свободната сцена на фокус

„Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” : лекция-пърформанс на Джонатан Бъроуз и Матео Фарджион. От Демна Димитрова

 

                                                             Не знаем какво вършим, но го вършим

                                                            и всичко бива отнето.

                                                            Не знаем какво вършим, но го вършим

                                                            и ти си тук, и ние сме тук,

                                                            ето ни и всеки е добре дошъл.[2]

 

                                                            Нямам какво да кажа и го казвам

                                                            и това е поезия [3]

Миналата години в Ню Йорк в рамките на три дни композиторът Матео Фарджион и хореографът Джонатан Бъроуз направиха своеобразна ретроспектива на своите шест съвместни работи („Седящ дует” /Both Sitting Duet, 2002 г./, „Тихият танц” /The Quiet Dance, 2005/, „Говорещ танц” /Speaking Dance, 2006/, „Лекция за пет пари” /Cheap Lecture, 2009/, „Пиеса за кравата” /The Cow Piece, 2009/ и „Броейки до сто” /Counting To One Hundred, 2011). Макар че всяка от тях е създадена в различен период, изпълнявайки ги в последователност Бъроуз и Фарджион си дали сметка за несъмнената връзка между тях. Две от тези представления гостуваха и на Световен театър в София – „Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” в рамките на програма Световен театър в София. В основата си тези работи съдържат сходни идеи, свързани с ритъма, музикалната структура, взаимодействието с публиката, с хореографиране и музициране на словото, с един куп големи идеи, с референции към велики имена в музиката и не само, с разместване на структурни пластове, с (пре)осмислянето на образци, форми, правила, принципи и течения в изкуството, с организиране на фрагменти, с мисловни скокове, със смисъла в празното пространство, с тишината, с паузата и отново… с ритъма, музикалната структура…

Това, което дуото прави на сцената, в основата си е музика. Но централното в тези две работи безспорно е интересът на Бъроуз и Фарджион към логиката на композиране на класическа музика. Това е и отговорът на въпроса (в случай, че някой се пита) какво правеше Шуберт в това цяло. Тази идея аргументира и реплики като: „Композирането означава избор, включително избора да не избираш; музиката се ражда в спор с обичайните мелодии, които пръстите следват” и „Да крадеш от себе си – бива, ама от другите още по бива. А музиката помага със своите мелодийки, вдъхновяват ни”[4].

 

Разбира се, съвсем очевидно и ясно заявено е, че те следват ритмическата структурата на легендарната „Лекция върху нищото” на Джон Кейдж, но заменят думите със свои. Чрез „Лекция върху нищото” Кейдж илюстрира възгледа си за изкуството и музиката, превръща я в реакция срещу идеята, че изкуството трябва на всяка цена да произвежда дълбок смисъл, ценности или поне да стига до някъде, да има конкретна цел. Той директно казва на слушателите си, че тази лекция няма смисъл.

Оригиналното заглавие на „Лекция за пет пари” (Cheap Lecture) и актът на имитация реферират и към друга работа на Кейдж, наречена „Евтина имитация” (Cheap Imitation). В нея, след като издателят на композитора Ерик Сати отказва да даде правата за симфоничната драма „Сократ”, върху която работят Кейдж и Мърс Кънингам, Кейдж се принуждава да имитира работата на Сати на пиано. Проблемът се е състоял в това, че когато този отказ идва, Мърс Кънингам вече е направил хореографията върху ритъма и структурата на „Сократ”. Точно това наподобяване на оригинала Джон Кейдж озаглавява „Евтина имитация”. По същия начин името, което Кънингам дава на хореографията си, е „Втора употреба”.

 Другата основна позиция в „Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” е свързана с общуването с публиката. Матео Фарджион и Джонатан Бъроуз не импровизират, но въвличат публиката в изпълнението. За тях изглежда е изключително важно да експериментират с това как да направят представление, без да поучават зрителя. Представление, което не демонстрира нещо на публиката, но създава разговор с нея.

 В рамките на един час Джонатан Бъроуз и Матео Фарджион изпълняват своята лекция-пърформанс. „Лекция за пет пари” и „Пиеса за кравата” са две автономни произведения, но в тази последователност между тях няма никаква пауза.

