свободната сцена на фокус

Въпросът за избора: разговор по повод IV АСТ Фестивал за свободен театър 

Между 16 – 19 октомври в София се случват две от дългоочакваните тази година събития за независимата театрална и танцова сцена – пленарната среща на международната мрежа за изпълнителски изкуства IETM и четвъртото издание на АСТ Фестивала за свободен театър, който тази година ще е част от артистичната й програма. За първи път за съставяне на неговата селекция бе поканен външен селекторски екип – Калина Вагенщайн (арт мениджър, Фондация „Арт Офис”), Ангелина Георгиева (театрален и танцов критик), Веселин Димов (режисьор, председател на Асоциация за свободен театър), Цветелина Йосифова (арт мениджър, директор на Център за култура и дебат „Червената къща”) и Христо Станкушев (архитект). Те изгледаха 45 заявки за участие, получени в отговор на отворена покана за кандидатстване. От тях трябваше да изберат 16 заглавия. Предлагаме ви един разговор между членовене на селекторския екип за това какво ги водеше в избора, как се случи той и какви процеси в независимата сцена станаха в него видими според тях.

Ангелина Георгиева: Радвам се, че се събрахме за този разговор. Неговата цел е поговорим за процеса, през който преминахме при селектирането на програмата на IV АСТ Фестивал за свободен театър. Той е по-особен от своите предни издания с това, че е част от артистичната програма на пленарната среща на международната мрежа за изпълнителски изкуства IETM. Струва ми се важно да видим как това се отрази на принципа на селектиране, да дадем малко яснота върху мотивите, които са ни водили в избора и какво избраните и кандидатствалите за участие проекти казват за българската независима сцена в изпълнителските изкуства към настоящия момент. Всеки от нас досега е участвал в програмиране, журиране и т.н на различни събития и дори в различни изкуства – театър, танц, кино, архитектура, и е интересно да поговорим за предизвикателствата и особеностите на тази селекция. Аз ще съм в двойната функция на участник в селекторския екип и на нещо като модератор, или „подстрекател” на разговора ни. В началото бих искала да помоля Веско Димов да разкаже защо тази година Асоциацията за свободен театър реши да промени процедурата по програмиране на АСТ Фестивала и за първи път да повери избора на външен екип. Кое доведе до тази потребност и как се спряхте на участниците в него?

 

Веселин Димов: От една страна, защото не го бяхме правили досега. Първите две издания бяха програмирани на демократичен принцип, заимстван от международния радиофестивал в Берлин, при който самите кандидат-участници избират чрез гласуване кои представления да бъдат включени в афиша. Програмата на третото издание на фестивала беше решена от хора, които вече бяха участвали в предните две. Т.е. досега не сме имали вариант с външен екип.  От друга страна,

 

от значение беше мащабът на събитието IETM.

 

С оглед на него беше опасно и рисковано изборът да се повери на един човек, а и нямаше кандидатура, около която всички да се обединят. Но също и самата IETM инициатива не е еднолична, тя не може да се случи, ако няма екип от хора. И така на общи събрания на Асоциацията за свободен театър решихме за програмирането на тазгодишното издание да поканим петчленен селекционен екип. Моето име беше предложено, тъй като аз се наех да бъда организатор на пленарната среща на IETM в София. Затова и нямах право да кандидатствам за участие на фестивала с представление, което ме правеше подходящ за тази роля. След това бяха предложени имената на Калина Вагенщайн и на Цветелина Йосифова. Те бяха приети единодушно, тъй като Фондация „Арт Офис” ни подпомага в организирането на фестивала и на IETM срещата, а Цвети Йосифова е от организаторите на предишната среща на IETM в София ( през 1996 г. – бел.ред.), от които ние поемаме щафетата и продължаваме делото. Тя е и мениджър на мястото, което представя в София най-много независими артистични продукции. Така че беше тя категорично избрана. За останалите две места имаше идея да са за човек, „който разбира от танц”, и за човек, който е извън театралните среди. И така, Ангелина и Христо, вие спечелихте в тези категории. В тях имаше и други имена, които няма да споменавам. Имаше гласуване, посредством което избрахме петима души.

