свободната сцена на фокус

ЗАВИСИМ НЕЗАВИСИМ

Ясмина Заложник (Словения) – гост на АСТ Фестивал за свободен театър и участник в срещата IETM Caravan Visit, търси да определи българската свободна сцена спрямо международната и разликите в Западна и Източна Европа. В рецензията си тя се спира върху начина на съставяне на програмата на фестивала и на няколко подбрани от нея представления.

          Първият фестивал на свободния театър и танц в София бележи стъпка напред за независимата сцена в изпълнителските изкуства в опита й да се дефинира, като събере на едно място артисти и продукции, създадени извън държавните/общинските институции. Имайки предвид липсата на институционална подкрепа и на каквато и да е било работеща организационна мрежа, която да подкрепя артистите, решили да работят на свободна практика, можем да приветстваме този фестивал, както и всички артисти, включени или невключени в неговата официална програма.

    В известен смисъл сравнението между независимата сцена в повечето страни от бившия Източен блок, сред които е България, и „западна Европа” е невъзможно. Но въпреки това, необходимо е да приложим една от възможните дефиниции за независимите артисти и продукции, с които сме привикнали, и да се опитаме да съпоставим двете сцени. С термина „независим” в случая назоваваме артисти от сферата на изпълнителските изкуства, които не получават регулярно средства да създават или представят своя продукция и не са назначени на щат. Това определение обхваща по-голямата част от професионалните танцьори и изпълнители, работещи във Великобритания, Белгия, Холандия… и въпреки всичко, също и в Словения, като повечето от тях се препитават, натрупвайки портфолио от дейности в рамките на професионалната, образователната и по-широка обществена сфера. Един от елементите, които обединява тези артисти, е и тяхната въвлеченост в разнородни проекти.

Добре познат факт за един хореограф, теоретик, критик или програматор е, че инфраструктурата, подкрепяща съвременния танц в Европа, се разви доста бързо през 1990-е, благодарение на усвояване на критически дискурс в институционалната рутина, като институциите започват да стават в по-голяма степен саморефлексивни. От друга страна, в това отношение ние все още можем да забележим сериозни различия между отделни държави и ситуации в Европа. Благодарение на програмите за мобилност, образователните модули и тренингите из цяла Европа, артистите, работещи в страни с недоразвита или дори „несъществуваща” независима сцена, намират възможности да надградят и развиват своите познания и артистична изразност и въпреки всичко да намерят куража да създадат някаква независима сцена и в собствените си държави. Българската свободна сцена може да бъде поставена между тези две положения.

Нейно развиване и окуражаване – това беше AСТ Фестивал за свободен театър. Той се проведе в София 16 до 20 ноември 2011 г. Селекцията на фестивала бе направена от всички артисти, кандидатствали за участие със свои спектакли. След като са гледали, разяснявали и дискутирали постъпилите предложения, те са гласували за работите/постановките, които са намерили за най-предизвикателни и подходящи за фестивала. Предложената на чуждестранните гости програма беше богата на съпътстващи събития – представяне на различни пространства, на държавни структури за финансиране, независими организации и артисти. Те целяха да споделят не само своите творчески постижения, но и да дадат една обща картина на ситуацията в България.

 

Преди да се спра на отделните спектакли, бих искала да изкажа своите адмирации за начина, по който беше направена селекцията. Свързвам го пряко с някои от принципните цели за създаване или просто заздравяване на мрежа на независими артисти в изпълнителските изкуства, като например даване на възможност на артистите да комуникират пряко помежду си и да споделят идеи; минимализиране на чувството за артистична изолация и др.

Въпреки че беше невъзможно да се проследи цялата програма, за мен определено беше изненада да видя такова разнообразие от видове артистична изразност, събрани на едно място. Фестивалът предизвика вероятността човек да предозира с информация, както и с артистични изяви. Но е вярно, че това се получи по-скоро поради частта, която го съпътстваше, създадена специално за чуждестранните гости[1] – програматори, селекционери, арт-мениджъри …

Артистичната програма бе богата, обнадеждаваща и разнообразна. Поради това би било невъзможно да представя в детайли всеки един от спектаклите, повтаряйки кратките анотации от каталога на фестивала. По-скоро ще се съсредоточа върху някои избрани представления. Те показаха свежест, съвременна изразност, както и близост до интересите на автора на този текст.