В първата част („Лекция за пет пари”) двамата мъже изглеждат приветливи, някак гостоприемни. Държат и захвърлят своите партитури. Усмихнато, в синхрон или не, създават ритъм, четейки доста масивния текст с различно темпо, правейки паузи, повтаряйки фрази, акцентирайки позиции, които прожектират на екран зад тях. В „Пиеса за кравата” всеки поотделно разиграва малки кравешки трагедии. Всеки прави това със своето собствено стадо, около което се леят звуци, мелодии, инструменти и странни монолози. Това лаконично описание на двете произведения се дължи на невъзможността за преразказ, а и на пълна липса на необходимост от такъв.

 

 Критикът Л. Диркс от фламандския театрален институт пише, че когато е гледал „Лекция за пет пари” се е чувствал, сякаш наблюдава истински забавна игра, без да знае правилата й. Да бъдеш част от нея е сигурно удоволствие. Публиката е повлечена в непознатата игра именно защото в това се състои самата игра. Тя трябва да бъде следвана, без знанието накъде ще те отведе.

Бъроуз и Фарджион оплитат публиката в нещо объркващо, невероятно смешно и все пак пълно с препратки, понятия, концепции, структури, пластове, Шуберт и Кейдж. В случай че не разбира езика, зрителят е призован да затвори очи и да слуша музиката. Този ключ е даден още в самото начало и съвсем не е случаен подход. Дали изобщо е важно какво казват? Словото тук е ползвано като музикален инструмент, не на всяка цена като носител на смисъл. Наситеността на текста не позволява бързи асоциации и мигновено разбиране. Затова публиката може да обхване не цялото, а фрагменти, само части от смисъла. И това е напълно преднамерен трик. Така всеки сам образува и придава значения.

Все пак, ако изхождаме само от думите, то заключението би било, че „Лекция за пет пари” беше в много по-голяма степен структуриран модел на измисляне на изпълнението. Не имитация на репетиция, а третиране на креативния процес преди създаването. Натрапчиво е усещането, че си попаднал дълбоко в хаотичните мисли, предшестващи завършеното произведение. Мисли, пълни с информация за образци на изкуството, с понятия, правила, умения, знания, концепции, структури, течения…

 Играта е заложена и в „Пиеса за кравата”. Скоростта, с която всичко се случва, не спада. Играта тук изглежда буквална заради наличието на играчки. Бъроуз и Фарджион разполагат със своите крави-герои, които против несъществуващата си воля биват въвличани в изпълнението на малки комични, трагични или направо жестоки истории. Застанали със сериозността на лаборанти, всеки пред своята маса и своите крави, изпълнителите местят играчките, хвърлят ги рязко, сортират ги, вдигат ги, разпиляват ги. Изобщо, непрестанно ги третират като материал, инструмент за въвеждането на поредица от идеи, свързани с любовта, живеенето, смъртта. В цялата налудна игра от кравешки сюжети Бъроуз и Фарджион следват някакъв невидим сценарий, демонстрирайки четенето на тетрадки, сложени пред тях. През пърформанса те не просто създават нарочното впечатление, че се движат след абсурдна сюжетна линия,  те следват логика и особено сложна структура, в която на всичкото отгоре кравите не са просто анонимни играчки – те са показвани, именувани (повечето се казват Бела), разделяни по вид и окраска.

             Един последен елемент от цялото е именно хореографията и въобще липсата на движение в смисъла му на танц. Бъроуз, в чиято биография стои балетно образование и кариера, се отказва от възможностите на тялото си, свеждайки движението до почти абсолютното му отсъствие. Тук танцът е разтворен в ритъма, в мелодията, разпаднат е в думите и значенията. И като изключим краткия танц на Бъроуз в „Пиеса за крава”, на пръв поглед, бихме казали, че той се е отдал много повече на мисленето за композицията, където принадлежи Матео Фарджион. Само че така рискуваме да пропуснем особено важната идея за това, че отделните елементи на една композиция (например, ноти, звук), още повече на едно представление, не биха могли сами по себе си да събудят смисъл. Свързването им създава този смисъл. В интервю Джонатан Бъроуз обобщава: „Целта на представлението („Лекция за пет пари”) е не толкова да отдаде почит (на работата на Джон Кейдж), колкото да изпита и актуализира начина на мислене, който силно повлия танца и пърформанса от Джъдсън Чърч насам. „Пиеса за кравата” изследва същата структура и в интерес на истината сега направихме още две представления, които продължават този процес и с всяко от тях стигаме до напълно различни неща.”[5]