 

Христо Станкушев: Ангелина е човекът, който „разбира от танц”, аз съм човекът, който „не разбира от танц”. (Смее се.)

 

Веселин Димов: Ти си интердисциплинарният човек в журито.

 

Калина Вагенщайн:  Христо беше важното ни критично око, защото всички сме много „набъркани” в тази среда и имахме голяма нужда от страничен поглед.

 

Ангелина Георгиева: Ти чувстваше ли се „страничен поглед”?

 

Христо Станкушев: Със сигурност доста по-външен, отколкото всички останали в екипа, които ежедневно и от години се занимавате с това. Действително единственият ми предишен опит в тази сфера беше, когато с Ангелина и с Ида Даниел тази година бяхме жури за наградата „Икар” за съвременен танц и пърформанс. Тогава на мен лично ми беше забавно, защото си направихме един отворен механизъм, по който да вземем решенията, тъй като реално нямаше никакви разписани критерии или предварително зададени принципи. Тогава това беше интересно. Сега, да, може би наистина имам външен поглед и, надявам се, това да е било полезно.

 

 Ангелина Георгиева: С какво смяташ, че твоята позиция се различаваше от тази на останалите, на кое обръщаше особено внимание?

 

Христо Станкушев: Досега съм бил жури най-вече в архитектурни конкурси и срещи и според мен във всички подобни селекции на творчески проекти има общи черти. Винаги може да се изгради една ясна структура, така че човек да може да погледне отвън, да е наясно как се е случил целият процес. Както преди с наградата „Икар”, така и тук за мене беше важно през цялото време да се придържаме към общи правила и да има ясна логика на взимане на решение. Това е, за да може да сме спокойни с резултата, но и да можем да гарантираме на всеки от кандидатствалите участници, че ще успеят да разчетат логиката на решенията, които сме взели – че не са случайни, не са продиктувани от някаква емоция. В тези срещи се опитвах да се въздържам от даване на крайно професионални оценки за сфера, в която не съм професионалист, а по-скоро да се опитаме да структурираме целия процес, така че да е полезен и за в бъдеще като опит.

 

Ангелина Георгиева: След малко ще навлезем по-подробно в неговото дискутиране. Иска ми се да се обърна към Цвети Йосифова, която е като мост между предишната пленарна среща на IETM, която се проведе в София през 1996 г. и чиято артистична програма е изготвяла, и сегашната. Какво според теб отличава целите на тазгодишната артистична програма, от която е част и АСТ Фестивалът, и тогавашната? 

 

Цветелина Йосифова: Опитах да си спомня какво сме правили тогава, когато основно двама души решавахме за програмата. Тя се отличаваше от днешната не толкова по целите си, а по това, че почти изчерпваше продукциите от независимата сцена. За мен това е изключителна разлика спрямо сега и тя отбелязва голямата промяна. Не само, че сега се събираме толкова хора в програмния екип, а че

 

има толкова много хора, които се изразяват в независимата сцена, има достатъчно много хора, за които това е техният начин на живот, на разбиране на изкуството.

 

По отношение на целите на програмата не мисля, че има толкова голяма разлика. Общото между тогава и сега е, че се опитваме да представим сцена, която се случва извън статуквото, извън онова, което е „нормализирано” и „стандартно”. Погледът ни върви повече към „свободното изразяване” или свободата да се изразиш. Преди години опитите в тази посока бяха по-малко на брой. Сега има нови и повече автори, дори не всички се заявяват за такова участие. Това е голяма радост. Отдавам го не само на изминалото време, защото то можеше да е изминало и да няма такава „случка”. До промяната се е стигнало по различни начини – най-вече благодарение на усилията на Асоциацията за свободен театър и на това, което правят различните артистични екипи, които авторстват в това поле. В образованието също настъпи известна промяна. Полето на артистичните и естетически войни е напуснато. Сега се случва по-естествен обмен. Той се случва не толкова на институционално ниво, а главно през хората.  Друга разлика е, че сега хората много по-лесно и повече пътуват. Всеки е едновременно зрител и автор и може да „гледа”, преценява и да трупа опит сам за себе си – бил той артист, програматор или критик. И за изминалите вече 18 години от предишната среща на IETM досега, тези обстоятелства повлияват средата по един по-мек начин. Всеки в своята област може да се изразява и сравнява по-свободно, без акцентът на сравнението да е локалният контекст. Това е голяма промяна.