Един от безспорните върхове на фестивала бе спектакълът Праехидно, режисиран от Гергана Димитрова и по текст, написан от нея и Здрава Каменова. Поради лош късмет пристигнах на място няколко минути след началото му. Всички билети бяха вече абсолютно разпродадени. Поради това имах възможност единствено да видя някои фрагменти от представлението в началото и в края. Съдейки дори само по тези части, с минималистично построени сцени и актьорски изпълнения, следващи чудесен текст, смея да кажа, че спектакълът е силно присъствие в локалната сцена и обещава нейно успешно представяне в чужбина. Текстът е вдъхновен от манифеста на Тед Качински „Индустриалното общество и неговото бъдеще”, написан и публикуван през 2002 година. Манифестът е съставен от 230 параграфа, проследяващи проблеми, създадени от индустриализацията, като задава и въпроса какво е днешното значение на „лявото”. Той чертае прецизна карта, като дава онези дефиниции/аргументи, които следват развитието на лявото от индустриалната революция до днес и присвояването на човека в постиндустриалното общество (неговата манипулация, индоктриниране, скрити тактики).

 „Праехидно“ сн.Виктория Атанасова

Цитат: „Индустриалната революция и нейните последици са бедствие за човешката раса. Те значително увеличиха продължителността на живота на онези от нас, които живеят в „развитите” държави, но същевременно дестабилизираха обществото, направиха живота невъзможен, подложиха човешки същества на унижения, доведоха до широкоразпространени психически заболявания (в Третия свят и до физически) и нанесоха сериозни щети на природата. Продължаващото  развитие на технологиите ще направи ситуацията още по-лоша. То безспорно ще подложи човешките същества на още по-големи степени на унижение и ще нанесе още по-големи щети на природата. Най-вероятно ще доведе до по-голямо социално разслояване и психическо страдание и може да причини повишено физическо страдание дори и в „развитите” държави. Индустриално-технологичната система може да оцелее или може да рухне. (…) Затова ние призоваваме към революция срещу индустриалната система. В тази революция може да се или да не се използва насилие; тя може да бъде внезапна или може да бъде сравнително постепенен процес, обхващащ няколко десетилетия. Това ние не можем да предвидим. Но ние подчертаваме, в най-общи линии, мерките, които тези, които застават срещу индустриалната система, трябва да предприемат, за да подготвят пътя за революция срещу тази форма на обществено устройство. Това няма да бъде ПОЛИТИЧЕСКА революция. Нейната цел ще бъде не да свали правителства, а да разруши икономическите и технологични основи на сегашното общество ”, пише Качински в своето Въведение. В няколко реда той опитва да долови и анализира най-негативните болестни състояния в процеса на индустриалната революция (като ЧУВСТВАТА НА МАЛОЦЕННОСТ, СВРЪХСОЦИАЛИЗАЦИЯ, ВЛАСТОВИЯ ПРОЦЕС, ДЕЙНОСТИТЕ-ЗАМЕСТИТЕЛИ, ИЗТОЧНИЦИТЕ НА СОЦИАЛНИТЕ ПРОБЛЕМИ,…). Манифестът и неговите наблюдения/заключения, са пренаписани и разработени в редица от сюжетни линии на пиесата, проследяваща лични истории на женен учен и персонажите, които го заобикалят. Тя е поставена като мултимедиен спектакъл, преплитащ добър, малко или много традиционен тип актьорска игра с нови технологии. В резултат случващото се изцяло поглъща зрителите и завладява вниманието им, отразявайки собствения ни живот и ситуация. Апокалиптична атмосфера – реалистична, макар и фикционална, приличаща на всяка абстракция с нейните реални последствия.

 Вторият театрален спектакъл, на който искам да се спра, е създаден по пиесата Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка, написана от ghostdog и поставена от обещаващия режисьор Ида Даниел. Пиесата е изградена върху безбройни повторения с прецизни вариации и черен хумор. Малко празно пространство, повече стая, отколкото сцена, в което изведнъж се разгръща един необичаен театър, който непрестанно преминава своята граница/ сменя своя акцент между черна комедия и трилър, между реалистичен и съноподобен кинематографичен стил. В търсенето на тази невидима линия, представлението държи зрителя в една неудобна позиция, в позиция на съпротива. То поема неговото внимание, което бива разтърсвано чрез въвеждането на известни сюжети и персонажи, погледнати по нов начин (Омир, Тупак Шакур, Малката кибритопродавачка) и то абсолютно непредвидимо, но и без претенция. Винаги някъде на ръба – помежду известно / неизвестно; познато / непознато; евтино / стойностно.

