Връщаме се към едно от интересните културни събития от изминаващата година – международната конференция „Изкуство в градска среда“, която се състоя между 26 – 29 септември в София. Нейни организатори бяха фондация „Арт Офис“ в партньорство с Асоциация за развитие на София и със съдействието на Източноевропейската платформа за сценични изкуства (EEPAP). Мира Тодорова обобщава.
В конференцията „Изкуство в градска среда“ взеха участие артисти, мениджъри, куратори, теоретици, експерти от 11 държави от Източна и Централна Европа, които дискутираха през своя опит, творческа и управленска биография различните подходи и креативни „участия“ във физическото и символно пространство на града, техните социални и политически конотации. Театрални и визуални артисти, културни изследователи и оператори споделиха артистичните си практики, които ползват градската среда по всевъзможни начини и с разнообразни цели – да я облагородят, преосмислят, реконтекстуализират, както и през нея да излъчат своите артистични и социо-политически послания в общността. В такива случаи става дума за нещо много повече от иницииране на артистични събития на открито или в непредназначени за изкуство пространства, които да разнообразяват културната среда със своите иновативни употреби на градските екстериори и интериори. Целите преминават отвъд грижата да се подобри качеството на градския живот, да се естетизира външното публично пространство или пък да се изнесе изкуство на нетрадиоционни места, което да привнесе нови перспективи към неговото правене и възприемане. Един от големите смисли на този вид артистични практики е да се конфронтират устойчиви структури на властта в най-общ социален смисъл, да формулира критически дискурс, който да резонира във възможно най-широка аудитория, като в същото време консолидира тази аудитория в самоосъзнаването й като общност. Участниците от Германия, Хърватска, България, Румъния, Полша, Украйна, Грузия, Беларус, Молдова представиха личните си проекти, както и ситуацията на този вид изкуство в собствените си държави, отношението на държавните и общински институции към него.
Кирил Кузманов, „(При)видността на съдържанието“ (награда „База“ 2013)
В тематичните панели на конференцията феноменът изкуство в градска среда се огледа като сложен проблем, който има своите множество аспекти – естетически, политически, стратегически. Участниците се обединиха около базисната позиция, че за да има един проект по-дългосрочно и пълноценно влияние върху средата и върху мисленето на общността, артистичните интервенции в градското пространство трябва да имат известна устойчивост, иначе остават на ниво инцидентни акции, които не успяват да предизвикат същностни промени в нагласите на хората, в концепцията за публично пространство, в градския маршрут, който освен функционални, може да има и съображения отвъд прагматичната логистика. Творческите намеси в урбанистична среда нямат за цел единствено да фокусират вниманието на публиката върху самите себе си като артистичен продукт. Те по-скоро се прицелват извън себе си в опит да настроят съзнанието на обитателите на дадена среда върху самата нея, върху нейните потенциали, функции, дискурсивни възможности, културни, архитектурни, социални контексти. За да не се изчерпва творческата инициатива единствено с жеста на апликиране на арт ситуация в градско пространство; за да се произведат по-комплексни изказвания, е нужно проектите да променят функциите на пространството, което временно населяват, вследствие на което да разстройват обичайните канали за неговото възприемане.
Един от основновните въпроси, които се поставиха от участниците на конференцията, беше да се уточни какво точно се разбира под понятията публично и частно пространство. Какво е това, което ги оразличава? Като един от най-важните фактори за тяхното дефиниране се постави идеята за контрол. Публичното пространство е социално пространство, което се регулира от контролиращи механизми. Частното пространство е интимно обиталище, неприкосновено за дисциплиниращата ръка на контрола. Публичното пространство е това, което може да формулира и излъчи валиден критически дискурс. А творческите акции са един от инструментите за превръщането на социалното пространство в публично, защото може да му предаде символна стойност, която да отразява/озвучава проблемите/нагласите на общността. Креативната работа в социалното пространство също така може да провокира осъзнаване на обща принадлежност и споделена отговорност за смислите, които се произвеждат в пространството, което обитаваме. Така се създава както пространство за общността, така и пространство на общност – на споделени ценности и възгледи за света.
