Анита Ангелова за спектакъла на Валерия Вълчева по „Три сестри“ от А. П. Чехов като театър спрямо мястото.
Драматургията на Чехов крие в себе си безброй въпроси, плаващи пясъци, думи под думите. Автор с безупречен стил, толкова уникален сам по себе си, че от него произлиза така нареченото „Чехово усещане“. От известно време това Чехово усещане ме влече като магнит. Непрекъснато ме тегли и ми се иска да дълбая повече и повече. Казват, че Чехов е сред трудните за разбиране автори и историята познава достатъчно доказателства за това, че не всеки, който се е заел да го поставя, успява. За мен Чехов е самият живот. Ако не си готов да се сблъскаш с живота такъв, какъвто е, никога не би могъл да разбереш що е то „Чехово усещане“. Есенцията се крие в дълбочината и най-вече в смисъла на нещата.
В контекста на българската театрална действителност разговорът за независимия театър и пространствата за неговото съществуване отдавна е придобил особена тежест. Секторът непрекъснато се изправя пред предизвикателства, а хората, които творят в него, често трябва да преодоляват не само художествени, но и редица организационни и финансови препятствия. Един от най-големите проблеми пред независимите продукции остава техният кратък живот – представленията нерядко са обречени да срещнат публиката си само няколко пъти, след което липсата на финансиране прекъсва сценичния им път.
Случаят със спектакъла „Три сестри“ на режисьора Валерия Вълчева обаче е малко по-различен. Създаден преди повече от година, той продължава да живее, а екипът успява да се събира и да го поддържа. Това само по себе си е повод за радост, но и за признание на усилията на всички участници. Още по-важно е, че интересът към спектакъла е толкова голям, че местата за представленията почти винаги се изчерпват. Успех, който не бих определила просто като резултат от любопитството към една независима продукция, а преди всичко като свидетелство за нейните качества.
Постановката на Валерия Вълчева спокойно може да бъде поставена в периметъра на site-specific и променадния театър. Site-specific характерът ѝ произтича от факта, че тя е създадена специално за пространството на вече небезизвестната АРТ Къща в София. Самата къща е част от драматургичната и режисьорската концепция. Това решение придобива допълнителна тежест, когато си припомним, че действието в Чеховата пиеса се развива именно в дома на семейство Прозорови. Както споделя режисьорката, самият Чехов е искал неговите произведения да бъдат играни извън конвенционалната театрална среда. В този смисъл изборът на пространство е своеобразно завръщане към една от възможните същности на неговия театър.
Променадният характер на спектакъла се проявява още в самото му начало. Представлението започва в двора на къщата, откъдето зрителите, водени от режисьорката и част от актьорския състав, са приканени да влязат навътре. Започваме да обикаляме различните стаи, в които постепенно се сблъскваме с историята, която предстои да бъде разгърната пред нас. Според мен това е много добро начало на първото действие на Чехов. Едно от най-важните неща в неговите творби е именно запознанството с персонажите. Известно е, че в тях няма ясно разграничение между главни и второстепенни персонажи – всеки изпълнява важна роля в цялостната конструкция. Именно поради тази причина първото действие има толкова голямо значение: то позволява на зрителите да се запознаят с всеки от персонажите, с неговите характеристики и вътрешни усещания, за да видят по-късно как всичко това постепенно ще се разруши. Подобно въвеждане в света на „Три сестри“ ни позволява да бъдем погълнати от цялостната обстановка още преди същинското действие да е започнало. Сценичното пространство е изпълнено с картини, които не стоят единствено като декоративни елементи, а постепенно се превръщат в част от смисловото изграждане на спектакъла. Една от тях – на двама души, единият от които е завързан с въже, а другият го дърпа – впоследствие препраща към предпоследното действие. Подобни визуални знаци изграждат своеобразна мрежа от предчувствия, които зрителят разчита постепенно.
Влизайки в къщата, ни посрещат трите сестри, въвлечени в някаква игра. Още тук се задава една от основните линии в режисьорската концепция – детското, детската игра като начин на съществуване, като опит за съхраняване на нещо изгубено. Картините и костюмите, с които са облечени трите актриси – Стефка Янорова (Олга), Деница Даринова (Маша) и Мирослава Захова (Ирина), напомнят за тяхното минало и за света, от който произлизат. Оттам идва и непрекъснатият им стремеж да се върнат в Москва – някъде, където се чувстват сигурни, някъде, където може би някога са били щастливи. Но доколко това наистина е така, ние не можем да знаем. Дали Москва е реален спомен за щастие, или постепенно се е превърнала в идеализиран образ на едно минало, което вече не съществува?
Една от находките в режисьорския прочит за мен е откриването на нова перспектива към Чеховата творба чрез персонажите-двойници. Един и същи актьор влиза в ролите на различни персонажи, които на пръв поглед са противоположни, но всъщност съществуват като две страни на едно и също вътрешно противоречие. Особено показателен е случаят с Кулигин и Вершинин – съпругът на Маша и мъжът, в когото тя се влюбва. Двете роли са поверени на Явор Костов-Йондин, а това решение отваря допълнителни възможности за прочит на любовния свят на Маша.
