Мария Кефирова се развива като хореограф и изпълнител в Европа и Северна Америка. Тя създава своя авторска система в областта на съвременния танц и пърформънс, която съчетава работа с движение, образи, звук, знаци и обекти. Артистичният й подход включва свободни асоциации, поетичен език, деликатно чувство за хумор и (само)ирония.

„Нестабилен баланс“ не е ретроспективна изложба, нито документация на сценични произведения. Тя представлява пространствена конфигурация от видеа, рисунки, текстове и обекти, които правят видими различните пластове на една художествена практика. Вместо да архивира сцената, изложбата реконструира логиката, чрез която тя възниква. Тя предлага достъп не толкова до готови произведения, колкото до самото мислене, което ги поражда.

В центъра на практика на Мария Кефирова стои разбирането за тялото като динамична система. В работата на артистката тялото никога не е единствено носител на движение или инструмент за изразяване. То функционира като мембрана, през която непрекъснато преминават и се пренареждат отношенията между вътрешното и външното, между личната памет и пространството, между езика и сетивния опит. В този смисъл хореографията се превръща в практика на ориентацията – процес, който постоянно преконфигурира начина, по който възприемаме света и собственото си присъствие в него.

Тази идея има феноменологичен характер. Вместо да представя света като вече организирана реалност, Кефирова се интересува от начина, по който той непрекъснато се конструира чрез възприятието. Затова сетивата в нейните произведения не действат като синхронизирана система. Зрението, слухът, движението, речта и допирът постоянно сменят своите функции, разместват се, изостават едно от друго или се преплитат в нови конфигурации. Това разсинхронизиране извежда възприятието извън неговите автоматизми и отваря възможност за нови начини на внимание. Именно този процес изложбата превежда в пространството.

Подредбата на работите не следва хронология или тематични раздели. Вместо това изложбата функционира като отворена система, изградена чрез повторения, вариации и отклонения, която дава ключ към творческия процес на Мария Кефирова, показан като „нестабилен баланс“ между присъствие и отсъствие, между различни режими на възприятие, между звук, образ и телесен жест. Видеата, рисунките и текстовете образуват своеобразна графична и пространствена партитура, в която всяка работа съществува едновременно самостоятелно и като част от по-голяма структура. Повторението никога не произвежда идентичност; всяка вариация измества гледната точка и създава ново отношение между елементите. Тази логика е характерна за цялото творчество на Кефирова. Нейните произведения не се организират около драматургия на развитието, а около драматургия на вниманието. Вместо да водят зрителя към определен смисъл, те моделират начина, по който вниманието се движи между различни тела, предмети, звуци и празни пространства. Хореографията престава да бъде композиция на движения и се превръща в композиция на възприятия.

Особена роля в тази структура играе звукът. В работите на Кефирова той никога не функционира като музикален фон или атмосфера. Звукът е материал със собствена пространственост и телесност. Той организира движението на вниманието, определя усещането за близост и дистанция, създава архитектура на пространството. Подобно на движението, той непрекъснато променя начина, по който зрителят се ориентира в изложбената среда.

Сходна функция изпълняват и текстовете. Те не обясняват произведенията и не предлагат тяхната интерпретация. Езикът съществува като още един материал, който поражда ритъм, акустика и въображаеми пространства. Думите функционират не само семантично, но и физически – като звукови събития, които променят отношението между мисълта и тялото.

Работата с предмети е друг постоянен елемент в практиката на Кефирова. Камъни, кутии, текстил, кабели, високоговорители или ежедневни обекти не са реквизит, а активни участници в композицията. Те рамкират движенията, произвеждат звук, съпротивляват се на тялото или го подкрепят. Материалността на тези обекти постоянно влиза в диалог с ефимерността на движението, поставяйки под въпрос границата между живото и неживото, между действие и среда.

Заглавието „Нестабилен баланс“ описва именно тази постоянна динамика. Балансът не е състояние на устойчивост, а процес на непрекъснато договаряне между противоположности: ефимерност и материалност, близост и дистанция, вътрешност и външност, видимост и невидимост. Това са не толкова тематични двойки, колкото сили, които организират цялата практика на артистката. Вместо да разрешава напреженията между тях, изложбата ги поддържа активни, превръщайки ги в двигател на възприятието.

В този смисъл „Нестабилен баланс“ може да бъде разгледана като форма на разширена хореография (expanded choreography). Тук хореографията не принадлежи единствено на танцуващото тяло, а възниква в отношенията между пространство, звук, образ, текст, предмет и зрител. Самото придвижване през изложбата се превръща в хореографски акт. Посетителят непрекъснато променя позицията си – приближава се, отдалечава се, навежда се, спира, слуша, чете, сравнява. Така възприятието започва да функционира като движение, а движението – като форма на мислене.

