свободната сцена на фокус

 

Механизми. За някои проекти в съвременния танц

Съвременната танцова сцена в България има нелек живот. Множество свободни инициативи се опитват да стимулират създаването на устойчива среда, която да донесе разнообразие, качество и стабилност на проектите в областта на танца. Демна Димитрова е щрихирала някои от основните механизми – конкурси, фестивали, концерти, през които артистите работят за изграждането на тази мечтана среда и същевременно получават необходимата видимост и обратна връзка с публиката.

    

 Контекстът

 Често разнородните липси и пукнатини, засягащи изкуството в България, са предмет на дебати. В съвременния танц тези пропуски са толкова очевидни, че в някакъв смисъл изговарянето им вече ги превръща в баналност. И все пак, осмислянето на празнините доведе до настойчиви опити за компенсирането им. В тази посока работят двата фестивала за съвременен танц Sofia Dance Week и Антистатик, проектът Номадска танцова академия, Три3ависим, организиран от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства към Съюза на артистите в България, Derida Dance, които създадоха център за съвременен танц в София.През 2011 г. се проведе и първото издание на АСТ Фестивал за свободен театър. Други инициативи са конкурсите за съвременна хореография – конкурсът „Маргарита Арнаудова”, Национален конкурс за съвременна хореография и пърформанс, организиран от фондация „Хюмартс”, както и годишните танцови концерти на фондация „Етюд”, които тази година имаха своето пето издание. В рамките на Антистатик 2011 беше представена първата книга за съвременен танц, издадена на български език – „Танцови представи и артистични предпочитания” със съставител и автор Галина Борисова. И не на последно място, в България има компании и сдружения, правят се уъркшопи, канят се хореографи и изобщо средата отдавна вече не е липсваща, но жизнени елементи от нея отсъстват. А те се изразяват в зали, сцени, коментари, изследвания… Фактори и като рядкото теоретизиране, недостатъчно добрите условия за образование в сферата на съвременния танц, финансовите трудности, фактът, че хореографите често са танцьори и мениджъри на собствените си проекти… водят до обобщението, че тук всичко работи донякъде и за малка група хора. Затова и необходимостта от споменатите събития е напълно безспорна.

Танцовите концерти на фондация „Етюд” и конкурсът за съвременна хореография и пърформанс на фондация „Хюмартс” остават малко по-незабележими от фестивалите, което е някак нормално. Но като независими проекти със съответни цели, те заслужават и отделно внимание.  Настоящият текст е фокусиран именно върху тях и влиянието им върху съвременния танц в България. Целта е изследване на техните характеристики и намерения. Въпросът, засягащ функционирането или как работи нещо в дадена среда, е твърде важно питане, тъй като се отнася към онази основна характеристика на всеки акумулатор – коефициентът на полезно действие[1]. Такъв технически подход към дадени идеи, налага тяхното механизиране и разглобяване.    

 

Годишни танцови концерти на фондация „Етюд”

 

Танцовите концерти се провеждат за пръв път през 2009 г. и се случват два пъти в годината – през зимата и през лятото. Инициативата е на фондация „Етюд”. Хореографът Галина Борисова описва историята и концепцията на концертите така:

„Заедно с Ани Колиер искахме да провокираме българските хореографи да се самоопределят по-ясно, като инициират произвеждането на нови кратки продукции, които да бъдат представяни в една вечер с колеги и артисти с различен професионален опит, вкус и интереси. Концертите популяризират танца, какъвто и да е той. Предоставят професионална среда на млади и на утвърдени имена, провокират към активност и внимание, запълват една празнина в културния афиш на столицата. Такава практика се е установила в средата на 60-те години на миналия век в Ню Йорк в Джъдсън Чърч, където имена като Ивон Рейнър, Стив Пакстън, Лиза Нелсън, Лусинда Чайлдс и др. са представяли свои хореографии. Това са били изключително провокиращи работи. По време на тези концерти се забелязва различно отношение към разбирането за танц, преформулират се дефиниции. Артистите се отказват от драматизма, разказвателността, митологичността и мистиката, която е в основата на работите на основателите на модерния танц в Америка. Те започват да се занимават с по-абстрактни и по-театрални неща. Отказват се от демонстрирането на техники. Виртуозността на танцьорите започва да се пренебрегва, за да се концентрира вниманието към други провокации от пространство, време и място. За съжаление, обаче, у нас тези концерти не показват значителна разлика между предишните поколения и настоящото – нито като естетика, нито като дискусия. Това, разбира се, не е само национален проблем, тъй като такава приемственост се забелязва и в Западна Европа, където виждаме мутиране на идеи, миксиране на модели, смесване на стилове, техники и най-вече изместване на смислите в нов контекст. Това, което е било радикално през 20 век, през 21 век вече не изненадва.”

