ECORCHE

 

 

 

 

 

 Сред българските участия в програмата на 4-ото издание на международния фестивал за танц и пърформанс „Антистик” беше представлението „Ecorche” на Мирослав Йорданов и Валери Миленков, с художник Ралица Тонева. За представлението и условията на неговото създаване с тях разговаря Иванка Петкова.

 

  От кога се занимавате със съвременен танц?

Валери Миленков: През 2007 г. завърших Хореографското училище за класически танц, след това влязох в балет „Арабеск”. Там се запознах с Мирослав, докато той поставяше с Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Впоследствие започнахме и да работим заедно.

Мирослав Йорданов: Моето образование е друго – завършил съм изящни изкуства и психология. Съвсем естествено се появи интересът ми към танца и към тялото като проблем. Първите ми опити са с Виолета Витанова и Станислав Генадиев.

 Кое в съвместната ви работа движи интересът ви в танца?

Мирослав Йорданов: След “Slit”, „Ecorche“ е вторият спектакъл, който с Валери направихме заедно. Още от началните ни опити, които започнаха с импровизации, насоката, която търсихме, е в естетиката на движение. Как можем да бъдем най-честни в такъв тип движение? Това се доразви в Ecorche”.

 Защо “Ecorche”? От къде черпите идеите зa спектаклите на тематично ниво?

Мирослав Йорданов: Има първоначална идея, която е много груба. Темата на предишния ни проект разработвахме на базата на различни проучвания. Стартирахме „Ecorche“ съвместно със сценографката Ралица Тонева, с която започнахме да го обмисляме концептуално. Развихме визуална идея. И тъй като имаше някакви натрупвания от предходното ни представление с Валери, съвсем естествено нещата се сляха.

Ралица Тонева: Ecorche е мускулен модел. Когато бях студент, в учебната зала по анатомия имаше едно ecorche – модел на мускулна система, на човек без кожа.

 Като какъв тип танц определяте представлението “Ecorche” ?

Валери Миленков: То е тип съвременен танц. Понятието модерен балет е много разбъркано.  Спорно е дали е танцово или театрално представление.

Мирослав Йорданов: Чисто жанрово, може би, но не сме търсили еднозначна стилистика. Критерият беше до колко тези движения, които се появяват, когато работим по някаква идея, са адекватни и органични на самата идея.

 Изпълнението не е чуждо на екстатичната експресия. Работили ли сте целенасочено в тази посока?

Валери Миленков: Силно казано. Струва ми се по-строго и обрано от гледна точка на експресията и отношението му към публиката. Бих казал, че “Ecorche” е по-скоро аскетично представление.

Мирослав Йорданов: Този тип представления са малко поставени, нямат среда и край, всеки сам си вади извода и случката. Ние имаме точна представа какво се случва, но не целим да тя да е еднозначно изведена и да се знае дума по дума какво става, а на всеки да му работи въображението. Няма зададено послание. Не е нужно идеята да е дидактична и разказвателна. Чисто концептуално, интересното е, че ecorche не е скулптура или рисунка на кадавър, на труп. С този модел телата всъщност са изобразявани като демонстриращи и мислещи своята анатомия. Те са в някакво състояние, не просто отделен човек. Този модел съдържа самоизследването на тялото.

Ралица Тонева: Съдържа до голяма степен и някакъв абсурд, защото той би стоял като човек, но с тази разлика, че липсва кожата. Всичко започна от една миниатюра…

Мирослав Йорданов: …на едно ecorche, което в едната си ръка държи собствената си кожа, в другата държи нож.

Ралица Тонева: Има абсурд, който за мен беше много ценен. Неживо-живо, което въпреки това е цяло. За това има и още по-шокиращи примери не само в изкуството и в съвременните му по-гранични форми, но и във факти от реалността.

 Значи ли това, че е своеобразно отделяне на тялото от личността?