Изложбата не предлага завършен разказ за творчеството на Мария Кефирова. Тя изгражда условия, в които могат да бъдат проследени механизмите на една художествена практика, развиваща се между различни дисциплини и медии. Това е практика, която не търси окончателни форми, а постоянно пренарежда отношенията между тела, пространства и идеи. Именно в тази непрекъсната готовност за промяна се открива нейният нестабилен баланс – състояние, в което възприятието остава отворено, а смисълът се появява като процес, а не като резултат.

Изложбата „Нестабилен баланс” е първото подобно представяне на работата на Мария Кефирова не само като хореограф и изпълнител, но и като концептуален артист, който използва различни медии и изразни средства. За съжаление, в процеса на подготовката на изложбата Мария Кефирова ни напусна (след тежко боледуване Мария почина през 2025 г. едва на 50 години – б.р. ). Изложбата е реализирана въз основа на нейни идеи и предложения и е довършена от куратора Владия Михайлова в сътрудничество с мен в качеството ми на изследовател на съвременния театър и танц и бивш артистичен директор на пространство ДНК, на което Мария беше резидент един период, представяше нейни работи и организираше уъркшопове с нея. 

 Ето как Мария Кефирова говори за нейната работа в откъси от интервюта с нея, публикувани през годините в различни медии: 

Аз съм хореограф и танцьор от български произход, който работи и живее в Mонреал. Ако тръгна от началото с основните влияния, ще звучи така: буйна градина в „Красно село“, пътят между „Красно село“, „Раковска“ и „Гурко“, Вельо Горанов, Александър Илиев, емиграция в Канада, танцовата среда в Монреал през 90-те години, училището за съвременен танц в Монреал, Беноа Лашамбр, Хосе Навас, Мари Шуинар, Линда Рабин, Анжелик Уилки. Много определяща за работата ми беше срещата с Криса Паркинсън в Ню Йорк. Времето, което прекарах в Амстердам – там завърших магистърската програма DasArts – беше катализатор на формирането на артистичната ми идентичност. Между 2000 и 2009 година бях силно повлияна от работата си с Диего Пинон в Мексико, където се занимавах с мексиканско буто и шаманизъм.

Не мога да не спомена, че емиграцията в Канада подейства като пропукване на осъзнаването ми за идентичност. Мисля, че черпя голяма част от артистичния си заряд именно от тази пукнатина. Желанието да е тук това, което го няма, е основен мотор в работата ми. Да се върна на място, което не съществува, желанието ми да съм всички тези тела, мисли и емоции, които не съм, липсата и любопитството към другото, желанието да погледна от друг ъгъл – това са все устойчиви двигатели на интересите ми.

––

Идеята за космополитност ме кара да се чувствам сякаш трябва да си сложа скафандър. Да живея на два континента ми дава възможност да пътувам между тях, да живея на различни езици, да се срещам с много различни хора, да изучавам и да се адаптирам към различни системи, да научавам повече за себе си. Това ми помага да не фиксирам идентичността си и ми дава многостранна перспектива към реалността, различни ъгли на възприятие и смисъл, което е в основата на творческия ми процес. От друга страна, животът на два континента ми налага необходимостта за стабилен център в самата себе си, поставя ме в ситуация, в която трябва да се боря срещу дебнещата фрагментация. Обичам да сменям гледните точки – това храни любопитството ми към живота и вниманието към материята, с която работя. В първите години на емиграция смятах, че единият континент ми дава дълбочина, а другият ширина. В момента се опитвам да ги виждам като две допълващи се оси. Но така или иначе живеенето на няколко места отнема чувството за принадлежност, усещането за натрупано споделено минало, обща история, чувство за локалност.

–––––-

Идеите и вдъхновенията ми идват от настоятелни вътрешни въпроси, които ме работят; от нужда да разплета личен проблем, който получава или не получава разрешение в процеса на работа. Вдъхновението често идва по канала на самия танц, от нуждата за игра и усещане, от любопитство към това, което не е видимо или от липси, болни места, които имат нужда от внимание, слепи ъгли. Други идеи идват като съпротива срещу комодификация, уеднаквяване и стагнация. Звукът, както и движението, са източници на идеи и вдъхновение, диалектиките вътре – вън, близо – далече… Но най-вече общуването с хора, различните колаборации, които носят вдъхновение или желание за противопоставяне.

––––––––

Имам афинитет към визуалните изкуства, към работата с материи и предмети. Не съм се замисляла особено защо това е така. В процеса на работата се появяват и се настаняват около мен – боя, картофи, телевизор, камъни, орехи, месо, звукови колони, кабели, картонени кутии, хавлии. Като танцьор работя с възприятието като материал и може би чрез тези предмети давам конкретност и външни физически параметри, които рамкират и структурират действията ми. Използвам ги като контрапункт на нематериалното, което движи танца, като партньор. Също така използването на обекти, различни от мен самата, ми позволява да изляза извън тялото си, да бъде друго тяло. Отнасям се към хореографията като архитектура, която моделира вътрешно и външно пространство, и от двете изгражда едно общо пространство.

