свободната сцена на фокус

 

 Може ли да ми покажете реалността

Най-новата продукция на Организация за съвременно алтернативно изкуство „36 Маймуни” с особеното заглавие „Праехидно” предлага множество аспекти, през които да бъде разглеждана, и не случайно премиерата й в средата на м. ноември 2011 в архитектурно студио „Съспейшъс” предизвика активно внимание. Един от тях могат да бъдат основанията и начините за съавторство между режисьор и драматург, които често повдигат интересни въпроси и дават новаторски резултати. В случая сътрудничеството между режисьора Гергана Димитрова и актрисата и драматург Здрава Каменова по създаването на пиесата стартира в рамките на „Произведено в България“ (2010) – българското издание на проекта „ПроТекст” на „36 Маймуни”, и от него произлиза нетипичното за новата българска драматургия типично постдраматично писане. Към постановката може да се подходи и през заложената в нея критика на „праехидната” Система, управляваща съвременния свят, чиято еманация е изборът на персонажи като изчезналия активист Тед Качински, неговия манифест и един странен бозайник от застрашен вид. Или пък критиката да се насочи към естетическата й колебливост. В настоящата статия Албена Тагерева разглежда представлението с акцент върху стратегиите за изграждане на сценичния разказ през специфичната работа с неконвенционалното пространство и медийна среда.

            Между отшелничеството, бягството и изчезването определено има разлика. Това са трите отправни точки, от които тръгва спектакълът на Гергана Димитрова „Праехидно”, а какво ги обединява? Екология, тероризъм и технологичен напредък са темите, които пиесата и постановката засягат. Интересното тук са субектите или образите, натоварени със задачата да проведат всички сюжетни линии. Странен философ-терорист, едно застрашено от изчезване животно и съпругата на терориста, която все още мисли, че той е само философ.

Именно разликата в значенията на отделните понятия по-горе сглобяват разказ, който върви в една ясна посока – към унищожение. Не само унищожение на древни видове. Това унищожение ще засегне и човечеството, ако то не осъзнае действията си. Ние всички знаем много добре, или поне предполагаме, някой, някъде ни е споменал до какво може да доведе постоянното разрастване на промишлеността, „технологизацията” на човешкия бит. От друга страна, прекият досег на човека с тези  въпроси се оказва единственият възможен и сигурен начин те да бъдат осъзнати като проблеми на днешния ден и на личното пространство.

Това е и ключовата дума към спектакъла – пространство. То засяга не само физическото, но и имагинерното. Там, където се случва действието, светът на постановката е без контури или „намеци” за конкретни места. Единственото, което служи за някакъв ориентир в пъзела от сенки, е географското позициониране чрез назоваване на конкретни ширини и дължини. Което само по себе си е загадка за неподготвения зрител. Неконвенционалното театрално пространство е „разковничето” към цялостното въздействие на постановката.

               

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Спектакълът е създаден в едно много специфично пространство, което не е строго определено като театрално – то е пригодено, за да бъде такова. Галерия с прозорци на самия тротоар, а отвън преминаващи хора и автомобили, което прави театралното преживяване специфично. Представлението не е отделено в едно конкретно място – херметизирано, a priori изключващо света отвън, а се превръща в една интерактивна акция, включваща конкретния момент от живота.

 

Така примерно в обособените интермедии на Проехидната (в ролята Елена Атанасова) случайно или нарочно търсено, през прозорците на галерията се промъква светлината от фаровете на преминаващите отвън автомобили. По този начин външният свят навлиза в света на постановката. Проехидната е застрашена от изчезване като вид, но точно този конкретен индивид е застрашен от „реално” изчезване в точно този конкретен момент. Реалността и фикцията се обединяват в постановката на Гергана Димитрова, за да направят театралния език още по-богат и разнообразен, отколкото той може да бъде в едно конвенционално сценично пространство.

Изчезването на един животински вид е и едната от апокалиптичните сюжетни линии, които следва спектакълът – на неизбежния край; след него ще изчезнат други и други видове. Обреченото пътуване към едно сигурно бъдеще. Изчезващите видове е асоциацията, която възниква почти автоматично в съзнанието на зрителя за бавното, но методично разрушаване на човешкото битие.

Принципът, чрез който се изгражда спектакълът, е на сглобяване на разказ чрез събиране на едно място на отделни малки истории, сами по себе си вече претърпели някаква разруха – отломки от истории. Те се подреждат пред нас чрез брехтовото отчуждение, прокрадващо се в актьорското изпълнение и в принципите, по които се използва прожекцията в спектакъла.

