свободната сцена на фокус

Показ и надзор – степени на съзнанието за тялото

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За пърформанса „Музей на хигиената” на Ива Свещарова и Вили Прагер, представен на Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик 2012 – румънският танцов критик Джина Сербанеску. Специално за Нови драматургии.

 

Let’s Not Get Stuck into Some Big Conceptions

 A talk of Mascha Kern (Germany) with Gina Şerbănescu (Romania) about the Bulgarian and Romanian contemporary dance scene in comparisonл In English 

 

        Властта не се упражнява просто като задължение или забрана на тези, които „я нямат”; тя ги обгражда, тя се предава от тях и чрез тях; тя упражнява върху тях натиск, тъкмо заради това, че самите те в борбата си срещу нея устояват на хватката й над тях. Това означава, че тези отношения стигат далеч в дълбините на обществото, че те не са локализирани в отношенията между държавата и нейните граждани или на границата между класите и че те не просто възпроизвеждат – на нивото на индивидите, телата, жестовете и поведението – общата форма на закона или управлението; че въпреки съществуването на общност, няма нито аналогия, нито омология, а специфика на механизъм и модалност… Те не са еднозначни.

(Мишел Фуко, „Надзор и наказание“)

             В рамките на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик” 2012, който се проведе през м. април в София, бе представен  пърформансът „Музей на хигиената”, създаден от Вили Прагер и Ива Свещарова. Той третира една проблематиката, която е тясно свързана с идеята за излагане на тялото на показ, за наблюдението, породено от това излагане, и също така със състоянието на осъзнатост на присъствието на тялото в преформулиран перформативен контекст.

            Заглавието на пърформанса е вдъхновено от името на институцията в Дрезден, основана през 1912 г. Достатъчно показателно е, че по време на Третия райх Музеят на хигиената попада под влиянието на нацистите и става институционално оръдие в подкрепа на расистката идеология и евгениката. Музеят вече не е място за излагане на тялото само по себе си, а генератор на една политика на тялото, която би могла да приеме облика на конкретни теории за надзора и наказанието, които откриваме в трудовете на Мишел Фуко. (Сега музеят разполага с цялостна колекция, документираща публичното популяризиране на съзнанието за тялото и всекидневното здравословно поведение, главно от началото на ХХ век насам). 

            Тази проблематика на тялото е преразгледана от Вили Прагер и Ива Свещарова с оглед на тялото, които цитират неговото поставяне в един все по-важен за изпълнителските изкуства контекст – този на изложбата и инсталацията. (От шейсетте години на изминалия век насам в практиките на пърформанс арт-а тялото все по-често се излага на показ в контексти като например галерии или музеи, където всекидневната му функция се измества и се цели едно състояние, което да генерира нови перспективи към осъзнаване на телесното).

            Структурата на пърформанса ясно подчертава спецификата на този вид съзнание – той е изграден върху три плана на художествен дискурс. Пърформансът започва с „Декларация”, вдъхновена от една инсталация на Яна Щербак (1993 г.), съчетана с философски твърдения, подбрани от „Надзор и наказание” на Фуко.

           

           Вторият план се състои от възстановка на пърформанса AAA AAA на Марина Абрамович и Улай (1978 г.), която става интегрирана във визията за „Музей на хигиената”.

            Третият план е физическо противопоставяне на двама изпълнители като това е най-висшата степен на съзнание за тялото, логически изведено от предишните моменти от пърформанса. 

            За разлика от видео инсталацията, подписана от Яна Щербак, посланието, предадено чрез нейното реформулиранe и филмирана интервенция, вече не е чисто политическо, а навлиза в сферата на политиката на тялото. Ако в първоначалния си вариант посланието се произнася от мъж и се състои от „Декларацията за правата на човека и гражданина”, сега виждаме как двамата изпълнители опиянено „декларират” фундаментални понятия, наложени от Мишел Фуко, що се отнася до проблематиката на надзираваното, наказаното, изложеното или дресираното тяло в механизмите на дисциплинарната власт.

            Контрастът между състоянието на съзнанието на двете присъствия на екрана, празните столове пред телевизора и посланието на текста създават една форма на телесно отсъствие, която съобщава престъпването на границите към една друга форма на телесно излагане.

             Всъщност във втората част моментът, вдъхновен от AAA AAA на Марина Абрамович, поставя изпълнителите (които този път присъстват на сцената) в една диалектика, породена от напрежението между тялото и вокализацията, която заменя езика – резултатът е игра между свързващата им борба и властовия обмен помежду им.

            Третият момент – конкретната конфронтация, борбата, е последната част от този новосъздаден „музей на хигиената”, където има още един елемент, който трябва да бъде взет предвид – надзора, осъществяван от наблюдателите.

            Образът на телата, преминаващи през етапите на пърформанса, през нарастващите степени на телесно присъствие, се филтрират през субективното възприятие на зрителите.

            Накрая – това е „Музеят на хигиената” – невиждана колекция от изложени тела – толкова на брой, колкото са възприятията на наблюдателите. Степените на телесно присъствие са „под кураторството” на понятието за самия пърформанс – той поставя в перформативното пространство въпроси, целящи да покажат какво означава присъствието на тялото в съвременното изкуство, но също така касаещи статута на публиката, поставена в пресечната точка на съвременния танц, изобразителното изкуство и философския дискурс.

 

превод от английски език: Атанас Игов

 

Рубриката Свободната сцена на фокус се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“