И още:

„Музиката се композира

с мелодии и ритъм

и с радост и печал

и с радост и печал и

танцът се прави с позиции,

падане, ставане, скокове, лудории,

и думите са съставени от мисли”[6]

Бъроуз и Фарджион не знаят какво вършат, но го вършат, следвайки постдраматична, перформативна логика. Ние не знаем защо се смеем, но се смеем. И не защото не е наистина смешно, а защото се оказа трудно да бъде артикулирано какво точно е смешно. Впрочем… те много добре знаят какво правят.

ОЩЕ РЕАКЦИИ

–

Галина Борисова

хореограф

 „Обратното на преднамерената монотонност и повторяемост при хореографията на Раймунд Хог, Джонатан Бъроуз и Матео Фарджион ни заляха с изключителна скорост с изобретателност и отявлен спор при представянето на тяхната музикално–движенческа партитура. Показаха техника при говоренето и пеенето, обезсмисляха смислите. Представиха ни диалог и спор между традиционните песни (канцонети, мюзикълно пеене и даже църковни песнопения), съотнесени с деконструкцията на класическите форми, съответно и с правилата при музицирането на Джон Кейдж и постмодерния подход на хореографа Мърс Кънингaм. Използваха принципите на двамата големи американски новатори, но чувството им за хумор произведе тотално нов контекст на безсмислието на каквито и да е правила, като следването на стриктните им предварителни партитури се изпълняваше с лекота, небрежност и неохота. Всичко се решава в спор и затова фактът, че са дует и да диалогизират всякакви проблеми – от литературните канони до „кравешките” навици беше изключително симпатичен.”

 

Ани Васева

режисьор

 „Изключителни представления. „Лекция за пет пари” не само стъпва върху структурата на „Лекция върху нищо” на Джон Кейдж, но и в някакъв смисъл  я усложнява, натрупвайки допълнителни елементи и развивайки тематичния корпус в напълно нови посоки. Матео Фарджион и Джонатан Бъроуз изпълняват своята лекция в сложно поставен и сложно изпълнен хор. Ритъмът и гласовата партитура не са средство-опора, върху което да се подпре смисълът, а изграждат смисъла заедно със словото. Коментарът върху това какво е и как би могло да бъде правено и възприемано едно представление се превръща в проверка на практика – наистина лекция (съвместно четене) и наистина пърформанс, реално изследване на срещата между изпълнител и зрител, поставящо предизвикателство и изискващо свръхконцентрация и от двете страни.  Защото въпреки лукавите си усмивки и уж неглиже присъствието си, Матео Фарджион и Джонатан Бъроуз са крайно взискателни към себе си и към своята публика. Директното задаване на въпроси, радикално свързани със самата основа на сценичните изкуства (какво е минало и какво още може да се направи, какво можем и какво не можем, къде по пътя между казването и чуването се образува смисълът, как се работи и как се полагат усилия, за да се постигне лекота, как се развиват мотиви и какви сме, когато сме на сцената или в залата) през хиперсложна, но въздушна (и безкрайно смешна) конструкция е риск, подплатен с виртуозността на изпълнението. Не по-малко удивително и съвършено изпълнено е „Пиеса за кравата” със своята педантично изработена технология за производство на микропиеси за смърт, живот, любов, насилие – миниатюрни трагедии и комедии, на пръв поглед свързани в налудни комбинации, които в действителност следват желязна логика в постоянна спираща дъха скорост, преминавайки през „изконни за театъра” ситуации (и в този смисъл продължават и довеждат до крайност започнатото в „Лекция за пет пари”).”

 Публикувано в партньорство с Бюлетина на Световен театър в София. 

Рубриката „Свободната сцена на фокус” се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”