В началото на м. юни на XX Международен театрален фестивал „Варненско лято” и в програмата „Световен театър в София” гостува забележителният немски хореограф и изпълнител  Раймунд Хог. Той започва кариерата си като журналист, пишейки профили на артисти, известни личности и аутсайдери за авторитетния немски вестник „Ди Цайт”. Така се среща с Пина Бауш и между 1980 г. и 1990 г. е неин драматург в Танцов театър Вупертал. През последните 20 години Хог развива самостоятелна артистична дейност, в която непрекъснато подновява диалога с миналото на танца и неговата връзка с музиката, През 2001 г. получава Наградата за хореография на Немските продуценти, а през 2008 г. е обявен от списанието ballettanz за танцьор на годината. В България Раймунд Хог гостува с представлението „Един следобед” – соло за Емануел Егермонт. С хореографа разговаря Борис Зафиров.

На едно място казвате, че творческото Ви вдъхновение е повлияно от Пиер Паоло Пазолини.

       Да, от неговите филми, книги, фотографии и рисунки… Навремето писах за тях. Той има едно изречение: „Хвърли тялото си в битка!” То ми даде първия тласък да „хвърля” тялото си на сцената.

Каква беше причината да промените своята професия и от журналистика да започнете да се занимавате с танцова драматургия и хореография?

Стана съвсем естествено. Просто се случи в живота ми. Преди пишех с думи, сега го правя с езика на тялото. Но не беше нещо, което реших изведнъж в даден момент. По-скоро бе следствие от един процес.

Как започнахте да разбирате езика на тялото?

        Когато пишех, гледах много спектакли. Пишех много за театър, пишех много и за Пина Бауш и всъщност така станах неин драматург. В този период тя работеше с най-различни танцьори и с нея имахме възможност да се конфронтираме с най-различни тела на сцената и да намираме подходи към тях.

     Каква е за Вас ролята на съвременното представление? Какво естетическо въздействие се стремите да постигате в работите си?

       Всеки е свободен да прави каквото иска и каквото усеща. Съществуват много възможности да се изразиш и аз приемам различните гледни точки. Така и аз имам своя собствена и съм щастлив, когато хората могат да я почувстват и припознаят. Моите представления са много спокойни; в тях няма видео прожекции, няма насилие. Хората казват, че имат нужда да гледат различни неща от телевизия или от ежедневието. Но аз не създавам идеални светове. Аз помня историята, помня Третия Райх на Германия и фашизма. Както и Хирошима, а сега и Фукошима. Но красотата на музиката носи в света нещо  много позитивно.   

Значи всеки може да открие собствена провокация?

     Аз не се стремя да провокирам. Понякога хората могат да се почувстват провокирани от тишината и простота в работата ми на сцената или от красотата и емоцията в нея. Един режисьор казва, че истинската провокация на сцената е любовта, защото тя е истинско чувство, докато насилието на сцената никога не е истинско. То никога не убива, при него винаги има граници. Но за любовта няма граници.

Как хората възприемат Вашето изкуство?

 Хората днес са уморени и се връщат към най-същественото. Ако искаш да направиш много хубаво видео в спектакъла си, то струва много пари, които може би липсват. А и е много различно, когато гледаш театър, кино или телевизия. Качеството на гледане и различно. Театърът се състои в обмен със зрителите, в атмосферата на случването.  

Каква беше атмосферата, когато работихте с Пина Бауш?

Това бяха много различни времена. Аз изпитвам огромна наслада като мисля за тях.

Какво щеше да е сега, ако Пина Бауш беше все още жива?

Всъщност тя работеше почти до смъртта си. Две седмици преди да почине създаде последното си представление. Работите й през последните години много си приличаха. Те бяха големи копродукции и лично аз не виждах в тях развитие. Мисля, че тя щеше да продължи в този дух на мащабни спектакли. 

Тя обръщаше ли се към контекста на времето, в което създаваше творбите си?

Тя работеше така, както чувстваше нещата и ползваше много материал, който идваше от танцьорите й. Но например, в Турция тя създаде едно  представление. В Германия живеят много турци. Ние знаем каква е реалността в Турция и най-вече положението на жените. Млади момичета искат да живеят собствен живот, а семействата им не го позволяват. Братя убиват сестрите си за това. В Германия се е случва буквално по улиците. В представлението, което Пина направи в Турция, този проблем изобщо не присъстваше.  А там също хомосексуални биват убивани от семействата им. И  мислят, че така е правилно. Но аз не мисля така. Според мен, когато създаваш едно представление, трябва да разсъждаваш и за непосредствената действителност и контекст. Аз винаги се стремя към това.

Каква е концепцията на представлението „Един следобед“, което показвате на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и в програмата „Световен театър в София”?

.     Това представление се обръща към миналото на произведението „Следобедът на един фавн” и хореографията на Вацлав Нижински. В него сме включили и песни на Густав Малер. В тях става въпрос за смъртта. Има история, но тя е много различна за всеки. Не може да се изрази с думи какво означава. Както Пина казваше „Ако можех да изразя нещо с думи, нямаше да мога да правя танц”. И за мен е същото. В танца мога да изразя нещо по начин, който не бих могъл да направя с думи. 

Как работихте конкретно с музикалните пиеси?

По време на репетиции ние слушахме музиката и аз следях как танцьорът  реагира и как се свързва с нея. Винаги казвам, че танцьорът трябва да изгради връзка с музиката. Тя му казва как да се движи. .

Да разбирам ли, че работата между Вас и изпълнителя се гради на импровизация?

Като цяло не се занимаваме с импровизация. По време на репетиции аз пускам музика и танцьорът има свободата да прави каквото пожелае. След това аз избирам онова, което ми харесва. Опитваме да изградим някаква връзка помежду си и между отделните елементи и накрая в представлението всички е фиксирано. 

снимка: ©Rosa Frank

Повече за Раймунд Хог и неговия спектакъл „Един следобед” – в специалния блок за Международен театрален фестивал „Варненско лято” и програмата „Световен театър в София”

Руриката „Свободната сцена на фокус“ се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“