 

Ангелина Георгиева: Калина, ти си участвала в програмиране на най-различни събития в изпълнителските и кино изкуства. Какво според теб беше най-голямото предизвикателство, с което според теб трябваше да се справим в тази селекция?

 

Калина Вагенщайн: За разлика от Цвети, аз не съм участвала в предишната софийска среща на IETM и нямам този далечен поглед. На мен по-често ми се налага да помагам на изнасянето на независима продукция извън столицата, отколкото на показването й в София. В този смисъл аз имам поглед върху това, което могат да „понесат” и „преглътнат” други по-малки градове, с много по-малък опит в приемането на независимата сцена. И си давам сметка до каква степен е различна ситуацията в София от тази в останалата част на страната, с изключение буквално на 1 – 2 града. За мене беше интересно, че артистите, които работят в София, са в състояние да предложат такова огромно разнообразие от продукции. И както вече се каза, дори това не е всичко, тъй като имаше и хора, които по свои съображения са преценили въобще да не кандидатстват. Ние имахме огромен избор за предварително определениете 16 заглавия, на които трябваше да се спрем. И за мен, както и за Христо, предвид опитът ми досега от различните комисии, в които съм участвала, процедурата е изключително важна. Не, защото тя задава формални граници на избора, а най-вече защото всички могат да бъдат наясно защо и как сме избрали представленията. За мен е много важно всички артисти, независимо дали са влезли в програмата или не, да знаят защо това се е случило. Аз лично се чувствам спокойна, защото за мен всичко беше много чисто и ясно и процедурата беше спазена.

 

Христо Станкушев: Да, всички сме обединени около финалната селекция. Може би най-трудното се състоя в това, че

 

всеки от кандидатствалите проекти беше специфичен и сам по себе си задава отделна категория.

 

Много рядко имаше представления, които могат да бъдат директно съпоставени едно с друго и се налагаше финално да правим избор между различни видове спектакли. В окончателния си вид програмата е достатъчно разнообразна и представителна и всички сме спокойни с резултата.

 

Цветелина Йосифова: Като избираш едно, се разделяш с друго. Това донася известна тъга. Мисля, че при нас този процес беше доста хармоничен. Онова, което зрителите и участниците в срещата на IETM ще видят, изразява в голяма степен не само нашето мнение. То, на първо място, разбираемо се гради на това, измежду което можехме да избираме . На второ място, то е представително за случващото се на независимата сцена.  Според мен, направихме една сполучлива и интересна програма от постъпилите предложения, която показва съвременния облик на театъра и танца. Когато изричам „театър” и „танц” се чувствам малко ограничена, защото в програмата има работи, които надхвърлят жанровите граници на театър и танц. Това е още една разлика, и не само спрямо предишното „тук”.

 

Ангелина Георгиева:  Действително

 

работите са много разнообразни и определено въвеждат нови форми в изпълнителските изкуства у нас.

 

Вече се споменаха някои от водещите за избора цели, които си бяхме поставили за програмата – в общи линии те бяха тя да е разнообразна, представителна и интердисциплинарна. За мен през цялото време стоеше и въпросът как да се обиграе тази двойственост в тазгодишия АСТ Фестивал. От една страна, програмата му следва да функционира като поредно негово издание, насочено към една вече изградена или потенциална местна публика, а от друга – като част от артистичната програма на IETM, която адресира международна публика. С оглед на това си казахме, че има функциите и на шоукейс. В тази логика бяха допустими и представления, които са били представяни на минали издания на АСТ Фестивала или пък препоръчвахме на кандидатстващи формации да се включат с други техни продукции от тези, с които заявиха желание за участие. Как за вас се съотнасяха тези две функции на тазгодишната програма, конфронтираха ли се, как взаимодействат помежду си? Или това изобщо не е особен казус?

