Опитвам се да бъда изцяло в сегашния момент

 

 

 

Интервю с Елизабете Фингер на Борис Зафиров по повод представлението „О“ , част от програмата на петия международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” 2 – 7 април 2012.

 

 

 

Защо нови изпълнителски форми, а не класически балет, например? Как търсиш театралния си изказ на сцената?

Според мен няма  значение дали ще наречем нещо „ново“ или „старо“. Аз бих казала не „ново“, а по- скоро „различно“. Всичко елементи, които вкарвам в представленията си, не са нови, те са отдавна открити, затова е трудно да наречеш нещо „ново“. Толкова много неща са възникнали особено след авангардните течения. С цялото това развитие на технологиите, пътуването  се улеснява комуникацията между хората и синтезът между различните неща е по- лесно осъществим, това също вече не е ново. Затова предпочитам да използвам думата „различно“. Как ще наречеш нещо няма особен значение, затова използвам различни наименования и различни сценични изкази – като говорене, танцуване… Най- много ме провокира и ми е интересно човешкото тяло и различните начини, с които можеш да се изразяваш с него. Каква може да е ролята на тялото в света и как може да се споделя опит с хората? Не търсим нови неща, а различен начин, с който да изразим вид комуникация. Не искам да следвам класичеките модели. Класическият танц, например, е достатъчно разбираем, дори и да е свободен като форма, той пак е достатъчно разбираем за зрителите. В света, в който живеем в момента, не мога да се изразявам със съществуващите похвати, затова имам нуждата да създавам свои. И мисля, че мога да продължа напред с други хора, които имат същия подход и начин на мислене.

Може би тези „други“ форми са по- близо до сегашния ритъм на живот и светоусещане.

Зависи кой точно живот. Защото хората живеят по толкова различни начини. Както е в Европа, в Южна Америка или пък тук, на Балканите. Не знам дали има изкуство, каквото и да е, което да може да бъде оприличено с живота, защото не мисля, че има само един тип живот. Мисля, че можем да работим повече в посока на индивидуалния контекс, в който живеем. Винаги съм виждала това като времеменна конфигурация, която комбинира много елементи като индивидуалности, обществото около тях, политиките им, икономиката. Различни предпоставки, които задават някакъв вид основа или временна конфигурация. Тогава ти имаш вид изкуство, което е породено от контекста. Или имаш някой, който реагира на този контекст. Затова и въпросът как изкуството съответства на живота, е много сложен. Аз не мисля, че те са съвсем отделни и различни.

Ти като артист, какво целиш – да създаваш нови реалности или по- скоро да трансформираш тази, в която хората си мислят, че нещата са само такива,  каквито ги виждат? Образите, които създаваш на сцената в пърформанса „О”  карат зрителя изведнъж да започне да разбира, че пространството се променя, че нещата имат други форми с различен енергиен заряд.

Пак бих казала, че това не е нещо ново, а по-скоро може да бъде прието по друг начин. Аз не се опитвам да разрушавам, а да отворя нов канал на комуникация, нова честота. Днес има много силна действаща медии – телевизията, киното… И е много важно да ги има. Те имат своите особености. Интересното в съвременните танцови представления са движенията на тялото; при тях имаме друг начин на доближаване, който е важен, силно осезаем. И той заслужава да има място на този свят.  Аз имам вътрешни съпротивления към употреба на словесен език в представлението. Когато имаш език, всичко означава нещо. Аз се стремя да откривам други логики, които да предложа на зрителя. Това не е въпрос на разбиране, по-скоро е в смисъла на това как ще го усетиш  и да го пробваш.

Да почувстваш нещата такива, каквито са в дадения момент?

Аз не търся конкретни отговори, а по-скоро нещо от типа: „Виж това, то също е възможно!“. Отправям една покана към зрителя да отвори малко повече сетивата си, чувствеността си, ума. За мен е важно да споделя даден опит. Реално аз не мога да работя без тази чувствителност, затова му давам и му казвам различни неща, но също така и вземам неща от зрителя, това е двустранен процес. Ето защо сега експериментирам със сценични форми и правя представления, а не видео, защото там има други специфики. Всяка медиа си има своите особености, тук става въпрос за споделяне на време и пространство. Ти споделяш настоящето с хората и правиш представление.

 

Как стигна до заглавието на представлението „О.“? Какво означава то за теб? Аз го асоциирам с някаква цикличност, с кръг.  

Според мен то е перфектно и не мисля, че може да има друго име. Това представление е следствие на серия от експерименти, които нарекох „Студии за чудовищното“. Всяка студия си има име, обичам да давам наименования, заглавия на нещата. Малко е странно как хората дават имена, примерно защо родителите ми са ме кръстили Елезабете. Чудиш се защо, но идва момент, в който всичко се напасва. Когато правиш представление, е важно да сложиш заглавие, дори и след това да искаш да го промениш. Също така е важно да дадеш име, за да разбереш самата материя чрез него. Затова е нужно винаги да търсиш имена. И „О.“ достигна до мен заради всички тези дупки, които присъстват в представленията, заради циркулацията на нещата. Аз първо пих, после пиках, после извадих яйце от себе си после го изядох. Всичко е вид кръговрат.  Искаше ми се и това пликче да бъде наистина част от тази цикличност, за да може и кофата за боклук да бъде част от това. И в този смисъл на повторяемостта аз се чудех за подходящо заглавие. Не исках то буквално да обявява какво ще се види. По принцип от заглавията дават някаква информация, те задават очаквания, от тях всеки може да извлече нещо. В „О.“ заявавам само, че ще става въпрос за „дупка“. То носи тази асоциация, а и в представлението има наистина много дупки. Предишното ми представление се казваше „Жълто”, защото сценичните ми средства бяха жълти найлони. Използвам просто цвета, без да искам да внушавам метафори или други реално несъществуващи неща, просто жълти найлонови пликчета, такива каквито са. Такава е историята на моите заглавия.  