Мирослав Йорданов: По-скоро доминиране. Имайки предвид, че това е изпълнение на жив човек, присъствието на личността и неговата чувствителност и усет като изпълнител е неизбежна. Не може чисто лабораторно да изолираме тялото. Може да кажем, че да, тялото в случая доминира. То трябва да изразява чувствата и изобщо онова, което може да изрази човека.

Ралица Тонева: Тялото доминира като едно цяло, т. е. няма определено внимание към очи или ръце, а го обхваща като цяло. Когато ние с вас говорим, аз ви гледам само в очите. Свикнали сме да общуваме с ръце и жестове. Мисля, че тръгнахме именно от тази идея за едно цяло.

 Мирослав спомена, че в хореографията е заложено и изразяване на чувства. Какви са те и как ги мислите спрямо ecorche-модела? 

Валери Миленков: Минава се през всички видове: любов, тъга, мъка. Случва се всичко: агресия, ярост.

Ралица Тонева: Това са някакви протоформи на чувствата. Те са по-скоро движения…

Валери Миленков: …чувства, които изразява самото тяло. За нас тялото ги крещи. Стигаш до момента на удоволствие от цялото нещо. Свикваш с тази болка.

Мирослав Йорданов: Интересното е, как първо се появява с обвивка и как нейното отделяне води до повишаване на чувствителността и до нарастване на сетивността. Най-простият пример: когато човек има малка рана, това място на кожата е много по-чувствително. Когато има натрупвания от разтваряния на тялото, то е много по-силно чувствително. Търсихме цялото да стане като сетиво, да се разтвори.

Ралица Тонева: Фигурира и идеята за цивилизованост. Това на мен ми беше най-интересно. Свикването с болката, събличането.

 В разрив ли е с идеята изцяло голото човешко тяло?

Мирослав Йорданов: Съображенията ни са чисто технически. Силовият танц предполага присъствието на един бандаж. Пространството, в което беше създадено представлението, „The Frige”, има много къса дистанция от публиката. Според мен голотата трябва да бъде ход към решението на проблема. Тук не мисля, че беше нужен.

 Как стигнахте до решение за музикалната среда?

Мирослав Йорданов: Музиката е на Юрий Бонджуков. Той е композитор, с когото работя още от първия си спектакъл. Всъщност тя се изгражда паралелно с хореографската партитура, обвързана е и с осветлението. Изграждахме основните компоненти на спектакъла в ход и се опитваме да вървим заедно на всеки етап от спектакъла, т. е. музиката не е композирана предварително. Юрий присъстваше на всички репетиции, като на всяка по нещо се променяше.

 Как премина работният процес на развитие на спектакъла?  

Мирослав Йорданов: Границите на това кой какво върши са малко размити. Има хореографска партитура, заложена още в костюма, който трябваше да кроим почти заедно – още на този етап започнахме да работим и върху движенията, за да може да имат ход и логика. В същото време не мога да кажа, че аз съм драматург или режисьор, или че поствям танца, защото го правя заедно с Валери. Зедно изграждаме формата. Ралица има доста остра намеса в хореографията. Нямаше как да протече без нея. Ролите ни доста се вливат една в друга. Комплексно е. 

Ралица Тонева: Идеята не е взаимно да се колажираме, а да бъдем до колкото е възможно единни, хомогенни в съвместната си работа.

Валери Миленков: Едно да не изпъква пред друго и същевременно нещо да не се изоставя.  

Мирослав Йорданов: За съжаление често движението, словото и визуалното решение се преповтарят и взаимно илюстрират. Ние искахме, въпреки че работим заедно и процесът е един, от всеки от нас, от всяка една страна да дойдат различни ходове към него. Да не се преповтаря, напр. танцът да не се прави музикален. Музиката да не преекспонира там, където в движението и без това има повече сила.

Ралица Тонева: Стремяхме се към личната авторска реакция на всеки един. До голяма степен всеки е бил свободен да решава какво точно ще се случи.

 Мислите ли, че естетиката, в която работите, е актуална днес и с какво?