    В много голяма част от случаите авторските хореографии са подготвени специално за концертите. В този смисъл, макар и кратки, те са цялостни танцови представления. Това е една от основните функции на концертите – да провокират създаването на нови хореографии. Впрочем, това е целта на много голяма част от проектите, свързани със съвременния танц в България. Основен проблем остава (ползвайки отново клишето на техническия език) качеството на продукцията. А проекти като Танцовите концерти и Националният конкурс за съвременна хореография и пърформанс се опитват да акумулират именно добре осъществени, мотивирани и смислени идеи.

 „Подкрепям всички артисти, които искат да опитат, въпреки че съм много критична. Иска ми се да не се повтарят успешни модели, да не се копират известни произведения, да има повече индивидуалност и откровеност. Повече яснота за посоката, върху която се концентрират танцьорите. И ако на тях им е ясно, то и зрителят ще разбере.”, казва Галина Борисова.

 Национален конкурс за съвременна хореография и пърформанс на фондация „Хюмартс”

 Проблемът с идеите не е проблем на механизма, ако привиждаме като механизъм самите събития. В случая с Националния конкурс за съвременна хореография и пърформанс, например, идеите често се подлагат на съмнение. Тук само за кратко ще въведа и другия конкурс за съвременна хореография „Маргарита Арнаудова”. Той съществува от 1996 г., десет години преди Иво Димчев да създаде Националния конкурс за съвременна хореография и пърформанс. Конкурсът „Маргарита Арнаудова” е затворен в ясните правила на това, че хореографите работят с балет „Арабеск”. Има жури, има публика, има победител. В смисъла на работата с професионален балет, отпада възможността за участие на непрофесионалисти.

По отношение на конкурса за съвременна хореография и пърформанс това, като че ли се оказва особен предмет на дебат. Миналата година на 20 октомври в Центъра за култура и дебат „Червената къща” се проведе четвъртото издание на националния конкурс. През първата година на провеждането му диалогът – трябва ли да бъдат допускани непрофесионални танцьори – възникна и това очевидно наложи въвеждането на критерии като „поне едно професионално участие на кандидатите”. Всъщност, конкурсът се опитва да избяга от строго фиксираните форми на оценяване, струва ми се съвсем преднамерено. В световен аспект навлизането на непрофесионалисти отдавна е тенденция. Затова един независим конкурс е необходим и винаги работи добре, припомням – в контекста на същността на механизма, а не на качеството на производството.

 Критериите

 Когато говорим за критерии при избора на хореографите за танцовите концерти Галя Борисова коментира, че няма строга селекция, защото те не са конкурс и нямат нужда от подобни правила. „Концертите показват различни вкусове и посоки, различни тенденции, като оформят групи, които започват да работят заедно и предизвикват създаването на нови компании и сдружения. Това е сцена, където всеки професионалист или студент може да представи себе си. На последния концерт даже допуснахме и танцьор от попкултурата, който имитираше Майкъл Джексън. Съвременният танц няма ограничения. Той може да ти бъде или забавен, или скучен, но не и безразличен. На последното издание забелязахме, че доста от танцьорите говореха на сцената. Повечето се отказаха от показване само на танцова техника. Започнаха да мислят по-концептуално, което много ме радва. В предишните издания на концертите представихме и няколко балетни хореографии, но те като че ли не успяха да намерят точната си сцена и публика, тъй като Концертите се представят на малки сцени, а балетните хореографии изискват по широка сцена. Включването на танцьори от попкултурата е само началото за търсенето и на други посоки, били те и комерсиални. Не смятам, че концертите трябва да имат претенции за високо изкуство. Хореографите, според мен, се различават по умението си да се съотнасят към сериозните или популярните теми – едни се забавляват с тях, а други ги съсипват. Всичко е въпрос на талант. Аз харесвам смесването на култури. Тогава може би рискуваме да станем кич, но и кичът, в нарочното си ползване, е един етап на съзряване, а не на поевтиняване. Иска ми се на следващите концерти да имаме още млади хора от уличната и брейк културата. Не смятам, че единствено завършилите НАТФИЗ или НБУ  имат правото на професионална изява. Надявам се концертите да изиграят важна роля в създаването на подходяща активна среда. Те ще съществуват докато се изчерпи необходимостта от тях.”

