свободната сцена на фокус
Раймунд Хог: „За моето първо соло нямах пространство. Направих го в хола си, гледайки отражението си в прозореца.”
Немският хореограф и танцов артист Раймунд Хог гостува в рамките на Световен театър в София 2012 с представлението „Един следобед“ – соло за Емануел Егермонт. В него забележителният хореограф продьлжава страстта си да подлага на нови интерпретации класиката на балетния репертоар. Тук отправна точка е музиката на Клод Дебюси от „Следобедът на един фавн“ и историческата хореография на Вацлав Нижински от 1912 г. След представлението, показано на сцената на Младежкия театър, Раймунд Хог се срещна с българската публика. Предлагаме ви записки от разговора с него.
Миналото
Аз съм роден в Германия след Втората световна война и се чувствам дълбоко свързан с историята. Историята трябва да се помни. Ние произхождаме от нея. Друг важен акцент в последните мои произведения е свързан с работата върху класическа музика и танц. Примери за това са „Пролетно тайнство”, „Лебедово езеро”, „Болеро” и „Един следобед”. Тези работи са възможни в много голяма степен, защото аз работя с танцьори с класическо балетно образование.
Писането чрез тела
Изначално аз съм писател, затова мога да се изразявам пишейки. Това, което не мога да изразя думи, го пресъздавам чрез танца. Днес вече не се опитвам да пиша. Пиша само имейли.
Ритуалите
От самото начало на моята работа ме интересуваха ритуалите от различните страни. Силно ме вълнуват японските и източните ритуали изобщо. Ритуалите свързват хората. Днес почти никои не казва – „този ритуал произлиза от Япония, този – от Индия. Това е религиозен ритуал, това не е.” Когато бях във Варна, присъствах на ритуал, който никога не бях виждал преди. Попаднах в много малка църква, където няколко жени поставиха върху една маса предмети, снимка, хляб. Никога не бях виждал това. Всяка култура има своите ритуали, предаващи се през поколенията. А този ритуал имаше конкретен контекст, за който не знам нищо, но ми въздейства много силно, тази бързина, с която се случва – появата на масата, снимката и тогава на предметите. В ритуалите няма място за импровизация.
Публиката
Много често чувам, че публиката е глупава, че не разбира нечие произведение. Аз не приемам това. Публиката може да не харесва или да харесва нещо, но никога не може да е в ситуация да не го разбере. Понякога децата също имат много интересни реакции. Преди няколко години на един фестивал в Загреб показах „Лебедово езеро” и там имаше майка с тригодишно дете. Тя беше писател и по-късно ми написа извинение за това, че дъщеря й вдигала много шум. Написа ми също, че дъщеря й не искала да си тръгне. А детето имаше и много добра интерпретация на спектакъла. Помислих си, че щом едно тригодишно дете може да разбере, може би не е толкова трудно.
Тялото
Хората идват, слушат музиката, но също възниква и конфликт с красотата на тази музика и моето тяло, по-често асоциирано с грозно тяло и аз използвам този контраст. Има хора, които се притесняват да гледат тялото ми на сцената. Те смятат, че такова тяло не трябва да бъде показвано на сцената. Тогава аз много се ядосвам. Това не е насочено срещу мен, а срещу хората, които са различни. Всеки има право да живее, да се изразява, без значение от различните тела, различения цвят на кожата, без значение от сексуалната ориентация, от пола. Не можем просто да кажем, че токова тяло не е допустимо да се показва на сцената или не желаем тези хора в нашата страна. Хората, които ме гледат на сцената, трябва да свикнат с това, защото аз нямам намерение да я напусна. Според една норвежка авторка хората отиват да гледат класически танц, за да могат да се идентифицират с красивите тела на сцената. А хората не искат да се идентифицират с мен, защото не биха желали моето тяло.
Но бих искал да изляза от контекста на изкуството, което се прави от хора с някакви увреждания. Това не е арт терапия. Ние наистина работим много и се стремим да създаваме изкуство, не терапия. Бих могъл да го правя и да изкарам много пари от субсидии и финансирания, но не желая. Не желая, защото по този начин различните хора биват изтиквани в ъгъла.
Репетиции и пространства
Никога не репетирам повече от осем седмици. За „Един следобед” ми трябваха две седмици. Периодът на репетиции не е дълъг. Пина, например, направи „Кафе Мюлер” за десет дни. Аз живея в Дюселдорф и нямам собствена сцена. За моето първо соло нямах пространство. Направих го в хола си, гледайки отражението си в прозореца.
Основно се възползвам от спомените на хората от класически произведения. Правейки „Лебедово езеро”, „Пролетно тайнство”, „Болеро”, знам, че хората имат своите спомени, това са много познати произведения и аз изхождам от това.
Танцьорите идват от различни държави и често всеки от тях остава и за период от няколко дни. С танцьорите, с които работя, не живеем в един и същи град и се виждаме само по работа. Както видяхте и от видеата, които пуснах, те са много различни. По време на репетиция аз ги моля единствено да създадат връзка с музиката и просто я оставям да звучи. Така всеки започва да прави движения, слушайки музиката. Лука Джакомо Шулте, с когото работя повече от 20 години, снима всяка репетиция. Това много ми помага, защото така знам какво сме направили по време на репетиция. Аз заснемам всичко. И това е нещо, което съм научил от Пина Бауш.
Пина Бауш
Хората често ми задават този въпрос – какво научихте от Пина Бауш. Много е просто: по време на репетиция тя никога не коментираше, никога не казваше „това е добро, това не е.” Записваше си през цялото време и по-късно избираше. Но първо приемаше всичко. Много хореографи съдят на мига – това е добро, това е лошо. Пина никога не правеше това, аз също. Тя имаше система – задаваше въпроси на своите танцьори. Това си беше нейният метод. Тя също казваше, че това, което прави, не е школа. Тя никога не правеше уъркшопи. Аз работех с нея по времето, в което тя създаде най-важните си работи. Преди и след мен Пина никога не работеше с драматург. Тогава тя правеше произведения, много по-различни от късните й работи. Отначало на постановките ни идваха не повече от 50 човека, 20 от които си тръгваха преди края. В този период тя направи едни от най-хубавите си неща. „Кафе Мюлер”, например, в което тя танцуваше и по-късно стана една от емблематичните й работи, в началото се играеше в празна зала и продаваше двадесетина билета. Да, имаше такова време, в което Пина играеше в огромни празни зали. Днес никой не би имал тази възможност.
Материала подготви Демна Димитрова
Публикувано в партньорство с Бюлетина на Световен театър в София.
Рубриката „Свободната сцена на фокус” се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”
