Режисьорът Гергана Димитрова („36 Маймуни”) посети XI Биенале „Нови пиеси от Европа” във Висбаден (Германия) и специално за „Нови драматургии” откроява някои нови подходи към текста за театър и неговата сценична реализация, регистрирани на най-големия международен форум за съвременна драматургия на континента.
Фестивалът „Нови пиеси от Европа” се провежда през година и през м. юни 2012 г. беше реализирано неговото единадесето издание. Основател и артистичен директор е Манфред Байлхарц, който започва това начинание през 1992 г. в град Бон. С неговото преместване като интендант на театъра във Висбаден през 2004 г. се мести и биеналето. Това е един от най-големите и престижни фестивали за нова драматургия в Европа. Неотлъчен негов сътрудник през годините е и един от най-поставяните немски автори – Танкрет Дорст. През тази година в театрите на Висбаден и Майнц бяха изиграни 54 представления на 31 нови пиеси от 25 страни на 25 различни езика. Зрителите на форума за 2012 г. според статистиката наброяват 7 800 души.
Основният въпрос, който единадесетото издание на фестивала постави е:
Какво наричаме „нова пиеса” днес?
И това е изключително резонен въпрос за фестивал, който представя нова драматургия. Явно традиционната дефиниция за драматургичен текст вече само в малка част отговаря на съвременната театрална реалност. Класическата пиеса доста отдавна не е на дневен ред, а обичайният формат за пиеса с повествование, персонажи, начало, среда и край, причинно-следствени връзки, с преобладаващо диалогично вербализране, автор и пр. се възприема повече като сложно-съставен модул, с чиито елементи театралите варират. Все повече на текста се гледа като на материал за спектакъл и все по-често той се създава и употребява като такъв. Не е рядкост този материал да е предназначен за еднократно използване единствено от творческия колектив, който го е създал, и особено когато включва като съществен елемент в себе си автобиографичността и документалността. По-често обаче „текстописците” се придържат към желанието един текст за театър да може да се използва многократно – т.е. от него да могат да се произведат множество спектакли.
Днес са налице най-различни подходи при създаване на нова пиеса или на „текстови материал”, както и множество разнообразни практики за „ползване” на драматургичния тект, а и на текста въобще. Тази тема е изключително обширна, така че тук ще се спра само на някои примери от фестивала във Висбаден, опитвайки се едновременно да очертая няколко тенденции в съвременната европейска драматургия и театър и да представя част от спектаклите.
„Черно мляко” от Алвис Херманис, Латвия
„Черно мляко“, Нов театър – Рига, Латвия, сн. Gints Malderis
Текстът за този впечатляващ спектакъл е резултат от дълго проучване и наблюдение на живота в латвийските села, проведено от екипа на Алвис Херманис. Тук млякото и кравите са основен фокус и алегория за динамичните необратими процеси, течащи в на пръв поглед спокойното селско ежедневие с развитието на европейското селско стопанство в Латвия. Основен текстови материал са документални разкази на хора, събирани в продължение на две години от цялата страна. Малкото останали баби и дядовци от малките селца, които се разделят с последните си крави, споделят мисли за живота си „преди” и „сега”. Те описват подробно отношенията си с кравите, с които са живели в продължение на години. Сякаш с постепенното отмиране на това естествено съжителство, наложено от новите жизнени стандарти, е осъдено да изчезне нещо съществено от идентичността на Латвия. В спектакъла на Херманис непрестанното превъплъщение на хората в крави и на кравите в хора очертава неразривната връзка между човека и животното като съществена част от селската душевност. „Кравата всичко разбира, само от едно не разбира – от шега.” Реквием за изчезването на селата, за отмиращия селски дух, сбогуване, изпълнено със земния хумор на обикновените хора и неподправената поезия на селска нощ, обсипана със звезди. Представление, което до голяма степен успява да преодолее театралната суета, за да споделя с публиката непосредствено.
