„Колко малки момиченца са необходими, за да завинтят една електрическа крушка?” „И едно е достатъчно – само хваща електрическата крушка и светът сам се завърта около него.”

       Да кажем, че целият свят се върти около малките момиченца, може и да звучи пресилено, но поне в света на изкуството често тези „крехки” създания се оказват център на внимание. Малките момиченца са навсякъде, независимо дали става въпрос за Алиса и Пипи Дългото чорапче или пък за Лолита – въплъщение на мъжката еротична фантазия. Малкото момиченце е и героинята на манга комиксите и главно действащо лице в многобройни хорър сюжети. Образът им се колебае в многобройните си превъплъщения от онеправданата „малката кибритопродавачка” на Андерсен, та чак до обладаната от демонични свръхспособности „подпалвачка” на Стивън Кинг. Да, малките момиченца обичат да си играят с огъня, но вместо да се изгорят, те само показват колко добре управляват стихията.

С розова рокличка и руси къдрици момиченцето може да бъде въплъщение на добротата и послушанието в един рекламно модифициран рай, но също така може да се превърне в коварно отмъстително същество в поредния хорър. Малкото момиченце е един безкрайно пластичен образ, който позволява с него да се играе като с кукла, да се поставя във всякакви ситуации и да обслужва всякакви цели, като единственото неизменно остава това, че при него няма нищо сигурно. Непредсказуем герой, отдавна престанал да бъде обект на педагогиката – малкото момиченце не е възрастово определение (а може би не е дори полово?), то е една социална роля. Иманентна или целево придобита, тя е носител на витална енергия, колебаеща се между облечените в розово невинност и еротика, но също и между покорството и агресията, непосредствената радост и постоянното недоволство.

„Войната на малките момиченца” е част от дългосрочен проект на Ани Васева, който включва също „Един зимен ден” и „Малки момиченца І”. Резултат от работата на Ани Васева с теоретика Боян Манчев и фотографа Иван Дончев, темата за „малките момиченца” се развива в серия от пърформанси и инсталации с неочакван край. „Войната на малките момиченца” се развихря в обособено бойно поле в галерия „Васка Емануилова”. Фотографии и видео на разбеснели се момиченца, които се налагат в софийските подлези, и едно „същинскоИ” малко момиченце, легнало на пода на залата и прегърнало плюшено мече, изпълват изложбеното пространство. Мигаща лампа разпръсква мъждива светлина и създава усещането за пребиваване в някой топос от софийските потайности. Не става ясно за зрителя дали това е битка или игра, дали лицата им изразяват гняв или едва сдържан смях, дали изпитват болка или удоволствие…дали момиченцето на пода си поспива сладко или е уморено от собствената си война. Агресията, приковала вниманието на пръв поглед, на светлината на примигващата лампа постепенно се претопява в нещо друго, в което има и едно еуфорично забавление, и заиграване с медийно експлоатираната еротика на малкото момиченце, а и до голяма степен по детски пренебрегване на търсенето на смисъл. Зрителят се оказва във воайорска позиция спрямо играта/войната на малките момиченца, които обаче не се смущават от това. Навикът им да бъдат обект на желание и интерес ги кара, макар и размахващи тухли и бутилки една срещу друга, да хвърлят по някой уж случаен поглед към обектива.

Противно на очакванията на наблюдателя, след дълго поддържан съспенс става ясно, че малкото момиченце на пода е отливка, направена на Ани Васева, облечена с нейните дрехи, приличаща досущ на първообраза. Първоначалното разочарование от факта, че лежащото на земята момиченце е само калъп, а не живо същество, постепенно отстъпва място на идеята, че именно калъпът най-точно описва малкото момиченце. В процеса на постоянно пресъздаване на този образ, минаващ през pin–up girls, криптопедофилската анимация, рекламата, малкото момиченце се е трансформирало в един устойчив образ, използван в палитрата си от превъплъщения по всевъзможни начини. Впрегнато в капиталистическия хомот, то постепенно губи аурата си, докато от него не остане една прозрачна обвивка, която може да бъде облечена всякак и да прави всичко, стига да задоволява и продава. „С какво искаш да се занимаваш, когато пораснеш?” „Искам да бъда малко момиченце” би бил отговорът на няколко милиона малки момиченца, особено в България. (За да избегна феминистичния патос, бих добавила, че това е мечта и на много малки момченца.) Това съвсем не е порив към вечно детство, а напротив – стремеж към еманципиране от всякакви строги възпитателни модели, неконтролируемо желание за задоволяване на всякакви прищевки, но и свободата да изненадваш, да се променяш и да променяш. Тази перспектива с днешна дата се противопоставя на един много актуален специфичен тип малки момиченца. Не знам дали са ендемичен вид за България, но със сигурност тук популацията им е огромна. Те изцяло експлоатират търговската сила на понятието „малко момиченце” и я впрягат с цената на всичко в името на розовия живот на куклата Барби. И те използват калъпа, но с по-различно предназначение – като инкубатор за клонинги, през който преминават, за да се подредят една след друга на една безкрайна поточна линия за дубликати. Тук вместо по автентичното малко момиченце да се излее калъп, то самото се оставя на калъпа да го оформи, за да излезе от него вече като едно форматирано по последните стандарти малко момиченце.

Макар и провокативни и войнствено настроени, малките момиченца все пак не могат да избегнат напълно същността си. Въпреки че са превърнали „крехката съпротива” в люта битка, те си остават малки момиченца, а когато си малък си принуден да постигаш всичко с двойно повече усилия от големия човек. Когато трябва да бягаш, трябва да направиш двойно повече крачки, когато те ранят, раната изглежда двойно по-голяма. Ето защо, независимо от резултата, самият боен поход на малките момиченца срещу вражеските клишета е вече геройство. Затова пък и отмъстителната им сила е двойно по-голяма – питайте Баба Яга от „Хензел и Гретел” или вълка от „Червената шапчица”…

 Елина Сотирова

снимка: Иван Дончев

Текстът е писан за каталог към проекта „Малки момиченца” на Галерия „Васка Емануилова”.

Авторката е студент в магистърска програма „Изкуства и съвременност XX-XXI век“ , катедра Културология, СУ.