Тъй като много от участниците споделят общи „места на памет“, а едно от тях е комунизмът, бе обсъден различния режим на публичното пространство по време на соца и след промените. Една от изказаните тези беше, че в комунизма липсва социално пространство с критически потенциал, което да го осмисли като публично. Тоест хората/гражданите – със своите мнения, мислене, отношение, изказани публично – са непредставени, те са напълно изключени от социалното простанство, разроени са до възможното частно и лично. Прекомерният контрол върху публичното го лишава от истинския му смисъл, а именно споделеност и критическа рефлексия, за да бъде сведено до пространство за ратифициране на единствената Голяма истина. След демократичния обрат, обаче, публичното се комерсиализира, постепенно се изземва от частното, като се излъчват множество малки „пристрастни“ истини, които никъде не се пресичат в обща идея за свят. Тази тема прозвуча много актуално на фона на продължаващите с месеци протести в София срещу настоящето правителство, което се превърна в олицетворение именно на „политиката“ на удовлетворяване на частното за сметка на публичното благо. Особено болезнено лъсна „неуспехът“ на прехода да съдейства на обществото да еволюира в изграждане на общо пространство на споделени ценности и доверие, които да не позволяват да се изпада под критичния минимум, в който политиката „незабелязано“ се подменя с бизнес, тоест полисното съзнание изцяло се заглушава от истерията на частния интерес.
Артистът Правдолюб Иванов говори за присъствието на артистите по площадите на протестите от последните месеци в България
Очаквано се оказа, че общото минало на държавите от Източна и Централна Европа е заложило и общи проблеми като напр. отношението и подхода към културното наследство, паметниците, скулптурните фигури, които са едновремнно в дефицит на естетическа стойност и в прекомерна идеологическа такава; твърде малко изкуство и твърде много документ. Дали ги унищожаваме и така се лишаваме от следи на позорно минало, или ги запазваме именно като следи на позорно минало, или ги реконтекстуализираме, реинтерпретираме, инструментализираме във формулирането на съвременен културно-исторически разказ за комунистическия период…
Изобщо темата за изкуството в публична среда провокира много размисли и повдига много въпроси. Един от тях е: на кого принадлежи градът? На хората, които могат да си го позволяват? На тези, които го управляват/контролират/възползват се от ресурсите му? На всички, които го обитават? На туристите? На инвеститорите? Може ли изкуството – в опита си да саботира установените йерархии – всъщност да ги захрани? Могат ли артистите да изиграят ролята на агенти на естествените процеси на джентрификация, като повишават символната и парична стойност на пространствата, в които настаняват себе си и изкуството си, превръщайки мястото в „тренди“. Дали изоставените, по-бедни публични и частни пространства трябва да се запазват в този си вид или напротив да се облагородяват, апроприират и предават отново във владение на средната класа? Какви са мястото и ролята на изкуството в тази ситуация – да украсява/замаскира, да алармира за социалната проблематичност на района, да работи с местната общност, за да й даде по-голям шанс за интеграция към „центъра“, да внесе естетическо удоволствие в ежедневието на маргиналията?…
Тъй като основната част от проектите в градска среда са независими, българските участници в конференцията обърнаха внимание на липсата на пространства за независимите проекти у нас и срещнаха огледална ситуация и в другите държави от бившия соц блок. В защита на независимите проекти, които разколебават статуквото и създават прецеденти, вместо да възпроизвеждат познати констелации, се артикулира идеята, че държавата/градът трябва да позволяват да се случват непредсказуеми неща, за да се раждат феномени. Дискутира се и въпросът за публиките, които се създават успоредно с процеса на формирането на общности.
А в арабския свят публичното пространство се ползва и за удоволстване…
Мира Тодорова
Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
