В рамките на Фестивала за съвременен танц и пърформанс Антистатик 2015 в София бе показана последната работа на Лаури Янг  Какво е сега. Лаури Янг е канадска хореографка и изпълнителка, която живее и работи в Берлин. Дълго време е част от компанията на Саша Валц Sasha Waltz & guests, също така работи с артисти като Хана Хегеншайд, Насер Мартин Гусе, Мег Стюарт, Естер Саламон, Жанет Кардиф, Джордж Бюре Милър. Какво е сега изследва всевъзможните режими на преживяване на времето и афекта, който тези различни модуси на бъдене в и с времето, произвежда върху възприемането на тялото. Ани Васева пишe за представлението.    

 Във въвеждащия епизод на „Какво е сега” от Лаури Янг (спектакъл, който имах привилегията да гледам по време на фестивала „Антистатик”, София 2015) крехката, но силна фигура на Янг изглежда миниатюрна до огромния музикант Йоханес Малфати – остранностяване на видимото, което ще има специална функция по-късно в представлението. Двамата внасят и сглобяват барабани, говорейки за историята им, за това как са започнали да работят заедно върху спектакъла. Янг изброява продължителността на различни ежедневни дейности (къпане, чистене с прахусмокачка, миене на зъби и пр.), за които си води записки  известно време, на биологични процеси (растеж на коса, нокти и пр.) и на физически феномени. Също така отмерва една минута с телефона си. От текста и начина, по който е произнесен, се разбира, че детайлите са важни – цветове, форми, звуци, дати и разбира се – времетраения. Фрагментът завършва с наблюдението, че всичко й отнема повече време „напоследък”. След това застава неподвижна, Малфати отмерва няколко удара с палките си и светлината угасва.

След късо, рязко затъмнение, се повтаря част от епизода и ретроактивно разбираме структурата му, виждайки ясно, че това, което в началото е изглеждало като лошо изиграна наивност и тромав опит за „спонтанност” и импровизация, в действителност е умно и внимателно изработена част от сложна схема. Забелязваме и че първото леко разминаване – времената, необходими за ежедневните действия, които Янг изброява, сега са по-дълги. Финалът на епизода също е разположен малко по-нататък в действието – Янг застава неподвижна, Малфати отмерва няколко удара с палките си, но този път Янг успява да направи няколко крачки преди светлината да угасне.

Оттук нататък част(и) от въвеждащия епизод ще се повтарят многократно, разрязвани от затъмнения; епизодът започва от различни моменти, обръщан е, интензифициран, пренареждан; разпада се, деформира се, усуква се, запецва, промъква се, плаши, лъже. Появяват се само отделни негови части. Сегменти от движения. Или алтерирана версия на текста. Лаури Янг се стрелка в неочакваните, краткотрайни затъмнения, сменяйки позата и позицията си в пространството абсолютно безшумно. Движението е сведено до основните си елементи или е трансформирано в подобна на кадри на монтажна маса поредица, в която крачките на Янг са еднакви, но при всяко връщане на лентата погледът й се отмества малко по-нататък, в разкриваща линеарност а ла Едуард Мейбридж; започва да се промъква асинрхон между звук и движение, изглежда като че ли изпълнителите са попаднали в капана на постоянно разширяващ се отвътре, имплозиращ момент. 

Като във филм на ужасите след кратко затъмнение застиналата фигура на Янг се появява в неочаквана близост до публиката, взирайки се в зрителите, след което отново се потапя в мрак. За секунди се появява фигура без лице. В прорезите светлина се очертават чудовищни форми – неразпознаваеми образи, които плашат и привличат едновременно. Моменти с изненадващо жълто и драматично осветление (за разлика от плоското, студено осветление в спектакъла досега), с по-силно ниво на шум и движения със странен, необясним характер, разкриват напълно чужда контра-реалност, съдържаща зловещите двойници на ежедневните действия.

Краткотрайните затъмнения стават все по-дълги, реалностите започват да се разпадат, да кървят една в друга, звукът от барабаните се смесва с трополене и неидентифицирани звуци. Неразличимите действия, в които очертанията на хора и обекти се размиват, се редуват със силно структурирани фрагменти. Потокът на времето и линеарната хронология се разтварят и блясва вътрешната материя на реалноста, всявайки хаос. Отворена е рана в плътта на времето и в зеещата й уста можем да видим тайния живот на света. Това е изгубеното царство, където живее непродуктивният двойник на живота, всички ненаправени стъпки, недовършени мисли, потиснати желания, пропуснати детайли или, по-скоро – неизпълненият потенциал на времето и реалността.