От едната страна стои Кулигин – сигурността, познатото, мястото, на което тя е обичана и към което винаги може да се върне. От другата е Вершинин – несигурното чувство, безумната тръпка, онова увлечение, което прилича на лятна афера и може да отмине за секунди, оставяйки след себе си единствено опустошение. Двете противоположности в живота на Маша се оказват въплътени в едно и също физическо присъствие. В една от най-силните сцени на представлението тя седи до съпруга си, разбита от заминаването на Вершинин. И именно тогава в тази близост сякаш открива някаква утеха. Тя знае, че не го обича по същия начин, по който е обичала Вершинин, но знае и че е обичана. Може би това е последната ѝ възможност да се хване за нещо сигурно в свят, в който всичко останало се изплъзва.
Друг интересен режисьорски ход е разпределението на образа на Наташа между трите сестрите. Наташа не е представена като един-единствен персонаж, а преминава през различните актриси, като всяка от тях въплъщава определен етап от нейното израстване и постепенно завладяване на дома.
В началото в образа на Наташа влиза Мирослава Захова (Ирина). Тук тя е плаха, несигурна, объркана, сякаш все още не знае дали принадлежи на това общество и дали има място в него. Постепенно щафетата е поета от Стефка Янорова. Нейната основна роля е на Олга – най-голямата сестра, онази, която през целия си живот се е грижила за по-малките. В тази метаморфоза Наташа вече придобива по-устойчиво присъствие. Тя започва да маркира собственото си пространство, да се налага и да усеща, че има право на власт в къщата. В последния етап образът преминава към Деница Даринова, която играе Маша – най-силната и може би най-мрачната от трите сестри. Именно тук Наташа окончателно се превръща в безкомпромисната фигура, която вече е завладяла дома и е присвоила функциите на неговите предишни господарки. В тази линия се появява и Станислав Пеев, който изпълнява ролите на Анфиса, Ферапонт, Чебутикин и Наташа. Неговите превъплъщения допълват цялостната система от образи и двойници, в която персонажите непрекъснато сменят своите лица и функции. Особено важни са присъствията на Анфиса и Чебутикин – те винаги са били в тази къща, още преди самите сестри да съществуват в нея. Те имат особено важна функция по отношение на присъствието на миналото. Когато и актьорът, изпълняващ тези роли, влиза в обувките и на Наташа, се затвърждава усещането, че тя вече е постигнала всичко онова, към което се е стремяла.
Така Наташа престава да бъде просто външен персонаж, нахлул в света на сестрите. Тя се превръща в своеобразно отражение на самите тях или дори в онова, което те биха могли да бъдат, ако бяха избрали друг път. Постепенното преминаване на образа през трите актриси е силно решение, защото ни показва не само трансформацията на Наташа, но и разпадането на самата идентичност на сестрите.
Подобен принцип на двойственост откриваме и в образите на двамата мъже, влюбени в Ирина – Тузенбах и Солоний, чиито роли също са поверени на Пламен Великов. Единият е деликатен, добър, носещ в себе си някаква човешка мекота, докато другият е груб, настъпателен, почти агресивен в отношението си към нея. Те са две противоположности, които в крайна сметка се изправят един срещу друг на дуел заради любовта си към Ирина. И тук поверяването на двете роли на един актьор не е просто актьорска игра с множество превъплъщения, а възможност да се видят две различни лица на едно и също желание – желанието да бъдеш обичан и да принадлежиш на някого.
Единственият персонаж, който остава извън тази система на двойниците, е Андрей – Васил Читанов. Той сякаш принадлежи на друг свят. Отбягва сестрите си, отбягва хората около себе си, отбягва действителността, в която живее, защото не знае как да се изправи срещу нея. И въпреки непрекъснатите си опити да избяга, тя винаги го настига. Андрей сам се поставя в ситуации, от които впоследствие не успява да намери изход. Той е единственият, който в крайна сметка остава в къщата. Докато останалите по един или друг начин се разделят с нея, той остава прикован към мястото, което постепенно е изгубило своя смисъл.
В този смисъл Андрей е може би най-трагичната фигура в спектакъла. Ако проследим Чеховата драматургия през призмата на последващите му творби, бихме могли да открием в него своеобразно предчувствие за Фирс от „Вишнева градина“ – човекът, който остава, когато всички останали си тръгват. Но докато за някои от персонажите все пак се прокрадва възможност за спасение, за Андрей сякаш такава не съществува. Той остава в един свят, който вече не разбира, но от който няма сили да се освободи. Неговата трагедия не е просто в това, че не успява да избяга, а в това, че постепенно губи способността си изобщо да си представи друг живот.