„Черно мляко” е пример за пиеса, базирана на документално изследване, чиято структура и съдържание, независимо от едноличния авторски подпис, се оформя съвместно от целия творчески екип по време на работата върху събрания материал. Поредицата от кратки наситени документални разкази, поднесени семпло, но точно и въздействащо, се редуват с движенчески разработени сцени, които също се основават на задълбочени наблюдения и изследвания. (Тук можем да аплодираме актьорите за превъплъщенията им в крави и бикове, доячки, селянки и селяни, улавяйки специфичния характер на позите, жестовете и движенията.) Между сцените няма преки причинно-следствени връзки, те са обединени от общата тема и следват развитието на една по-скоро емоционална, отколкото повествователна линия, разкривайки различни аспекти от селското ежедневие и отношенията между селяните и кравите. Думи и движения изграждат равнопоставено и постепенно един общ пейзаж изпълнен с ярки цветове, заглъхващи звуци и носталгия.
„Нашият клас – една история в 14 учебни часа” от Тадеуш Слободзянек (Tadeusz Słobodzianek), Полша
„Нашият клас – една история в 14 учебни часа”, Teatr Na Woli “Tadeusz Łomnickieg”, Варшава/ Полша, сн. Krzysztof Bielinski
Великолепен текст и добър спектакъл, които разказват с пестеливи и въздействащи средства десет преплитащи се биографии на хора, учили в един клас в малко полско селце през годините между двете войни. Съдбите им се проследяват през неколкократната смяна на режима по време на Втората световна война и след това чак до основаването на Солидарност и падането на комунизма. Историята на Полша през 20. век, люшкаща се между национал-социализма, комунизма, антисемитизма, католицизма, юдейството, шовинизма, емиграцията; история, която пречупва множество съдби и жертва хиляди хора.
Авторът пише пиесата дълго – 3 години, в които изследва множество документални материали за хора, свързани с масовото избиване на евреи в малкото полско градче Йедвабне по време на Втората световна война. Там самите жители на селото изкарват евреите от домовете им и пребиват, изколват и изнасилват голяма част от тях, след което затварят всички останали живи в една плевня и ги изгарят живи. После си присвояват имуществото им. Католическите свещеници не реагират на насилието над евреите по никакъв начин. Само едно семейство укрива евреи, с което си навлича омразата на съседите. Интересът на Тадеуш Слободзянек е вдъхновен от разпалените дискусии в Полша, надигнали се след излизането на книгата „Съседи” от Ян Томаш Грос, както и от журналистическите разследвания на случаи на масови избивания на евреи от полски християни. Пиесата не заема ничия позиция, тя съдейства за придвижването напред на протичащия в момента в Полша процес по промяна на самовъзприятието на самите поляци и смяната на образа им от народ-жертва в народ съ-извършител.
Спектакълът започва с представяне на класа – всеки казва името си, професията на майка си или баща си и какъв иска да стане. В следващите два часа и четиридесет и пет минути (с антракт) подробно и хладнокръвно ни се разказва как историята прави от тези деца предатели, палачи, жертви, убийци, изнасилвачи, бегълци, затворници, отмъстители, емигранти. Голяма част от класа се избива взаимно, а отмъщенията не свършват, докато целият клас не се преселва в „отвъдната” класна стая (буквално сценично решение). Към финала на пиесата Рахелка (прекръстена по-късно на Мариана) казва: „Като умря Владек (нейният съпруг и спасител), ето тогава разбрах, какво е свобода. Най-после се чувствах свободна и можех да бъда себе си. Гледах си на воля телевизия, каквато си исках. Има много неща да се гледат по телевизията. Много интересни филми за животните има. Гледам ги и се опитвам да разбера. Какъв е смисълът на човешкия живот? За животинския е ясно, че има смисъл, но човешкият?”. Един от най-прекрасните актьорски състави, които съм гледала напоследък, заедно с латвийците на Херманис.
„The Blue Boy” от Brokentalkers, Ирландия
„The Blue Boy” / Brokentalkers, сн. Daniel Keane
Тази пиеса е продължение на скандала с разкритията на злоупотребите на католическата църква в Ирландия, като този път на фокус са католическите домове за сираци. Оказва се, че градската легенда за „блу бой” (от англ. – „синьото момче”, наречено така заради синята униформа или посинелите устни) – сирачето, намерено мъртво, чийто дух витае в града и с което често плашат децата в Ирландия, почива всъщност на действителни факти. Основавайки се на разследване на реални събития, двамата режисьори разказват за известен католически дом за сираци, в чиято близост израства единият от тях. „Още от дете знаех, че зад тези стени се случват ужасни неща”. Смес от документация, интервюта с потърпевши и невероятно въздействаща хореография, чудесно съчетана с музика на живо, ни прави свидетели на зверските злоупотреби на църковното ръководство на дома спрямо децата. Непрестанен бой, психически тормоз, унижения, изнасилвания, постоянен глад, липса на нормално образование – това е ежедневието, за което разказват израсналите зад тези стени. Години наред полицията и цялото ирландско общество бездейства, прекланяйки се пред авторитета на църковните служители. „По-добре е извънбрачните деца да бъдат оставени на грижите на църквата, отколкото да останат с майката” – това казва един от ирландските социални министри през седемдесетте години на двадесети век. Едва през 2006 г. бива заведен съдебен процес срещу ръководството на дома за злоупотреби с подопечните им деца. Изключително впечатляваща и емоционално въздействаща продукция, която умело съчетава разнообразни сценични средства, за да създаде необходимия за тази пиеса уникален театрален език. Тук възприятията на зрителите трябва постоянно да превключват на различни канали: личен разказ, изпълнена на живо музика, документални аудио и видео интервюта, безмълвни маски, които изпълняват движенчески партитури, представящи заглушаващо всичко човешко насилие, унифицирани детски образи, които крещят на жестомимичен език, но никой не чува техния вик. Въздействието на сместа от тези елементи е сякаш едновременно на рационално и емоционално ниво. То се допълва, без да се дублира и без да стига до наставнически или морализаторски тон. Едновременно пряма, лична и универсална, шокираща, категорична и интелигентна, документална, социална и скандална продукция.
За този спектакъл, бих казала, че „пиесата” се състои колкото от вербален, толкова и от визуален „текст”, като и по двете линии имаме сериозно документално разследване на реален обществен феномен – злоупотребите в католическите домове за сираци в Ирландия.
„A machine to see with” от Blast Theory, Обединено кралство
Blast Theory, A Machine to See With
Изключително интересна форма на представление, в която зрителят е главният герой и изпълнител и от него зависи до голяма степен, колко добър е спектакълът. Представлението е структурирано като градски тур, направляван от гласови съобщения, които всеки получава по мобилния си телефон. Всеки зрител тръгва сам от театъра на 15 минутен ритъм. След първото упътване – да иде на входа на подземния паркинг и да се обади на посочения номер – зрителят научава, че в следващите 40 минути се предвижда да извърши банков обир, че гласът отсреща е запис и не може да отговори на никакви въпроси в случай на нужда, а след това от същия този зрител се иска да декларира, че ще следва указанията като сам поема отговорността за последствията. Според мен именно този казус е ключов за този спектакъл. Не чух да има зрител, който да не е приел тези условия. Всички закупили билет за спектакъла приемат да се включат в преразпределянето на парите от „местата, в които те са ненужни” към „онези, в които има нужда от тях”. Един своеобразен театрален отклик на движението Occupy в стила на Робин Худ, който вдъхновява голяма част от публиката. До банков обир не се стига, но има наистина вълнуващи моменти, като например самозаключването в тоалетните на «Макдоналдс», където получаваш напътствия и скриваш парите си на възможно най-сигурното място. Или разходката на паркинга около черното Волво с мюнхенска регистрация, където се срещаш с партньора си. Накрая всеки зрител е призован да избере някого от улицата на когото да даде пари. Това е доста трудна задача, ако си във Висбаден, защото там всички изглеждат сравнително материално задоволени.
Лично моето мнение е, че ако представлението се беше разположило извън туристическия център, щеше да спечели повече «съспенс».
Ново отношение към реалността.
Предложените тук примери от фестивала „Нови пиеси от Европа” нямат много общо помежду си, но бележат една важна обща специфика на съвременния театър: той развива ново отношение към реалността. Това е свързано както с развитието на нова чувствителност спрямо нея, така и с преформулиране на политическите и естетическите задачи на това изкуство. Вероятно именно с този процес са свързани и новите тенденции в полето на драматургията. Свидетели сме на все по-често използване на документалното, все по-пряко позоваване на реални факти, явления и личности, както и на засилено въвличане на актуалния социален контекст в театралното поле. Сякаш наред с „разказването на истории”, съвременната драматургия преоткрива способността си да влияе върху реалността и нейното възприятие.
Посещението на Гергана Димитрова на фестивала „Нови пиеси от Европа“ във Висбаден е осъществено с подкрепата на Гьоте-Институт в София и Столична програма „Култура“.
Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подрепата на Национален фонд „Култура“.