Мирослав Йорданов: Да, актуална е, чисто жанрово в някакво средно европейско ниво. Има доста по-радикални и доста по-смели неща. Има неща, които повече разчитат на неокласиката, на класическия танц, които принципно също вече са част от съвременната танцова сцена. За България това изглежда изненадващо. Не мисля, че съвременният танц в България има история.

Валери Миленков: След представлението на фестивала една жена от публиката дойде при мен и каза: да хубаво е, супер, но ходете навън. Защо нещат трябва да се случват навън, когато там така или иначе си се случват, а тук – не? Публика има, но малко, тя може да стане и по-голяма, но просто трябва да се научи.

Ралица Тонева: Това е свързано с цялата система на правене на независими и не само независими проекти. С цялата битова трудност покрай създаването на нещо по-авторско. Това е свързано с огромни битови услия. Има много да се работи в България.

 Трябва да се изгражда публика?

Валери Миленков: Да.

Ралица Тонева: И не само публика.

Мирослав Йорданов: Няма добре работеща система, която да е насочена към финанирането и възможността за поддържането на независими проекти в съвременния танц, които реално нямат свое място. Колкото и да са малки, създаването им струва по-скъпо, тъй като ние не сме театър, който да има собствени ателиета, PR и т.н. Всичко е външно и все повече неща все по-трудно се покриват. Вършим много повече работа от това, което се предполага. В това отношение е по-тежко.

 Необходими са по-адекватни стратегии спрямо независимата сцена?  

Мирослав Йорданов: Мисля, че е време, защото напр. през изминалата 2010 г. много свободни проекти показаха ниво, което ги изкара от маргиналната им среда. Интересът към тях от страна на публиката е равен на интереса към репертоарните представленията.

Ралица Тонева: Съществува все още трудността с място за репетиране, място за показване, което да е оборудвано най-адекватно за нуждите, за оцеляването на едно представление. Местата са много малко. Има голям интерес към такива продукции. Трябва да се развиват такива места като The Frige, Червената къща, което е едно доста утвърдено място за такъв тип случване, но има нужда от центрове.

Мирослав Йорданов: С танца този проблем е доста по-остър, защото едно професионално изпълнение изисква определн тип условия като подова настилка, нормална температура за работа, за да са отпуснати мускулите и да функционират пълноценно. В същото време, дори театрите не разполагат с адекватно осветление, което добре да изведе пластиката на тялото. За правенето на танц в България няма материална база.

 В какво се състои проблемът за танцовите представления?

Мирослав Йорданов: Има голям проблем със съществуването на танца в България. Особено на съвременния танц, защото той няма никаква база. Проблемът с пространствата е много сериозен –от една страна в България съществуват международни фестивали за танц, а няма място къде той да се случва. Това ни превръща в хора, които репетират по най-невероятни места. Например, за да подготвим участието си в „Антистатик”, имахме разрешение от ректора на Художествената академия да репетираме в нейна зала. Проблемът е в системата спрямо свободните проекти; когато става въпрос за танц, продукцията е много ограничена, защото дори просто няма къде да се работи. Това понякога е свързано с много тежки травми и ненормално време, в което сме репетирали след нечий работен ден и недобри условия. По този начин телата на изпълнителите се унищожават и амортизират.

Валери Миленков: В студените месеци е кошмар да се работи.

Мирослав Йорданов: Дори малкото хора, които се опитват с цената на здравите си нерви и тяло да правят и малкото, което се случва, рискуват с ентусиазма си да бъдат буквално осакатени. Трябва да се знае какво стои зад едно представление.

Валери Миленков: А иначе публиката започва да търси танц. Търси живото изкуство.

Ралица Тонева: След всичко казано, искам да акцентирам върху благодарностите – за създаването на такъв проект помагат страшно много хора. Искам да благодаря на Ади, която уши костюма – за нея това беше една изключително трудна задача, на The Frige, които ни дадоха място, където да го реализираме, на всички, които ни помогнаха безвъзмездно.

 

 

Април, 2011