 

Калина Вагенщайн: Аз не бих казала, че са се конфронтирали.  По време на разговорите ни непрекъснато се опитвах да си представя какво ще е отношението на един чужд зрител към всяко от представленията.  Вероятно тук ми помагаше и опитът, който имам с програмата „Шоукейс” на МТФ „Варненско лято”. Струва ми се, че е важно да се използва повода, че толкова много чужди театрални професионалисти идват за IETM срещата и те да могат да видят какво се случва в българската независима сцена. Смятам, че тя е дълбоко непозната. И лично аз гледах представленията през тази оптика. Съвпадът на пленарната среща на IETM и АСТ Фестивала е търсен, тя неминуемо оказва влияние върху програмацията му.  

 

Веселин Димов: Действително съвпадът беше търсен и очакван. От тази гледна точка жанровото разнообразие беше важно, както и да се предвиди международният контекст, външното око, да се подберат групи и артисти, които вече са стъпили на своя път и уверено вървят по него.  Може би сега е моментът да споменем и цифрите. Ние разглеждахме 45 заявки за участие, имаше 3 кандидатстващи формации, които със закъснение подадоха своите документи и можем да се поздравим, че не направихме компромис със сроковете. И същевременно имаше още към 8 екипа, които по една или друга причина не кандидатстваха. Т.е.

 

можем да кажем, че в София има около 55 екипа, които правят независим театър и танц.

 

А това не е никак малко. Като цяло ние сега преминаваме през процес, който в западните страни се е случил в края на 70-те и 80-те години, а в по-развитите балкански страни като Словения и Хърватия – през 90-те години. България изпусна възможността за реформа и за демократизиране на изпълнителската сцена през първото десетилетие след промените. Тук независимата сцена се разви и започна да се консолидира някъде от средата на миналото десетилетие.      

 

Ангелина Георгиева: На мен ми направи впечатление, че програмата обединява, условно казано, поне три поколения артисти. От такива, които още през 90-те години решиха да работят извън утвърдените институции като Възкресия Вихърова и Петър Тодоров. След това има една група артисти, която започна да се развива на независимата сцена някъде към средата на 2000-дните години, като Вили Прагер, Ива Свещарова, Стефан А. Щерев, Марий Росен, малко по-късно и Гергана Димитрова, Ида Даниел и др. и най-силно е застъпено поколението, което започна да се утвърждава след 2010 г., представено например от Неда Соколовска, Живко Желязков, да споменем само някои от тях.

 

Веселин Димов: Имаше и един хубав екип, който е много активен през последните три години – театър „Атом”, но те изпуснаха срока. Те са представители на най-младото поколение. 

 

Цветелина Йосифова: Винаги оставам предпазлива при мисленето за хората в термините на различни поколения. Такъв подход към човека и неговото творчество може да е недостатъчен и подвеждащ. Времето е обикновен хронометър. Съществен остава опитът и възможността да го споделяш. Опитът не е непременно генерационно обвързан.

 

При предишната среща на IETM описвахме независимите артисти като хора, които избират друга организационна форма за осъществяване на артистичната си дейност като най-малкото общо помежду им. Вероятно също и за да избегнем клопката на естетическите войни, които тогава бяха неизбежни и много ожесточени. Днес ми се струва, че разнообразието на мотивите на хората да са независими, е още по-голямо.

 

Днес би било ограничаващо и неточно да кажем, че това са хора, избрали друга организационна форма или друга естетика на изразяване. Каквото и да кажем, то ще бъде достатъчно невярно. Спирам до там да изпитам задоволство, че има толкова много случвания, за да можем да избираме и направим интересна програма. Трудно ми е да сравнявам. По-важното е, че има хора и това, което те казват, поражда нов смисъл. Няма нужда да се мисли дали казаното тук ще се разбере, а на друго място – не. В съвременната независима сцена като че ли е важно това, което искаш да кажеш, фактът, че имаш неща за казване, а не толкова „как” го казваш.

 

Калина Вагенщайн: Според мен днес има значение и „как” го казваш от гледна точка на естетиката, а не на организационната структура. Днес възможностите са най-разнообразни – има възможност за копродукции между независими проекти и държавни или общински театри, някои независими екипи вече трайно работят заедно, други се събират само около отделен проект. Едни и същи хора избират да работят на проектен принцип, след което пък работят в държавен театър. В нашата програма има режисьор, който е поставял в най-големия държавен театър, а след това прави едно абсолютно неформално представление в нетеатрално пространство.

 

Според мен сега е важно наистина и естетически „как” казваш онова, което имаш да казваш, и всичко произтича от това накъде те води проектът, който те интересува в момента.

 

Цветелина Йосифова: Действително днес, за разлика от 90-те, помежду нещата и хората в изпълнителските изкуства у нас има повече приемане, отколкото явен антагонизъм.

 

Калина Вагенщайн: В този смисъл намирам за много добра идея, че артистичната програма на IETM срещата не включва само независимата сцена, представена от АСТ Фестивала за свободен театър, но и продукции на държавни и общински театри в София. Защото както независимата, така и институционалната сцена са еднакво непознати навън и фрагментирани. По този начин имаме възможност да покажем на различни международни професионалисти от изпълнителските изкуства цялата палитра на театрален и танцов живот у нас. Като в повечето случаи 8-те софийски държавни и общински театри, които се включват в артистичната програма на IETM извън АСТ Фестивала, се съобразиха с мнението ни кои свои продукции да покажат, макар и техният избор да не беше обект на нашия селекторски екип.

 

Цветелина Йосифова:  А дали целта на тази среща не е и в това да се направи категорична политическа заявка независимата сцена да се сдобие с поне още едно пространство в София?

 

Веселин Димов: Именно, това е много важно. Допреди няколко години вярвах, че свободният театър трябва да се развива като алтернативен театър в системата, да развие успешни регламентирани взаимоотношения в това да „влиза” и „излиза” от държавните и общински структури. Но промяната в политиката от последните три-четири години и актуалната методика на финансиране направи много трудна комуникацията между независимите екипи и театрите, капсулира ги. И от две години вече

 

твърдо вярвам, че независимата сцена ще спечели най-много, ако има едно обособено място и ясно, видимо лице.

 

Това е и една от основните цели на срещата на IETM – да изследваме възможностите в града, които се обсъждат сега за развитие на подобни пространства, да споделим опит и добри практики с наши колеги от цяла Европа на вече създадени и поддържани подобни места, и заедно да помислим, вече като творческа задача, как да създадем и развием такива в София, които и публиката, медиите, изобщо обществото да припознаят като независими пространства, в които професионалисти работят на проектен принцип.  

 

Ангелина Георгиева: Всички тези теми и въпроси, които поставя контекстът на програмата на АСТ Фестивала, безспорно са много важни. Към тях може да се открои и още един. За част от изгледаните за селекцията представления може да се каже, че са новаторски и оригинални. Все пак

 

това което ми липсваше, беше някакво лично откритие. Много се надявах, предвид отворената покана за кандидатстване, то да дойде от друг град, извън София.

 

Но както вече нерядко се подчертаваше, независимата сцена е концентрирана в столицата.

 

Калина Вагенщайн: Да, има много малко изключения на постоянно работещи формации извън София, които по-скоро потвърждават правилото. Танцовата компания „Дюн” в Бургас, кукленият театър „Хенд” в Пловдив и формацията на Петър Тодоров „За Родопите”. Нашата държава е свръхцентрализирана и в тази ситуация, в която и без това е трудно извън официалните форми да се оцелее, е много малко вероятно да можеш да удържиш високо професионално ниво извън столицата. Поне за момента. Бавната промяна на отношението на институциите към независимите артисти става до голяма степен поради натиска, който артистите упражняват върху тях. В София те имат щастието да бъдат достатъчно на брой, за да могат да го прояват. А в по-големите градове на страната той е невъзможен, защото там тези артистите са единици. Едва сега започва да се говори за създаване на коалиции между организации, които работят в областта на културата. В градовете, които успяха да направят общински програми „Култура” за развитие на местните независими организации, все пак има някакви постижения. Трябва да се трупа опит, а това е сложно и минава през сериозен и дългосрочен натиск.

