сн.Траяна Ковачева

На  пръв поглед странен текст, разположен в необичайно пространство, в разпилени и монтажно сглобени сценичнифрагменти. Като тотално разбъркано кубче на Рубик. 

Не става ясно какво и защо, но все повече тази неозначеност или по-скоро непрекъснато приплъзващи се, обръщащи се, прескачащи се означавания скулптират самия спектакъл и цялата му преднамерена обърканост. Все едно свят, отървал се от времепространствената си матрица, гравитацията, езика, линейната логика и всичко, което го структурира в познаваеми и преживими форми, и попаднал в режима на свободно реене между паралелни измерения. Както казва единият от персонажитe: „Не случайно ми викат Шареното. Шареното никога не се спира на нито един определен цвят, то гравитира между останалите. Може да се каже, че то е всички цветове. В този смисъл е и Бяло…“ Все едно времето и пространството се сгъват (като в „Интерстелар“ – между звезди, не между-звездни) и едновременно си на 10 и на 30, дете и възрастен, тук и там. Потенциално принадлежиш едновременно на различни реалности със съответните им редове, което прави съществуването доста безредно. Както казва Липсата:  Мене ме няма, постоянно ме няма, хем през цялото време съм някъде, но…Пак ме няма там. Ще речеш, нещо се е объркал, щом си мисли, че го няма, пък е там. Но… истината е, че мене ме няма. Къде съм тогава?...Истината е, че ме нямаше на определените места на които трябваше да бъда,  като например, никога не се прибирах за следобедна закуска. Но аз си бях там, където си бях, най-често зад блока с другите деца. Но хората си мислят, щом този не е там, където трябва да бъде, значи него го няма. Бъркат се, не е така, него си го има. Зад блока е, играе си с другите децаВинаги бях там, където се очакваше от мен да бъда, в същото време ме нямаше, ако ставам ясен.

Това, че в нечия подредба мен ме няма (на тях така им се струва), не означава, че аз не присъствам, само че в друга – тази „зад блока“. В своята самостоятелност и изолираност всеки елемент е пълноценен и присъствен. Той става отсъстващ или неадекватен/сюр, тогава когато бива преценявана неговата функционалност в даден контекст. А кой контекст държи правата за първоценност? Кой или какво може да си присвои и монополизира означаванията – тук, там, горе, долу, минало, бъдеще? Условни оразмерявания, които обслужват само една реалност, в която времето трае, а там където траенето временее всички подредби са преобърнати, разпаднати, анулирани. Един дислексичен свят, неподвластен на езика и линеарността.      

сн.Траяна Ковачева

Текстът (автор Радослав Чичев) натрупва откровени безсмислици, преднамерени безсмислици, смислици и дори езикови игри и идиоми, които пък са смисли на ниво прим –  единствено и само в контекста на конкретна, вече „осмислена“ реалност, около която има всеобщо съгласие. Тоест паралелно и едновременно съществуват различни фасети на езика и неговата разглобеност, подобно кубистична картина, в която нормалното и ненормалното, предното и задното, лявото и дясното съществуват в една плоскост, като всъщност ненормалността или сюреалното идва от контекста на самата картина и от контекста на възприемащия. Иначе всеки елемент сам за себе си е пълноценен и верен. Микроскопични части текст работят в нашата реалност, други обаче, – които постоянно се вклиняват в нея идват от съвсем друг филм и така ни се струват „ненормални“. Представлението на Ида Даниел обаче успява да създаде комфорта, че всичко „е наред“. Влизаме в надипленото времепространство и вече не дебнем за смислици и безсмислици, за реално и абстрактно, за сега и преди, за тук и там. Оставяме се на откъслечни илюминати смисъл, спомен, емоция, усещане (или предусещане), които създават един трети свят – този „между“, този „никъде“ (този „навсякъде“).