От най-силните качества на спектакъла е неговата затвореност. Намирайки се в една от стаите на къщата, зрителите са в непосредствен контакт със случващото се. Актьорите изграждат помежду си силни взаимоотношения, но не по-малко завладяващи са и връзките, които успяват да създадат с публиката. Границата между сценичното пространство и зрителското присъствие е почти заличена, а това придава на спектакъла още по-силно емоционално въздействие. Тази непосредственост изисква особена отдаденост и от актьорите, и от зрителите, защото тук няма къде да се скриеш – нито от чуждите погледи, нито от собствените си реакции.
Съществена част от света на представлението е и музиката, която се изпълнява на живо. През цялото време отнякъде се прокрадва стържещият звук на цигулката. Това е гласът на Андрей, който страда някъде там, в някоя от стаите на къщата. От другата страна чуваме пиано и френска романтична музика, която носи усещането за бягство, за влюбване, за онзи кратък миг на щастие, който никога не успява да се превърне в нещо трайно. Любовта остава някъде между думите на една изпята песен и ритъма на френския език. Но възможна ли е изобщо любовта в такъв свят? Бих казала – не.
Представлението се отличава и с интересен контраст между вътрешното и външното пространство. Както вече стана дума, спектакълът започва в двора на къщата. Там всичко изглежда по-отдалечено, по-сурово, но и някак по-ведро, по-леко. Сякаш светът все още съществува отвъд границите на тази история. След антракта отново се озоваваме навън, но вече сме натрупали в себе си всичко преживяно дотук. Външното пространство започва да изглежда съвсем различно – като нещо далечно, почти несъществуващо. Постепенно се връщаме във вътрешността на къщата, където действието продължава да се разгръща с още по-голяма емоционална наситеност. Двете пространства съществуват почти независимо едно от друго, но именно това разделение подчертава затвореността на света, в който живеят персонажите. В момента, в който актьорите ни въвеждат обратно в стаите, всичко останало губи значение. Външният свят е забравен, а ние сме отново там, сред хората, които не успяват да намерят изход от собственото си съществуване.
Както вече споменах, една от основните линии на спектакъла е изградена върху детското и детската игра. На няколко пъти чуваме детски песни и приспивни мелодии, които сякаш са останали в паметта на обитателите на тази къща. Те са своеобразен мост към миналото, към един свят, в който може би всичко е било по-просто и по-ясно. Но дали това минало действително е било такова, или просто е придобило подобен образ в съзнанието на хората, които отчаяно се опитват да намерят смисъл в настоящето?
Тук се появява и един от най-съществените мотиви в Чеховата пиеса – празнотата. В спомените на сестрите именните дни някога са били изпълнени с хора, разговори, празненства, живот. Днес обаче почти никой не идва. Някога къщата е била населена, а сега постепенно се изпразва не само от хора, но и от смисъл. Всичко е сведено до една огромна празнота на човешкото битуване. Хората продължават да говорят, да споделят, да изричат желанията си, но думите сякаш не достигат до никого. Всеки остава затворен в собствения си свят, сам сред тълпата, без да има кой действително да го чуе. Именно тук откривам и голямото основание този спектакъл да съществува днес. Защото той не разказва единствено историята на три сестри, които мечтаят да се завърнат в Москва. Разказва за един свят, в който хората са обречени на самота, в който общуването все по-често се превръща в бърборене на вятъра, а надеждата постепенно губи очертанията си. А Москва? Москва е всичко онова, за което тези сестри някога са си мечтали. За тях тя е надеждата, споменът, желанието за завръщане към нещо познато и сигурно. Но постепенно се превръща в мираж, в прах. Страхът от промяната погубва човека и го прави бездушен. И докато трите сестри продължават да мечтаят за Москва, животът минава покрай тях. Те говорят, припомнят си, надяват се, но сякаш никога не успяват да направят крачката, която би ги отвела към онова, за което мечтаят.
И все пак в края на тази тъга остава нещо. Една почти невидима надежда, че някога ще разберем защо е трябвало да изтърпим всичко това. Че някога ще можем да погледнем назад и да открием смисъл в преживяното. Че въпреки всичко ще продължим да живеем. Може би именно в това се крие едно от най-големите противоречия на Чеховия свят – човекът е способен да осъзнае собственото си нещастие, да го изрече, да го сподели, но въпреки това да продължи да живее с него.
„Три сестри“
по Антон П. Чехов
Драматургичен вариант, превод, режисура и сценография: Валерия Вълчева
Маски: Мартиан Табаков
Участват: Стефка Янорова, Деница Даринова, Мирослава Захова, Васил Читанов,
Пламен Великов, Явор Костов-Йондин, Станислав Пеев и музикантите Инес
Симеонова, Ивайло Данаилов
Сдружение „Театър Вятър“
Анита Ангелова завършва театрознание и театрален мениджмънт в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Автор е на публикации в специализирани издания и е драматург на Театър „Българска армия“.