В Музей на хигиената Ива Свещарова и Вили Прагер изследват позицията на индивида в света. Според Джорджо Aгамбен за разбиране на системата на света и позициониране на индивида в него, е необходимо да се определи границата между човека като когнитивно живо същество (или субстанция) и апарата – диспозитиви, в които живите същества са уловени. До каква степен човешките същества са обхванати от системата и къде, ако някъде, индивидът все още може да бъде дефиниран като когнитивно живо същество, непринадлежащо на системата като такава. В центъра на пърформанса са три известни, почти канонични творби, идващи от визуалните изкуства Декларация [Declaration] на Ян Щербак, пърформансът AAA- AAA  на Марина Абрамович и Улай, както и от сферата на забавлението – спортната борба.

Въпреки че авторите твърдят, че фокусират своя интерес върху изследването на хигиената и дисциплината, аз бих казала, че пърформансът би могъл да бъде четен през книгата на австрийския философ Робърт Пфалер [Robert Pfaller] Мръсното свято и чистия ум. Симптоми на съвременната култура. Според Пфалер от 90-те години насам в повечето западни общества могат да се забележат някои промени на възприятията: напр. културни елементи и практики като пушенето, пиенето на алкохол, сексуалността, които преди са създавали впечатление за блясък, елегантност и великолепие, днес се възприемат за обезпокоителни, неприятни, вредни и дори политически проблематични. Защо? Пфалер основава промените върху понятието за комфорт. Преди всичко върху схемата на дадена илюзия, която на свой ред се занимава с илюзии. Напр.: в някакъв момент ние погрешно започваме да вярваме, че ставаме по-умни, което означава, че не наблюдаваме рационално миналото – това е т.нар. „перспективна илюзия”, която може да доведе до пълно подчиняване на тази идея. Дори примитивните култури използват подобни илюзии за тяхно собствено удовлетворение, за техен комфорт. Той е достъпен само за онези, които съзнават, че си имат работа с чиста илюзия и поради това не позволяват да бъдат измамени… Авторите и изпълнители на „Музей на хигиената” играят с нас именно поради нашите очаквания и илюзиите, на които те се основават. Къде е тънката граница между хореографиран и нехореографиран материал; кое е планирано и подготвено предварително и до каква степен? Изпълнителите на телевизионния екран пияни ли са, или просто се правят на пияни. Има ли някакъв друг смисъл? Те колко дълго могат да крещят AAAA, без да спират, до каква степен са съзнателни за времевото ограничение, кой с кого си играе? Ние защо се смеем? Защо се забавляваме да гледаме как телата им се изтощават? Забавно ли е изтощението? Ние наистина ли си даваме сметка, че те играят с нашите илюзии? Бихме могли да продължаваме все по-надълбоко с въпроса за илюзията и забавлението, които са включени и силно инкорпорирани в нашата поп култура, но въпреки това той ще си остане отворен. И именно тази неразрешеност и безпокойството от нея, непретенциозната игра с теория, наблюдения и с тяхното представяне, което остава отворено, е силното постижение на пърформанса. Въпреки че той би могъл да бъде разгледан по много други начини и от други перспективи, накрая въпросите винаги ще остават повече. Би ли могло да се каже, че само когато сме напълно изтощени (тялото, умът) сме готови да трансформираме себе си от машини в когнитивни живи същества по дефиницията на Агамбен?

 Всички тези въпроси, които изплуваха на повърхността по време на фестивала, показаха, че артистите насочват работата си към важни проблеми и теми, които не могат да бъдат подминати. Въпреки че някои от спектаклите, особено сред танцовите, бяха от драматургична гледна точка недостатъчно добре изградени, те имаха своите силни моменти, а това значи и потенциал, който би било жалко да не бъде развит, разширен и задълбочен. Чрез засилване на работата в мрежа, увеличаване на възможностите за финансиране и включването на драматурзи (най-вече танцови)и обучители (или както там ги назовем) може да се очаква последващо развитие, нови подходи и да се надяваме, дори някои нови имена в следващото издание на фестивала.

Превод от английски: Младен Алексиев

Рубриката „Свободната сцена на фокус” се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура”