Вим Вандекейбус отново в програмата на Sofia Dance Week

Световноизвестният белгийски хореограф, режисьор, актьор, фотограф Вим Вандекейбус ще представи последната си работа “Monkey Sandwich” в рамките на тазгодишното издание на Sofia Dance Week (23 – 29 септември) буквално дни след световната му премиера. Танцовата публика в България за втори път ще има шанса да преживее интензивния и мистериозен свят на хореографа – режисьор, който тук е миксирал театралната и филмовата медиа, за да изследва взаимоотношението реално-нереално и да обходи всички нива на градската митология.    

   

Първото ви представление от 1987 „What the Body Does Not Remember” изследва тялото, което е загубило органичността си в съвременната цивилизация. Това занимава ли ви все още 23 години по-късно?

Да, разбира се. „What the Body Does Not Remember” изследваше инстинктите, телесните рефлекси, които съвременният живот е приспал. Имаше много малко текст, основното бяха физическите сблъсъци между артистите. Имам общо 26 или 27 представления и във всяко едно се опитвам да изследвам различни проблеми. В последната си продукция „Monkey Sandwich” много залагам на киното, също така работя върху пълнометражен филм, който ще заснема в Южна Африка през 2012. Киното много ме вълнува като изразно средство и често го ползвам в продукциите си. В „Monkey Sandwich” дори бих казал, че преобладава и това, което се случва на сцената, малко се отдалечава от идеята за представление. Един актьор играе на живо и е в постоянна интеракция с филмовата прожекция. Тук телесността присъства по различен начин. Тя винаги е източник на вдъхновение, стига да не се повтаряш. Това, което ме интересува във физикалността, са емоциите, които тя предизвиква, това, което тя може да изрази от вътрешността на индивида. Безразличен съм към физиката като външна изява на технически умения, затова във всяко представление си поставям нови и нови цели, за да я изследвам пълноценно.

По-скоро ви интересува тялото като медиа с театралния си потенциал да изразява идеи, отколкото самото то?

Мисля, че и двете неща ме вълнуват. Дълбоко в себе си аз съм разказвач на истории. Работя по-скоро с метафори, а не толкова с тялото като нещо абстрактно. Тялото е просто знак, той е барометър, той е средство за комуникация. В комуникацията винаги пренасяш някакво съобщение, което не трябва непременно да е поука или послание, може да е просто образ. За мен е много важна емоционалната идентификация, за която киното изключително помага. Филмът в „Monkey Sandwich” не е някаква абстрактна импресия с образи на това или онова. Той си има сюжет, различни хора си разказват истории и попадат в ситуации, като един от тях отчетливо се разпознава като идол. Актьорът на сцената взаимодейства с филмовия образ, като по този начин той не остава абстрактно тяло, а се превръща в средство за осъществяване на графичната и драматургична връзка между двете медии.

Като се има предвид постоянното ви търсене на „автентичността”, „органичността” каква е ролята на киното и фотографията – още една медиа, която отдалечава реалността  – много ранни ваши интереси?

Това е предизвикателството за мен. В последното ми представление филмът има много важна роля. То е по-скоро едно кинематографично соло, монолог с не много текст, взаимодействащ с филма, който е почти пълнометражен. Винаги ми е много интересно да смесвам кино и театър не просто като прожекция на заснети движения, а като реално взаимодействие между живото присъствие и неживия образ, между реалното и нереалното. Хората толкова са свикнали с двуизмерните медии, че на практика са зависими от тях и така реалността става още по-важна. За мен е предизвикателство да съвместявам реално и синтезирано време. Предизвикателство за публиката е да следи няколко персонажа едновременно, които присъстват през различни медии.

„Monkey Sandwich” се занимава с градските истории и легенди. Тъй като вашите представления много често са вдъхновени от причудиливите, мистериозни светове на писатели като Милорад Павич, Пол Боулс, Итало Калвино, Хулио Кортасар какво е странното и мистериозното в градската култура за вас?

Градските митове циркулират в различни култури. Харесва ми метафоричното говорене. Историите ми напомнят притчовото говорене на индианците, които разказват нещо, за да кажат нещо друго. Филмът е съвременен, но хората говорят по този метафоричен начин, в притчи. Цялото общество живее с тези истории без значение дали са истински или не. Реалността е качена на втора степен и е влязла във фантазното. Когато накараш някого да ти разкаже история, веднага разбираш що за човек е. Харесвам хора, които умеят да разказват. Живеем в един виртуален свят на интернет и визуални медии, където живото разказване на истории е отживелица. Харесвам музикантите трубадури, които изпяват своите истории. Обичам хора, които имат някаква истинска страст, които не живеят само в абстракция, които могат да говорят в стихове. Това метафорично говорене е много театрално. Театърът репродуцира истории, в които можем да се разпознаем. В този смисъл филмът е много театрален.

Много често говорите за „реален”, „истински”, за „истинско движение”. Каква е вашата дефиниция за „реален” и мислите ли, че съвременната среда, белязана от симулакрума, е променила идеята за „реалност”?

Това е много обширен въпрос. Емоциите ми са истински. Харесва ми въпроса какво е реално, но не мога да дам определение, би било абсурдно. Може да се каже, че театърът е изкуство на живото, реално присъствие, но в същото време е една измислица. Във филма има поне две сцени, които проблематизират взаимоотношението реално  – нереално. Главният герой е театрален режисьор, който напуска театъра, заради реалния свят, защото в театъра няма нищо истинско, измислицата вече му се струва жалка, но това все пак си остава филм. В този смисъл е интересно да се изследват различните нива на реалност. Много зависи от възприятието, от гледната точка. Актьор, който играе на сцена, е много по-истински от филмов актьор. Това е въпрос на медиа. Затова пък филмовата игра е много по-реалистична от театралната, което е въпрос на естетика.  Актьорите играят, че умират, но изведнъж се сепват и казват: „Аз се страхувам да умра”, което е самата истина и е съвсем реално усещане. Това е много сложен въпрос, с който се опитвам да се занимавам, без да давам отговори.

Проблематизирате ли също и идеята за репрезентация?

Това, което представяме пред публика е артистичен продукт. Между актьори и публика съществува конвенцията за представяне. Хората идват с определени очаквания и ти трябва да работиш с тези очаквания. Понякога се получава, понякога не. Понякога публиката е настроена за нещо грандиозно и зрелищно, а се натъква на нещо семпло или обратното.  Това са напрежения в рамкте на репрезентацията.

Имате един много известен израз, че не трябва да очовечаваме животните, за да поддържаме илюзията за контрол над природата, а по-скоро да анимализираме хората. Как постигате това с вашите актьори и танцьори, които трябва да са перфектни изпълнители и в същото време да се оставят на инстинкта и на естествените си физически нагласи?

Това е стара фраза, която казах преди време. Аз съм син на ветеринарен лекар и животните винаги са ме вдъхновявали. Но единствено хората са способни да имитират. Ние обичаме трансформациите, обичаме да излизаме от ограниченията на собствената си форма или роля. Обичаме карнавалността. Имаме и много истории с животни – за Цар Лъв, за хитрата Лисана, за Кумчо Вълчо. Влагаме символика в животните – черната котка носи лош късмет напр., но черната котка не знае, че е черна. Хората са тези, които влагат смисъл в животинските образи, в този смисъл природата няма съзнание за опасните човешки страсти. Животните следват естествените правила. Аз мога перфектно да имитирам крава, но конят не може да имитира крава, природата се придържа към това, което е. Само ние имаме способността да се абстрахираме, да се дистанцираме от себе си, за да се преобразим в нещо друго. Оттук произхожда и театърът.

Може ли да се каже, че сте в постоянно търсене на същността, която символно идентифицирате с анималистичното? Или не смятате, че тя съществува или че е достижима и всичко е културен конструкт на човека.

Това е много философски въпрос. Аз не се опитвам да давам дефиниции в работата си. За мен творчеството е едно пътуване. Това, което ми е интересно, е да изследвам нещата, да се усъмнявам в тях или да ги утвърждавам. Анималистичното е вдъхновяващо за мен, но не изчерпва заниманията ми. В един момент поставих спектакъл, който се казваше „Little human being” (Малко човешко същество). Той не беше за Бог, не беше за животинското, беше за човека. И толкоз.

Какво ви вдъхновява и какво ви разстройва по отношение на съвременното човешко същество?

Това е много труден въпрос. Живеем в много сложен свят и ми е трудно да генерализирам.  Зависи от условията и от контекста – континента, региона, от нуждите, които различните хора изпитват. Аз пътувам много и се срещам с най-различни хора и нрави.     

Може ли да се говори за лайт мотив във вашето творчество?

Лайт мотивът е,  че винаги съм се занимавал с проблемите за раждането и смъртта. Всичко, свързано с даването и отнемането на живот и случващото се помежду им. Изкуството е израз на това, което ние артистите отчаяно се опитваме да дадем на света. Но светът няма да престане да съществува без нас. Не смятам, че артистът трябва да гледа на себе си като на нещо изключително или на това, което прави като на по-висша форма на живот. Изкуството може да е добро, но може и да е пълен боклук и симулация. Ако разпознаеш в него някаква откровеност и истинност – в което е и неговият смисъл – лесно можеш да се объркаш, че там няма правила. Това не е така. Артистите трябва да се занимават с проблематизиране на въпроси, а не с даване на отговори и предлагане на решения. За мен най-любопитното в изкуството е как ефемерното, неуловимото получава конкретна реализация.