Спомена, че изследваш чудовищното. Как по- точно? Какво е за теб чудовищното?

„Чудовищното“ се промени. Началните ми изследвания бяха резултат на едни лекции в Берлин, където ставаше въпрос за това как да бъде посрещнато „Чудовището“. Как можеш да приветстваш нещо, което е чудовищно. Аз много харесах тази идея – как посрещаме непознатото, как да си взаимодействаме с нещо, което не знаем какво е, което е „друго“. В тази непозната вселена се натъкнах на образите на „яйцето“ и „козята козина“, при което се опитах да ги съчетая. И в контекста на чудовищното като нещо, което е несъчетаемо. Обичайното е да свързваш яйцето с пера и кокошка, а не с козина. И тук аз трябва да немеря начин да съчетая тези неща. Човек винаги може да намери алтернативна логика, чрез която да комбинира неща и да се получи въпросното „чудовище“. Тази идея е и следствие на книгите на Жорж Батай, освен това съм повлияна и от Боян Манчев, чиято идея е,  че „Чудовището“ е нещо, за което не може да бъде намерен модел в природата или в живота. Обикновено, когато кажа „маса“ ти имаш представа за „маса“, но когато кажа „чудовище“ аз нямам предвид начина, по който то се изобразява по разните филмчета. Чудовището е нещо, което не сме виждали или не знаем за него. То не е нещо, за което да учиш и евентуално някой ден да разбереш; за него няма образ. Това се връзва с моите изследвания, с тази „друга“ логика. Реални образи на чудовища няма, те могат да бъдат изразени в определени сценични ситуации. В основата на тези изследвания е философията, тя ми помага да създавам представленията си.

 

„Жълто“

Има ли нещо специфично, с което се провокираш, когато излезеш на сцената, някакви твои техники, които задействаш по време на представленията си? За мен е много интересно да се опитам да се поставя на твое място.

Намерила съм лична стратегия, която се базира на много конкретни неща. Опитвам се да бъда на сто процента спрямо това, което извършвам на сцената. Например, когато пия от чаша с кока кола, аз се опитвам да бъда максимално заета с конкретното действие. Да бъда наистина свързана с мястото, където се намирам в момента, с това, което извършвам, с позицията на краката ми… Винаги мисля за разстоянието между очите и краката ми. Мога да те гледам и да получавам информация и да осъзнавам как тази информация се отразява на моето тяло. Също така съзнавам напълно как капят капки от мен, как ръката ми се намокря, как краката ми се намокрят. Опитвам се да бъда максимално прецизна във всяко едно капване и в същия момент да не губя контакт с публиката. Да те гледам, да гледам пода и да съм на сто процента в ситуацията. Това е изцяло физически акт, опитвам се да бъда изцяло в сегашния момент без да очаквам следващия. Без да вкарвам лични психологически състояния. Няма никакви фикции освен това, което се случва в момента, опитвам се всичко да е в посока на материалността, веществеността на нещата. И когато докосвам козина – докосвам козина, не се опитвам да бъда пиле или мечка. Затова докосването е много важно и аз работя с материални неща. Те имат собствена текстура, имат мирис, различни цветове. Сценичното движение е другото нещо, което ме вълнува. За мен то е доста сериозна задача – да присъстваш чрез движение и да бъде тук и сега. Много е увличащо и в същото време е предизвикателство. Как можеш да бъдеш сам с тялото си и да бъдеш внимателен, да усещаш въздуха около теб, движението на всеки един мускул и в същото време да изглежда така, сякаш го правиш за първи път. Обръщам внимание на всяко едно просто действие. Това са нещата, с които всъщност се занимавам по време на представление. Обикновено използвам публиката и пространството.

 

Елизабете Фингер (Бразилия / Германия) e изпълнител, автор и изследовател в областта на съвременните изкуства. Живее и работи между Берлин, Германия и Куритба, Бразилия, като създава самостоятелни проекти, а също и сътрудничи с други артисти. Била е резидент в Casa Hoffmann (Куритба), участва в програмата Essais на Висшето училище по танц CDNC, Анже/ Франция. Наскоро завърши програмата SODA – СОЛО/ ТАНЦ/ АВТОРСТВО в Центъра за танц HZT към Университета на изкуствата, Берлин. Работите й са представяне на много фестивали и в различни контексти (на танц, пърформанс, визуални изкуства) в Бразилия, Уругвай, Франция, Португалия и Германия. Като изпълнител е сътрудничела със Сюзан Ретхорст, Дебора Хей, Естер Саломон и Кристин де Смедт и др. Елизабете Фингер е съосновател и член на артистичната общност Cauliflower Miniglobal Artistic Community (www.couve-flor.org), заедно с още седем независими артисти от Бразилия, както и на inconsumivel.coma (http://inconsumivel.wordpress.com), съвместно с артисти от стипендиантката програма DanceWEB 2009.