––––––––-

В различни периоди различни неща ме занимават, но има и неща, които са мой постоянен интерес. Едно от тях е изследването на всички възможни и невъзможни отношения, които съществуват между видимото физическо тяло и невидимото тяло – социално, културно, политическо. Интересува ме танцът сам по себе си, не като средство, а като същност. Интересува ме звукът като тяло, както и празнините, в които може да се случи промяна на възприятието, на присъствието. Тази промяна прави възможно ново осъзнаване на реалността и връзката с нея. Тоест, интересува ме промяната като основен принцип на живота. Идеята за близко и далеч, за вътре и вън, измерването на дистанции са теми, които непрекъснато се въртят в мен. И това желание да обърна вниманието на публиката към това, което не е на фокус. Преместване на вниманието или пренасочването му към мястото, което наричам next to, непосредствено до основното място. Там се случва движението.

––––––––––

Почти всяко представление, което създавам, е  неволно, но неизбежно съпътствано от своеобразен последващ ефект, допълнение, ексцес — видео обект. Някои от тези видеа са неразделна част от хореографиите, други документират конкретен процес, трети ми помагат да развивам работата си с танца или се разтварят в поезия и хумор. Наистина не мога да отделя правенето на видео от правенето на танц.

Те са две различни артикулации на един и същ непрекъснат процес от пренастройване на дистанции и близости, разчупване на време и пространство, отваряне на пролуки към различни начини за достъп до реалността, за изместване на възприятието.

Разбира се, като танцьор изпитвам известен дискомфорт пред всемогъщата сила на гладкото визуално изображение. Фактът, че изпитвам такова удоволствие да работя с видео е парадокс. Може би го правя, защото ми помага да размествам обичайните входно-изходни отношения между звук, движение и образ — между материя и факт, между отсъствие и присъствие, между допир и илюзията за допир — и защото ми дава усещане за потапяне.

––––––

В „The Beach and Other Stories”, както и в предишните си пиеси – „The Nutcracker“ (2012), „The Only Reason I Exist Is You, also: Why Dogs Are Successful on Stage?“ (2016) се занимавам всичко, което потиска, цензурира нашето въображение, моето въображение, моята креативност.  Това, разбира се, е политическо, но по косвен, не директен начин. Аз се занимавам с изкуство, не съм политик или активист, вярвам, че промените в реалността се случват по латентен начин, че можем да действаме тайно, че можем да извършваме подривна дейност по фин начин. Разглеждам работата си като под прикритие.

–––––––-

Езикът променя нещата. Езиците съдържат различни реалности. Ако кажа „маса“ на български, на английски, на френски, това не е една и съща реалност. Тялото, тонусът са различни според езика, който се говори. Аз го използвам, за да променя тялото си.

–––––––-

Повечето мои продукции играят с границите между танца, пърформанса, визуалното изкуство и философията. В този смисъл „The Beach and Other Stories” е продължение на моя подход. Вярвам обаче, че всички тези различни медии винаги се филтрират през моята практика и чувствителност като танцьор и хореограф. В „The Beach…” се опитах да се отърва от всякаква форма на абстракция, като се обърнах към нещо много конкретно: написването на една измислена история. За да я напиша, се опрях на една осезаема и вече съществуваща реалност: фотографии, представящи ежедневието в България между 1996 и 1998 г. Осиротелите снимки на България. На една от тях се вижда гъста тълпа на плажа. На друга – две кучета, спящи на улицата. Тук има минувачи. По-далеч има количка за продажба на закуски.

Когато за последен път бях в България, преди две-три години, имаше нещо във въздуха, което ме вдъхновяваше много, някаква липса на каузалност, причина и следствие. Сякаш нещата там не искаха да се утвърдят. В България нещата трудно се кристализират. Те съществуват за кратко, преминават, което затруднява установяването на системи. Както при достъпа до вода, когато крановете понякога не работят в продължение на няколко часа или дни…Може би това ме направи толкова любопитна, тази фрагментираност дава възможност да се проникне между нещата. Може би също така усещам, че това започва да изчезва…

„The Beach and Other Stories” е едно пътуване между образи, тела и изобретения, минало и настояще, интимност и пространственост, пърформанс и инсталация. Наричам го география на меланхолията. Целта на тази работа е освобождаването и възвръщането на моето/нашето въображение и моята/нашата история. С учудване разбрах, че някои зрители, често имигранти, плачат, докато гледат представлението. Колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам, че „играта”, в която съм се впуснала, отваря вратата към призраци, места и епохи, в които хората вече ги няма. 

Изложбата е реализирана от екип на Галерия Куб – Топлоцентрала в състав:
Владия Михайлова — ръководител отдел „Визуални изкуства“
Виктория Стайкова — асистент-куратор и изложбен дизайн
Мартин Пенев — художествени решения и експозиция

Мира Тодора е театрален и танцов критик и изследовател, драматург на Народен театър „Иван Вазов“.