Опасността, насилието, заплахата ви интересуват като социални феномени или ги ползвате за отключване на физическите инстинкти?

Те винаги имат своето социално измерение. Понякога изполвам много наситени, интензивни движения, но аз не ги разпознавам като насилие. По-скоро публката ги вижда така. Преди пет седмици бях брутално пребит на улицата, едва не ме убиха. Това е насилие! В театъра можеш да стигнеш много далеч в посоката на насилието. Театърът трябва да се занимава със сериозните въпроси, не просто да забавлява хората. Насилието е голяма и много обширна тема, която има множество измерения – психологическо, физическо; насилието тук е различно от това в Южна Африка. Проблематизирането на тези въпроси не бива да е демонстративно. Намирам го за много претенциозно да обявиш, че се занимаваш с насилието напр., ти по-скоро се занимаваш с някаква частица от идеята какво би могло да бъде то. Най-добре е да оставиш хората да го почувстват, а не да теоретизираш или да обличаш намеренията в думи. Важно е това, което публиката възприема и усеща.

Какво ви води в изграждането на нов спектакъл? Визия за цялото, идея, която бихте искали да изследвате чрез движения, послание, което искате да отправите чрез танца?

Започвам от някакъв свой личен интерес, след което започвам да проучвам. За „Маймунски сандвич” например първо трябваше да напиша трийтмънт за филма и след това започнахме да работим върху движенията. В това представление няма толкова танцови движения. Човекът, който ще видите на сцената, не е нито танцьор, нито актьор, той е просто много млад човек. Не търсех софистицирани движения, исках да е по-необработено.

Каква е разликата да се работи с актьори и с танцьори?

Актьорите са много по-загрижени за образа, а танцьорът се занимава повече с процеса. Харесвам актьори, които могат да се движат и танцьори, които могат да играят, защото те прекрачват границите. Няма значение дали човекът е актьор или танцьор, важното е да може да се движи.  Не толкова ме интересува техниката, колкото аурата на човека, неговото излъчване. Понякога кастингите са много дълги, особено когато идват много хора. Днес хората са много по-добре информирани и могат да дойдат всякакви от къде ли не, имали сме над 700 човека на кастинг. Преди в Ultima Vez съм работил с едни и същи хора по 8 или 10 години, днес нещата са много по-динамични и хората непрекъснато търсят промяна за себе си. Аз съм много взискателен и често след няколко представления хората имат нужда да се захванат с нещо различно.

През какъв тип тренинг трябва да преминават танцьорите, занимаващи се със съвременен танц?

Съвременните танцьори трябва да преминават през много различни тренинги. Днес те знаят от всичко по малко и малко или много всички си приличат. Понякога изпитвам нужда да работя с хора, които имат малко по-специфични умения, и въпреки това са рефлексивни и към други техники.

Ultima Vez прави много уъркшопи с деца и младежи. По какъв начин смятате това за важно?

Досега съм направил три представления с деца. Първо правя уъркшоп и от него произлиза представление. Правил съм „Едип цар”, като Едип се играеше от 9 годишно момче, другото представление се занимаваше с проблема как децата се формират, противопоставяйки се на родителите си, а третото беше за посланията, които децата отпращат към нас. Следващият ми проект е в Южна Африка, където през 2012 ще излезе мой филм. За него ще използвам много деца и първо ще направя уъркшоп с тях, после може би и театрално представление освен филма.

Какво би ви провокирало да се снимате във филм като актьор?

Ако режисьорът е добър, нямам нищо против. Обичам да ме режисират, защото винаги аз режисирам другите. Вече съм правил няколко малки роли в белгийското кино, играя и в собствения си филм.   

Имате много специално отношение към музиката. Често използвате жива музика на сцената. Какво е перфектното взаимоотношение между тяло и звук?

Музиката е възвишена форма на изкуство, тя е мистериозна медиа. Но перфектността е нещо мъртво. Несъвършенството е тленността и преходността, които ме интересуват. Перфектно е когато вече няма какво да се каже, а в живота винаги има още нещо за казване. Не можеш да опишеш перфектната любов, ако я опишеш значи тя е мъртва.

Какво е ролята на езика и наратива във вашите представления?

Важна. Езикът не бива да е концептуален, по-скоро трябва да внушава, да е като музика, като движение, като вятър, а понякога като скала. Не бива да е само символичен или илюстративен. Ползвам езика не за да изказва нещата, а за да ги скрива. Това е перфектният език за „Monkey Sandwich”, където градските митове не са важни с това, което казват, а с това, което крият.

Въпросите зададе Мира Мариянова      

Част от интервюто е публикувано в сп. Едно, есен 2010  

 

„Маймунски сандвич“ – Вим Вандекeйбус, Белгия

27.09, 28.09 Музикален театър