Спектакълът изгражда една много летлива среда, в която не се очаква нищо да бъде окончателно обозначено и знаците да сработят. Разтварят се аромати на  детство, уют, следобед, слънчева улица, море, ваканция на село, които добиват плътност в индивидуалните сантименти на зрителя. Четири момчета/мъже стоят на маса и си говорят, по-скоро подхвърлят реплики една след друга без от това да произлиза разговор, смисъл, общуване. В това време две жени/Жена 1 и Жена 2/майки/съседки/Мира и Мърфи пишат с тебешири безкрайно  дълго меню (примерно) на черна дъска. На няколко пъти Размервач (Елена Димитрова) пее на микрофон в единия край на платформата (костюмът и сцените й функционират в посока – фигура на конферансие, което всъщност е своеобразен Размервач). В един по-късен момент тя се появява в дъното с монолог, който започва така: „Усуква се, завива се начертаното ни време. На резенчета се разпада“. Тези реплики до голяма степен изказват както идеята на текста, така и на сценичния подход към него. Всяко описание на случващото се пред погледа на зрителя предполага „начертаване“ във времето и пространството – а то е повече в усукването и завиването, в разпада – и така задължително се проваля, защото се разминава с обекта си.

Пространство на студио Проjектиране е „организирано“ в няколко разхвърляни сцени, които обгръщат зрителите (средата е на архитектурно студио dontDIY и студенти от студио Проjектиране). Маса, около която сядат Липсата, Чакала, Шареното, Езика, едновременно внася ред, организация и структурираност на „общуването“ и техните антоними, тъй като всъщност не изпълнява функцията си на платформа за среща (а в следващи сцени масата е сгъната). Пространството е „декорирано“ с висящи найлонови ресни, които се веят без шанс да бъдат застопорени във фиксиран обект. Има люлка, чието предназначение е също да избягва статичността. Тази пластична предметност подпомага усещането за  хвърчащост, подвижност, „сгъваемост“ на реалността. Особено визуално красиви са преместващите се светлинни инсталации, направени от найлонови ленти, свободно спуснати около светлинно тяло, завоалиращи актьора, който ги придвижва (вероятно мъглата, указана в ремарка в текста). Една чудновата процесия на смътности – светлини, сенки, силуети – които правят и без това неясната/приплъзваща се идентичност на персонажите и света им още по-безформена и отворена за множество четения. В главата на зрителя отново проблясват спомени от различни етапи на живота му – детството или гимназиалните години, загатнати в изречение или просто в дума. Спомените връхлитат по-скоро като емоции, отколкото като събития и картини.    

сн.Траяна Ковачева

 

 Персонажите на Александър Митрев, Петър Мелтев, Марий Росен, Юлиян Петров, Мирослава Захова, Мариета Петрова и Елена Димитрова имат самостоятелно присъствие, всеки в собственото си спокойствие и движение. На моменти между тях се случват срещи/пресрещания/разминавания, които притежават еднаквата потенция да осигурят или да не осигурят размяната на смисли помежду им. Всички актьори успяват да са „тук и там“ много лично, въпреки че са вкарани в партитурата на своите абстрактни герои. Именно тази абстрактност прави образите пропускливи и възприемчиви към личния интензитет на всеки от тях. Предварителната отмяна на театралността в актьорското присъствие дава шанс на човешките им индивидуалности, макар и деликатно, да излъчат собствените си енергии и така да направят зрителите съпричастни на харизмата си. Елегантно и леко – единственият начин да подходиш към подобен текст. Хубавото на представлението (което прилича на пърформанс, но по смисъла на понятията е по-скоро представление ) е, че не се опитва да оразмерява текста, а да му партнира в неговата неоразмереност. В което е постижението и мъдростта му. 

Незнайно защо по време на този спектакъл се чувствах като в Лисабон. Никога не съм била там, а може би е предчувствие за Лисабон, а може и да съм там…

Реж. Ида Даниел

Текст: Радослав Чичев

Музика и инструменти: Тодор Стоянов и Александър Даниел

С участието на Елена Димитрова, Мариета Петрова, Мирослава Захова, Александър Митрев, Петър Мелтев, Юлиян Петров и Марий Росен

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.