       Критериите за един конкурс се оказват определящи. Затова всеки конкурс, както и Националният конкурс за съвременна хореография и пърформанс, има правила за участие. Хореографиите трябва да са с времетраене между 10-15 минути и да не са показвани на предишните конкурси. Няма ограничение за възраст, музика и изпълнители, но, както вече споменах, кандидати трябва да имат поне едно професионално участие. Обикновено хореографите изпращат свои работи предварително и десет от тях стават част от конкурса. Жури присъжда съответните награди, но има и отделен приз, който публика решава кой ще спечели.

             Критериите са една от най-сложните и дори опасни теми, когато става дума за каквито и да е съвременни форми. Но в тази посока текстът на Франц Антон Крамер не се нуждае от преразказване.

 

Коя е публиката?

 Публиката, която танцовите концерти и конкурсът за съвременна хореография и пърформанс събират, в повечето случаи е предимно професионална и семейна. Въпреки това фестивалите безспорно събудиха интерес към танца. Това любопитство обаче все още е на ниво надничане и е твърде далеч от критическото гледане, от задаването на въпроси, озадачаването, аргументираното (не)харесване. Публиката очевидно или се чувства недостатъчно знаеща, или за нея нищо не поражда въпроси. Тя е привикнала към много отдавна зададената конвенция на обикновеното наблюдаване. В него се чувства дори уютно, защото този тип гледане е защитено от евентуална активност. Галина Борисова сподели, че има сериозното намерение след всеки концерт да бъдат организирани и дискусии. Именно разговорите с танцьори и хореографи са добра посока за поне началното оформяне на определени изисквания на публиката и със сигурност биха я извадили от пасивността на гледане в тъмното. В конкурса за съвременна хореография и пърформанс публиката трябва задължително да е поне интуитивна, тъй като от нея се изисква тя да посочи един победител. С други думи,  тя е и въвлечена като участваща в процеса, а не е обикновен наблюдател.

 

Кратки форми

 Интересното е, че и двете събития се крепят на особената мигновеност и временност на хореографиите. Макар и неприятна, не може да бъде избегната констатацията, че в не малка степен така изглежда сцената на съвременния танц в България.

„Това е проблем на възможните сцени, казва Галина Борисова, – които за съжаление не са много за създаване на свободен и съвременен танц. Някои от хореографиитe намират своето продължение, за да не останат видени само от ограничен брой зрители,  техните фенове и колеги.”

        В много голяма степен съвременният танц придобива все по-фестивален характер. Сякаш спектаклите не могат да съществуват индивидуално. И това съвсем не е тенденция само в България. Тук като че ли няма отделни хореографии, които да присъстват автономно и да имат постоянна публика. В не малък процент те се подготвят предимно за фестивали, конкурси или за да бъдат част от други конкретни събития. По този начин, например, се случва късометражното кино, (по)родено от и за фестивални цели. То обаче е крачка към пълнометражното кино. Кратките форми често са основа и подготовка за по-мащабни идеи, освен, разбира се, че са по-лесни за реализиране. Но дори да приемем, че биха изпълнявали функцията предимно на основа за бъдещи проекти, те все пак са пълноценни произведения.

     Аналогът с танцовите концерти и конкурса за съвременна хореография и пърформанс съществува дотолкова, доколкото в рамките на тези събития се създават кратки,  цялостни хореографии. Конкурсът за съвременна хореография и пърформанс на фондация „Хюмартс” и танцовите концерти на фондация „Етюд” са необходими преди всичко, за да провокират създаване. Те са част от общото намерение, изброените в началото липси да бъдат не просто компенсирани, но може би дори заличени.

 

Демна Димитрова

снимка: „Теория на шляенето“,  танцов спектакъл по идея на Ивайло Димитров – той започва като дует със заглавие „ para/symphatetic”, който печели Първа награда на Националния конкурс за съвременна хореография на Фондация „Хюмартс“, 2009.