ на абстрактните физични понятия. Орелиен Бори – хореограф и артистичен директор на CIE 111, създава трилогия, посветена на основни геометрични понятия. „От плюс до минус безкрайност“ е вдъхновен от правата. На сцената танцьорите „разглобяват“ телата си, преодоляват гравитацията и се промъкват между правите, които се движат самостоятелно.

Танцът на Бори е комбинация от различни елементи, изграждащи на сцената визуално зрелище с помощта на „материализирани” математически понятия. Той преплита телата на танцьорите с форми от геометрията, които се появяват на сцената благодарение на гениалността на сценографа. Жил Жобен изчиства сцената от всичко, без което не може – шестима танцьори и четири лампи. Всичко е сведено до най-малките крайни същности, без които не би съществувал света (не само на спектакъла). Тук науката, провокирала авторите, изглежда като прародител на танца, в който са останали следите от нейните гени и сега тези следи се проявяват пред нас.

Спектакълът е изключително графичен и силно контрастен. На сцената се редуват светлина и мрак, ловко хореографирани от Жобен и Бисмарк посредством люлеещите се големи лампи, наподобяващи осветителни тела в огромно хале. Това пространствено решение изчиства сцената и я оставя в първичния ѝ минималистичен вид – гола, без какъвто и да е декор, предоставяйки цялото пространство на танцьорите. В същото време светлината има ключова и активна роля, както за изграждането на движенията на танцьорите, така и за изграждането на пространството. Сякаш сцената се разгръща освен по хоризонтала, също толкова и във вертикала – по посока на струящата светлина.

photo: Phelia Barouh

Хореографията работи в двете равнини на координатната система – хоризонталната, където е човешкото тяло и неговото движение и във вертикалната – светлината и четирите големи люлеещи се лампи. Шестимата танцьори косвено влизат в диалог със светлинната инсталация. Те не театрализират присъствието ѝ и не се опитват да влязат в диалог или синхрон с нея, както и не нарушават своята равнина. Движенията им са резки и отсечени, редуват се със състояния на покой и затишие. В началото те са разделени по двойки, три групи, предаващи си напрежение. Впоследствие тези двойки се разкъсват и се образуват други групи, разпадащи се на отделни трептящи тела. Вибрациите, които всеки един изпълнител по отделно създава, намират отражение в телата на останалите.

Танцът обаче се случва над земята, във въздуха и между изпълнителите, които успяват да създадат напрежение около телата си и в комуникацията си с другия или с групата. Това напрежение се допълва от динамичното осветление. Инсталацията на Бисмарк използва кръговите движения, които преминават през няколко варианта на ротация. Четирите лампи се люлеят напред и назад, наляво и надясно, две по две, всички заедно и самостоятелно. Плавното поклащане на светлината влиза в интересен контраст с вибриращите тела на танцьорите.

Тази сложна хореография на светлинните петна допълнително поставя пред зрителя още един изключително активен елемент на сцената за наблюдение, както и допълнително поле за размисъл. Фигурите, които танцьорите изграждат, са групови, паралелни на светлинните. Артистите си взаимодействат по между си почти без докосване, а взаимодействието между светлината и техните движения и присъствие на сцената се осъществява във въображението ни. Така само за миг се озоваваме в безкраен коридор, в който вятърът само люлее остатъците от цивилизацията ни, а около тези късчета светлина хаотично потрепват фрагменти живот, готов отново да влезе в кръговрата. Така абстрактен танцът изразява не просто вселената, а най-малките ѝ съставни части – същността. Невидимата материя, изграждаща всичко, с което сме свикнали, всичко, което сме и в което ще се превърнем – само звезден прах.

 Албена Тагарева

 

  Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.