През изминалата есен Марий Росен, в режисьорското си амплоа, и екипът му отведоха на театър в някогашен магазин в стария еврейски квартал на София, за да разкажат за „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел. След премиерата в рамките на АСТ Фестивала за свободен театър 2014 представлението се премести в пространство на ОКИ „Средец”, до скоро ползвано за пицария. С този проект Марий Росен продължи да развива своя интерес към „театъра в реална среда“, който се стреми непосредствено да пресъздава житейската обстановка, описана в пиесата. Не случайно той предизвика сериозен интерес от страна на публиката и театралната гилдия. Доказателство за това са наградите „ИКАР” 2015 за режисура и водеща женска роля (Ани Вълчанова), участията по фестивали и включване в основната селекция от български спектакли на Международния театрален фестивал „Варненско лято” 2015. Повече разказва Ина Дублекова.

        

          Написаната през 1964 г. пиеса на Пол Зиндел  „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени“, съдържаща автобиографични моменти, донася на автора световно признание и награда „Пулицър“, както и екранизация под режисурата на Пол Нюмън. Текстът предлага психоаналитичен разказ-дисекция на откъс от живота на Беатрис, самотна майка, едновременно жертва и хищен насилник, която отглежда двете си дъщери – неуравновесената, но мечтателна Рут и по-малката й, отдадена на науката сестра Тили, която е на път да получи престижна награда за свое научно постижение. Те живеят в тягостна атмосфера на умишлена самоизолация, наложена от Беатрис, белязана от редуващи се тласъци на тиха обич и бясна, смазваща доминация в отношенията им. Очаквано, по Фройд, се разкрива близкото минало, с всички нанесени травми, определящ и настоящето. Но по-важното е, че чрез действията и поведението на персонажите видимо и подробно се разкрива механизмът на нанасяне на нови травми в сегашното време на пиесата, както и се залагат ясни знаци за бъдещето и за различните възможни пътища пред двете момичета.                                        

                                    

         Изборът на известен драматургичен текст и поставянето му в несценично пространство от страна на Марий Росен и екипа му, с част от който той често си сътрудничи – например, сценографа Петя Боюкова и композитора Константин Тимошенко –  не са изненада и прерастват в очакване към тях от страна на публиката. След „Хамлет“ по Шекспир в едно от ателиетата на НХА, „Отровата на театъра“ от Рудолф Сирера в репетиционна зала на Народния театър и „Смъртта и момичето“ от Ариел Дорфман в апартамент в жилищна сграда в центъра на столицата, усилията им за предлагане на театрално преживяване, което разчупва доминиращата конвенция, и настойчивото развитие на разбирането и практиката им за „театър в реална среда“ будят адмирации и постигат все по-добри резултати.

 Пиесата на Зиндел се оказва особено благодатна почва и представлението е естествено продължение на игра с границите на театралната условност и поводите за среща и пресрещане между сценичната и ежедневната реалност. Преходите между тях са плавни, а не отсечени, и отстояние помежду им често липсва, за да се случват конфронтацията и съжителството. В началото на представлението публиката влиза, преминавайки през самото сценично пространство и покрай „влезлите в образ” актьори. Някъде там, сред все още шумно наместващите се столове, представлението започва. А може би всъщност е започнало дори и преди влизането на зрителите. Никой не може да отговори еднозначно и не е нужно. Дистанцията между зрителите и театралното действие продължава през цялото време да е къса, дори често липсваща. Персонажите знаят, че публиката е там, адресират я, предлагат й топли напитки или търсят утеха в прегръдките й при пристъп на паника. Тази близост и еластичност на сценичния свят, който като голям сапунен мехур с лекота се раздува и разтяга така, че си позволява ту да обеме редовете с гледащи, ту да прелее в двора пред бившата пицария, се оказват благодатна жизнена среда, а и метафора, за толкова крехкия, чувствителен и истеричен свят на пиесата, който е в постоянно състояние на полуразпад и на секунда от пълното пръсване.             

lunnite neveniВ театралната си интерпретация режисьорът и колегите му с много въображение и добре сработената, плътна употреба на самото пространство, интерактивната сценографска среда, находчивите режисьорски решения, силно актьорско присъствие, музика и звук, съумяват фино, но овладяно да пресъздадат механиката на този модел на полу(пълното) разпадане. През не малка част от времето герои пребивават относително „подредени“ в права линия във видимо едно и също пространството, един до друг, но всъщност осезаемо далеч и разделени от невидими стени, всеки в своята житейска килия, ребром срещу публиката, организирани и по възраст. Най-вляво буквално като „тежест“ виси Бабата (Нани), за която Беатрис се грижи, за да издържа семейството, елегантно пресъздадена от Нели Монеджикова. До нея, „контролирайки“ шкафа с телефона, единствената връзка със и вход на света отвън в пространството на семейството, Беатрис (Ани Вълчанова) къкрещо се бори със себе. Именно в постоянното удържане, но и деликатното или крещящото показване на сложната амалгама от чувства и мотивации, бушуващи в персонажа, от повърхностните опити за самоконтрол, през избухванията и потребността за налагане, до остатъчната мечтателност, са нелеката актьорска задача, с която Ани Вълчанова се справя така добре.                                                                        

По-голямата дъщеря Рут, изиграна от Ива Вълкова, има своя шарен, парцален, по-скоро неартикулиран свят за бягство сред цветни изрезки от списания и дрехи, като и в пристъпите си на паника, когато ежедневието стане непоносимо. Но също така е видимо, че тя вече започва да прилича на своята майка в емоционалната си крехкост, съчетана с нуждата да мъсти и наранява. Най-вдясно е жизненото пространство на по-малката дъщеря Тили, чиято роля играе Петя Денева – тиха, изпълнителна и единствена лишена от желание за реванш, защото нейният собствен свят, отвъд семейството, зареян сред атомите и физическите закони, е много по-голям, цял и устойчив. Тя е контрапункт на всички други персонажи и е център на надеждата за укрепването, а не разпадането на модела. Подобно на Белия заек, изкушил любопитната Алиса да скочи в дупката, Тили също има дългоух приятел, който я пази. Персонифицираното му представяне от Искрен Петков, неговото свободно прескачане както между подсветовете на персонажите, така и между залата и двора, подхранва усещането за голямата, сюрреална разтегливост на реалностите както вътре в сценичния свят, така и по линия на отношенията между театралната условност и ежедневието. До там, че въпросът за границите губи смисъл и позволява създаването на интензивна театрална реалност. Много подходяща и нужна за доброто разказване на пиесата на Зиндел. Но и кохерентна в посоките на изследване на Марий Росен и екипа му.

 

Ина Дублекова

 

Център за неформално образование и културна дейност – АЛОС                                                          

ВЛИЯНИЕТО НА ГАМА ЛЪЧИТЕ ВЪРХУ ЛУННИТЕ НЕВЕНИ                                                                                         

от Пол Зиндел
превод Аспарух Дончев
режисьор Марий Росен
сценограф Петя Боюкова
асистент сценограф Мирела Терзийска
композитор Константин Тимошенко
интерактивна инсталация Албена Баева                                                                                                                                      фотограф Петя Боюкова
участват Анa Вълчанова, Ива Вълкова, Петя Денева, Нели Монеджикова, Искрен Петков и София Бобчева (глас)

премиера: септември 2014

 

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.