Накрая още веднъж е повторен „чистият” момент от началото, но този път наситен с историята на насилствените си разпадане и деформация, в които е разкрита тайната на времето – един кратък момент е кратък само защото го възприемаме като такъв, но в действителност съдържа множество слоеве акумулирани други времена, развиващи се симултанно и кондензирани до такава степен, че стават невидими, въпреки че едно забавяне на лентата, хитър монтаж, биха могли да ги проявят. Една от причините спектакълът да въздейства толкова особено е, че той успява да осъществи в реалния живот тайното желание на много от нас – да можем да спрем времето, да отделим един момент, да го разтеглим, да ходим свободно из него, разглеждайки замръзналия свят. „Какво е сега” не само е уловен в няколко постоянно повтарящи се минути, но и дава възможност на изпълнителя да се движи в спрялото време, да го изследва и да проверява еластичността на границите му.

 сн. Гюнтар Кравис

Спектакълът работи много повече с образа във връзка с неподвижността, с това, което може да бъде открито в пролуките на времето, отколкото с движение, развито в кохерентен времеви поток. Т.е., това е вид видео или фотографска танцова машина – „открадваща” стоп кадъра от движещите се образи, манипулираща начина, по който възприемаме образа. Работа, по-близо до линията на визуални артисти като Тасита Дийн, която третира образа в отношението му с времето, и не толкова принадлежаща към общото поле на онези хореографи, които се отнасят към движението и тялото като към свой основен инструмент, обект и сфера на интерес. И все пак, това е хореографско изследване per se, тъй като поставя под въпрос една от основните хореографски фигури – как да се рисува с танц, как да се правят картини в/на времето, чрез реорганизиране и деконструиране на човешкото присъствие на сцената. Странният парадокс на фотографския образ е, че дори и да не е „документален”, ако е „изкуство”, той винаги си остава „документален” – той улавя, трансформира и създава с нов материал валидна реалност. Същевременно разцепва реалността, създава нова, непредполаган от „естественото състояние на нещата” двойник, лъжлив крачол в материята на времето и пространството. „Какво е сега” успява да създаде подобна игра на илюзия и реалност. Разрязвайки образа на отделни кадри, показвайки (безкрайната) поредица от вариращи записи на едно и също действие, задръства сложната машинария на паметта и наводнява системите й. Пасивността на фотографския образ, улавяйки определен образ на живота, е станала агресивна, когато той е променен от субективното рамкиране, дори (съзнателна или не) манипулация, както твърди Сюзан Зонтаг. В началото Лаури Янг изглежда е субектът, който манипулира за наше удоволствие и забавление време и движение. Но с течение на представлението става ясно, че тя, както и публиката, е уловена в мрежата на застъпващите се времеви потоци. Насилието, ако продължим в линията на Зонтаг, на снемането на образа, в този случай е причинено на нас и едновременно с това е самонанесено върху хореографа, тъй като лещата в началото е окото (и съзнанието) на артиста, създаващ и пре-създаващ образи, а след това е окото на зрителите, които са изложени на манипулациите на жертвата/насилник-танцьор.

Уловеният образ е дълбоко свързан с чувството на безпокойство – той отключва страха от невъзможността да се свържем с реалността, която е пред очите ни, едновременно документ за минало време и нещо със свой собствен живoт. “Какво е сега” е изпълнен с безпокойство по много подобен начин – деформацията на въвеждащия епизод предоставя едновременно стари и нови форми, объркващото усещане, че не си способен да определиш дали е сега, преди, нито едно от двете или и двете заедно. Затова чудовищните фигури, появяващи се в процепите между по-„реалистичните” версии на основния момент, са толкова действителни и направо страшни – защото не са само прищявка на въображението, а иманентна част от това, което се е случило, когато за първи път сме видели епизода, но просто не сме били способни да го възприемем. Точно както легендарния 25ти кадър.

Техническата прецизност е едновременно способност на екипа и инструмент в развитието на действието, което я прави силен концептуален аргумент с екстремна емоционална сила. Става дума за техническата прецизност не само в изпълнението на Лаури Янг, в структурата на спектакъла, звуковото оформление и изпълнение с барабани на живо на Йоханес Малфати, но и за свръх комплицираната, виртуозна светлинна конструкция на Марк Ховет, за контролираните до микросекундата появявания/изчезвания.

                                                                                                                                                  Ани Васева

  

КАКВО Е СЕГА

режисура, изпълнение: Лаури Янг

композиция на звука: Йоханес Малфати

творческа подкрепа: Джаред Градингер

осветление: Марк Ховет

костюми: Моди Ал Куфаш

мениджмънт: M.i.C.A. – Movement in Contemporary Art

Статията се публикува като част от рубриката „Свободната сцена на фокус“, която се поддържа с подкрепата на Национален фонд „Култура“.