 

 

 Отношението между актьорите и пространството е изключително важно не просто за конкретната постановка, но и като основополагащ принцип за театъра, а когато се прибави прожекция, актьорската задача става още по-сложна. Според Йозеф Свобода живият актьор на сцената е също толкова важен, колкото и филмовата прожекция. Нужно е двата елемента да бъдат синхронизирани в естетическо и в практическо отношение. Филмът или прожекцията/проекцията в представлението се превръщат в равностоен партньор на актьора, не просто във фон на някакво действие[1]. Този принцип е основополагащ за вписването на видео изображението в театралната постановка и съчетаването му с пълноценното присъствие на актьор на сцената. Част от прожектираните кадри представляват отделни елементи, които сами по себе си не биха имали самостоятелни значения. Пример отново могат да бъдат интермедиите на Проехидната. На стена в залата се прожектират черно-бели кадри, които от една страна представят пътя, който изминава тя, но от друга могат да бъдат и асоциация за тоталното объркване, в което е изпаднала. Елена Атанасова провежда линията на персонажа си основно пред тази прожекция, но в някои моменти тя се намира на различни точки в конкретното пространство, докато прожекцията тече на екрана пред нас и взаимодействието й с медията протича на асоциативно ниво. В тези моменти изображението се превръща в път, но когато Проехидната не е там, това същото изображение е по-скоро някаква странна сплав.

 В този спектакъл режисьорът умело борави и преплита два от базисните принципа в използването на прожекцията: единият – вече споменат по-горе (прожекция на конкретни обекти), а другият – въведената от Брехт прожекция на текст (лозунги). Колкото и да е далечна или косвена на пръв поглед, връзката между театралните методи на Брехт и „Праехидно”, тя все пак съществува.

Прожекцията на надписи представлява цитати от философа терорист Теодор Качински. Надписите тук са един от онези елементи, които допринасят за „разчленяването” на спектакъла. Те са манифестно заявени лозунги, плакати и транспаранти развети пред очите на „тълпата”. Това е един от елементите, които допълват плакатната и манифестна образност на спектакъла, подкрепена и от актьорските изпълнения.

            Любопитното в постановката на Гергана Димитрова са не само текстът и прожекциите, но и актьорските изпълнения. Актьорите влизат ловко от образ в образ единствено с помощта на малки, едва забележими детайли. Пред очите на зрителите трима от тях, облечени в стилизирани костюми (черни панталони и ризи за мъжете и рокля в милитъри стил за дамата) – Надежда Панайотова, Богдан Казанджиев и Петър Мелтев, се превръщат в отряд за бързо реагиране. Те имат задачата да спасят света или поне да поставят пред нас причините за унищожението му, защото когато един ден и човешкият род изчезне, на земята ще останат свидетелствата за неговото битие.

Тук някъде между манифестно заявяваните тези се появява и тероризмът. „Разчленяването” на сценичния разказ действа като знак – ясният момент, в който се прехвърляме от едно място на друго, от една ширина на друга. Актьорите дават ясен знак, че прекъсват действието и излизат от един образ и влизат в друг чрез бавно и звучно поемане на въздух. По този начин се пренасяме от разпита на жената на изчезналия учен към радио предаване или разговор за космическия асансьор.

Преминавайки от образ в образ, актьорите събират отделните малки наглед истории в една апокалиптична визия за света и неговото бъдеще и ги превръщат в система на спектакъла. Постмодерната визия на „Праехидно” е заложена още в текста, създаден в съавторство между Здрава Каменова и Гергана Димитрова. Преплитането на отделните елементи – диалози и монолози, заложените визуални системи, а също така компилацията на темите изграждат спиралата, в която тече енергията на постановката.

 
 

София, декември 2011

 

 ПРАЕХИДНО

от Здрава Каменова и Гергана Димитрова

Режисура: Гергана Димитрова / 36 маймуни
Асистент продукция: Петко Стоянов
Авторска музика: Тодор Стоянов – Ambient Anarchist
Видео арт: Владислав Илиев, Любомир Драганов – Phormatik Visual Lab. , Камен Димитров и Никола Налбантов
Пространство и костюми: Елена Шопова
Осветление: Елена Шопова и Suspacious
Участват: Елена Атанасова, Надежда Панайотова, Богдан Казанджиев, Петър Мелтев

Координация на проектa: Културна фондация А25

Снимки: Виктория Атанасова

Пиесата „Праехидно“ е публикувана в сп. „Homo Ludens“, бр. 15/ 2011.

 

 

Рубриката „Свободната сцена на фокус” се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”