Какво си представяме, когато чуем думата „цирк“? Манеж, шатра, акробати, жонгльори, клоуни, риск и зрелище. Образ, който сме виждали толкова много пъти, че почти не се налага да го описваме. Но ако влезем в зала и видим народни танци, брейкинг и клоунада, бихме ли казали, че сме на цирк? А ако човек е забил вратовръзката си с пирон за масата? Ако публиката трябва да реши дали е станала свидетел на престъпление? В някакъв момент думата започва да не стига за това, което виждаме.

Тъкмо от такива разминавания тръгва 15-ото издание на „Цирколюция! Мини Арт Фест“, което се проведе между 25 и 27 септември в РСЦИ „Топлоцентрала“ под мотото „Circus’s not dead!“. Програмата е голяма и събира различни разклонения на цирка, международни артисти и български изпълнители, професионални спектакли и любителски практики, деца и възрастни, хора, които може би досега не са се определяли като публика на съвременния цирк. Наред с тях се появяват брейкинг, електронна музика, акустична импровизация и хардкор-пънк. И точно там, между всички компоненти от програмата на фестивала, в студените дни на септември започват да се появяват многобройни отговори на въпроса какъв може да бъде циркът днес.

„Народен цирк“ е показателен пример още от началото на „Цирколюция!“. На сцената се срещат София Сити Брейкърс и клоунесата Титания Хаос, които заедно с хореографа Велизар Гудов и режисьора Дарио Табаков създават спектакъл в съчетанието на различни видове танц, без единият да трябва да се превръща в другия. Народният танц има свой ритъм и движения, брейкингът идва от съвсем друга култура, а клоунадата внася още един начин на действие. По-интересното е, че те не се представят просто като последователни номера, а се срещат едновременно на една и съща сцена. Така започват да си говорят, да се намесват едни в други, да водят диалог и някак да си подхождат. Няма никакъв разрез в това първото впечатление от фестивала да е от танца, от действието, което ни е най-познато, защото е първично за нас. На пръв поглед това са доста различни форми, но на сцената разликата не е проблем, който трябва да бъде заличен, а е материалът, с който се работи. Оттук идва и една от по-съществените идеи на фестивала – че циркът може да бъде не само конкретна техника или определен тип спектакъл, а среща между различни начини на движение, присъствие и изразяване, които да работят добре заедно и да се стигне до откриване на нова форма.

С напредване на живота човек започва работа, влиза в офиса, спира да се движи, да се забавлява, да живее. Спектакълът, който най-добре отразява тази болест на нашето съвремие, е „NINE TO FIVE“ („От девет до пет“) на френската компания Cie Circographie. В него вратовръзката на героя е забита с пирон в масата, човекът може да се движи, но не и да се освободи от мястото, което му е определено. При всяко движение, което излиза извън нормата, прозвучава аларма и светва червена лампа, същото е и при желанията. Не е разрешено и яденето, защото между девет и пет ти преставаш да бъдеш човек, а се превръщаш в пешка, задължена да остане на работното си място. Свободата на човешкия дух се изразява посредством жонглирането и справянето с препятствието от вратовръзката. Ръката тръгва, тялото се опитва да направи нещо, появява се желание за отклонение – и веднага следва сигнал, че това не е позволено. Смешното идва от сблъсъка между естественото желание да се движиш, както ти хрумне, и една система, която непрекъснато те връща обратно, система, която иска да те коригира, защото тези действия не са нищо повече от грешка, съответно и ти си грешка.

„NINE TO FIVE“ не говори за офиса само като за място, а превръща самото ограничение в цирково действие. Тялото, което постоянно се опитва да излезе от рамката, се превръща в начин да бъде показано какво означава да живееш в нея. Така циркът не просто представя история, а заема позиция спрямо света, в който тази история се случва.

В „Да умреш от смях/ MDR“ на испанските изпълнители от компанията Los Galindos ситуацията тръгва в друга посока. Една жена е „умряла от смях“, а клоуните бягат, за да не ги хванат. Публиката постепенно се оказва въвлечена в случващото се и вече не гледаме просто някакъв фарс, а сме свидетели на ситуация, в която трябва да се ориентираме какво всъщност се е случило. Докато се усетим, абсурдът от техните действия има последствия. Видели сме малко, не знаем достатъчно, но много бързо се появява изкушението да посочим виновния и да раздадем правосъдие. Абсурдът превръща случващото се в зрелище, а зрелището ни увлича дотам, че започваме да съдим, преди да сме разбрали фактите. А колко лесно е да отсъдим, когато не знаем фактите? И колко бързо публиката може да се превърне от наблюдател в част от ситуацията? Историята постепенно се превръща в нещо много по-голямо от случката, с която започва. Тримата клоуни – Мелон, Марди и Росиньол – се оказват в свят, в който вината трябва да бъде установена, наказанието трябва да бъде изпълнено, а някой трябва да поеме отговорността. Само че всичко това се случва по толкова абсурден начин, че границата между правосъдие и жестокост започва да се размива. Точно тук спектакълът използва силата на цирка. Рискът, физическите действия и клоунадата не са само средство за забавление, а превръщат самото наказание в зрелище. Колкото по-смешна изглежда ситуацията, толкова по-неудобно става участието ни в нея.

„MDR“ така стига до същия въпрос, който се появява и в „NINE TO FIVE“, но от друга страна: какво се случва с човека, когато попадне в система, чиито правила не може да контролира? В единия случай правилото казва кога можеш да станеш и кога трябва да работиш, а в другия определя кой е виновен и какво заслужава. И в двата спектакъла смехът идва именно от сблъсъка между човека и някаква безпощадна система. Двата спектакъла са много различни. В единия човекът е прикован към работното си място, в другия клоуните бягат от последствията на една случка. И в двата случая обаче цирковото действие не стои отделно от разказа, а създава самата ситуация, в която зрителят трябва да се ориентира.

Това се случва по друг начин и с Фондацията „Светът на Мария“, където социалният цирк измества вниманието от демонстрацията към участието. За почти всяко занимание е нужен друг човек — някой подава, друг хваща, трябва да има доверие. Тук целта не е да се постигне непременно перфектно изпълнение, а да се случи нещо между хората. Чрез циркови техники, които изискват координация и взаимодействие, социалният цирк превръща усвояването на нови умения в средство за общуване и съвместно участие. Тази разлика е важна, защото в професионалния цирк гледаме човек, който може нещо, което ние не можем, докато в социалния цирк трябва сами да опитаме и ако движението не стане съвършено, то не губи смисъла си. Връзката с другия остава по-важна от това техниката да бъде изпълнена без грешка. Самото участие променя отношението към това, което наричаме цирк. И така се разкрива идеята на тазгодишното мото ,,Circus’s not dead“, циркът продължава да съществува именно защото може да създава връзки между хората. Ако в традиционния цирк има артист и публика, които имат ясно определени роли, тук границата между тях започва да се размива. Циркът вече не е само нещо, което някой показва, а нещо, което се случва между хората. Това не означава всички да правят едно и също, а да има място за участие, доверие и различни възможности.

„Цирколюция!“ е фестивал, който цели да включи в себе си многообразие. Народен танц и брейкинг. Професионален артист и човек, който тепърва опитва. Спектакъл, в който публиката гледа, и занимание, в което трябва да участва. Електронна музика, акустична импровизация, хардкор-пънк. Различията не изчезват, за да се смели всичко в едно, съществуват, за да има различно звучене. Фестивалът преминава между форми, хора и начини на участие, без да настоява всички те да изглеждат еднакво. Той използва „Топлоцентрала“ не само като място за представяне, а като пространство, в което различни публики и практики могат да се засекат.

И остава въпросът: какъв е циркът днес? И винаги ли е бил такъв, а само ние отказваме да приемем това?

Възможно е традиционният образ на цирка да е просто твърде тесен. Манежът, шатрата, акробатът, жонгльорът и клоунът не изчезват, но вече не са достатъчни, за да опишат всичко, което може да се случи.

Може би затова „Цирколюция!“ оставя най-вече усещането, че циркът не е толкова лесен за разпознаване, колкото сме свикнали да мислим. Фестивалът предлага не ново определение на цирка, а съмнение в старото, защото понякога не разпознаваме цирка по това, което виждаме, а по начина, по който ни кара да гледаме.

Радина Симеонова е студент по театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и публикува театрална критика в специализираната периодика.