 

Цветелина Йосифова: Моето очакване също беше да бъда изненадана и да видя неща, които не знам, които никога досега не съм  виждала, да срещна идеи и артисти, за които не съм чувала.

 

Това, което много приятно ме изненада, беше начинът, по който са се развили много от артистите, чиято работа следя и познавам.

 

Калина Вагенщайн: Ако и на мен нещо ми липсва, то това също са млади, нови, свежи имена и идеи. Но и натискът върху нас беше много голям. От една страна, нямаше как да не се съобразяваме с факта, че програмата ще бъде гледана и от чуждестранните гости. От друга страна, ние отворихме програмата не само за продукции от последния сезон, но и от последните години. Тук броят на утвърдените хора беше толкова голям, че нямаше вече място за рискови проекти. Ние обсъдихме абсолютно всеки от заявилите желание за участие. Прегледахме всичко, което стигна до нас.

 

Цветелина Йосифова: Важно е да отбележим, че макар за кандидатстването да се изискваше видео-документация от представленията, във всеки случай, в който беше възможно, гледахме продукциите на живо.

 

Христо Станкушев: Да, и в началото избрахме една група от около осем продукции, по отношение на които всички бяхме категорично и единодушно „за”. Като имахме и много различни критерии – вид пространство, начин на структуриране и представяне на проекта, как той общува. Но и нито един от тях не беше окончателен и към всяко от предложенията се подхождаше индивидуално.

 

Калина Вагенщайн: След това обсъдихме една група от представления, по отношение на които някои от членовете бяха „за” и така достигнахме до окончателните 16 заглавия и никак не беше лесно.

 

Ангелина Георгиева: За мен беше много ценно, че имахме възможност да гледаме и онези кандидатствали проекти, които се намираха още в репетиционен, предпремиерен процес и оттам дойдоха две хубави предложения – „Джан” на Фондация „Керигма” и „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени” с режисьор Марий Росен.

 

Калина Вагенщайн: Да, те много силно ни убедиха, като и двамата са също от утвърдените имена.

 

Веселин Димов: Имаше и един трети кръг на обсъждане, в който за съжаление три доста качествени спектакъла – „Малки трагедии” по Пушкин с реж. Деси Боева, „Кафка квартет” на Валерия Вълчева и „Паякът” на една активна формация „Б Плюс”, не можаха да влязат в програмата. Имахме и предложения от български артисти, живеещи и работещи в чужбина, което беше също интересен казус за решаване. 

 

Калина Вагенщайн: Това ще продължи да се случва във все по-голяма степен и трябва да го имаме предвид и да го отчитаме. Артистите стават все по-мобилни и работят на различни места. Това е по-скоро плюс. За съжаление при избора беше ограничаващо и това, че голяма част от продукциите изобщо се случват в „Червената къща”. Нито едно от решенията ни бе предпоставено от мястото му на случване, но

 

програмата отново показва, че има недостиг на пространства за независими театър и танц.

 

Цветелина Йосифова: Всеки избор ограничава, най-малко защото няма как да надхвърли рамките на това, което се е (за)явило, в тази ситуация. В случая с избора ни на неща за АСТ Фестивала, мисля, че това е предимство.Заставам зад всяко от заглавията, които избрахме. Надявам се, че програмата ще бъде убедителна и за зрителите.

 

Ангелина Георгиева: Много ви благодаря за този разговор и за изключително интересните обсъждания и процес, през който преминахме в изграждането на програмата на IV АСТ Фестивал за свободен театър. Дано наистина и публиката да я възприеме за вълнуваща и убедителна!

 

9 септември 2014, София

           

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.